неделя, 30 септември 2012 г.

Гранта 1: Бъдеще



списания

Нямам скорошни, пък и изобщо кой знае какви впечатления от българските литературни списания като Страница, Съвременник, Факел и не знам дали има други. Може би скоро ще ги прегледам, но от кратките си изживявания с тях съм останал с впечатлението, че са някак елитарни, недостъпни, заключени. В Съвременник, доколкото си спомням, не приемат непоръчани ръкописи. Страница нямат нито сайт, нито имейл, а от едно скорошно интервю разбрах, че публикуването май става основно ако си познат на някой от редакторите. Освен това мисля, че никога не съм виждал някъде да се продава Страница, нямам представа кой си го купува и откъде. Преди една седмица се опитах да поръчам последния им брой от една онлайн книжарница, от която още не съм получил отговор, но да не се отплесвам. Не казвам, че всичко това е лошо. Всъщност напротив. Всяко списание е кръг с ограничен диаметър, обхваща и обслужва определени нужди и задоволява определени хора. Списанията с тесен диаметър са дори похвални. Те говорят на техния си глас, който е различен от другите, и разнообразяват и обогатяват цялостното ни културно пространство. Което е супер.


поп

Гранта от друга страна ми дава усещането за егалитарност и достъпност. Пред него всички са равни. То приема непоръчани ръкописи. Засега го няма във всички книжарници, но го има в някои и е поръчваемо по интернет. Има си сайт, има и фейсбук, които не пращят от активност, но поне има. Има достъп. Комуникация има. Отвореност към всичко, от класически американски автори до български писатели, хванати от улицата. Не че публикуват каквото им падне. Вярвам, че редакторите подхождат взискателно, но явно се оглеждат и вярват, че хубавите истории и интересните разказвачи са навсякъде. И това отношение ме топли.

Ако бъде третирано внимателно, безкомпромисно и най-вече активно и с любов, Гранта има потенциала да стане сериозно списание, което да вкарва периодична доза отбрана литература в живота на четящи и нечетящи. С други думи - да стане популярно литературно списание. Списание, за което се чува и говори. Струва ми се, че литературата и попът в България ожесточено се бранят един от друг, а не бива. Разбирам как понятието “поп” е станало синоним на долнопробно и некачествено, а “литература” - на снобизъм, но в същността си те нямат такива конотации. Доказателство са мейнстрийм културите на разни там държави. 

вторник, 25 септември 2012 г.

Реймънд Чандлър: "Големият сън"




В един момент малко след средата се почувствах ужасно объркан и гузен, че не съм внимавал достатъчно в четенето и се отчаях, че оттук нататък изобщо нямам шанс да схвана за какво става въпрос, понеже съм изпуснал важни парчета. Помислих си, че никъде другаде освен в криминалните романи вниманието към детайлите не е толкова съществено. Кримито ме кара да се взирам в абсолютно всичко и да търся общия смисъл в него. Което впрочем е и много добър урок по живот.

На кримито му се носи славата на леко четиво. Според мен то не е за разпускане. Чандлър ме скапа. Не можах да му смогна.

Всъщност не зная дали не надценявам ролята на детайлите в изграждането на цялостна кохерентна картина на романа. Носят се слухове, че докато снимали филма, Хауърд Хоукс и Хъмфри Богарт се скарали за това кой убил Оуен Тейлър. В крайна сметка се обадили да питат Чандлър, който нямал и най-бегла представа.

Тогава същността на четенето тук не е в навързването на здрава фабула, не е в насоченото достигане до финалното "ах" при разкриването на убиеца, както е при Агата Кристи например. Същността е именно в пълната каша, в жалките, многолики персонажи, в шизофреничната претрупаност от гадни детайли, в цялата объркана и неясна гнусотия около всички участници в престъплението.

Както пише Богомил Райнов в хубавата уводна статия: "Задачата на автора не е да разбули механиката на едно престъпление, а да разбули действителната същност на един загнил свят, в който престъплението е нещо обичайно. Тъкмо това осмисля лутането на Марлоу и тъкмо така криминалната анкета прераства в анкета върху едно общество, а романът - в социален и политически роман."

Или както казва самият Чандлър: “Може да се залага върху действието и това е чудесно, стига да го обичаш. Но уви, човек пораства, става по-сложен и колеблив, поставя си по-скоро морални проблеми, вместо да се пита кой кого е ударил по главата...”

понеделник, 24 септември 2012 г.

Шел Силвърстийн: "Щедрото дърво"


Дълго време отлагах четенето на "Щедрото дърво". Узнах за нея преди няколко години, когато гледах късометражния филм на Спайк Джоунс I'm Here, който е бегло базиран на нея.

После в продължение на четири-пет месеца ежедневно ми се мяркаше, но все не усещах, че й е дошъл моментът, и така не я дръпнах от рафта.

Миналия месец си купих българската версия от Книжен ъгъл и я сложих в шкафа да чака.

Днес Антонио дойде вкъщи и веднага посегна към шкафа с книгите. Първо прочетохме "Мифи" на Дик Бруна, после го попитах дали иска да прочетем още нещо. Поисках да споделя първия си път с него.

Легнахме пак на леглото и разгърнахме. Аз четях историята. Антонио отгръщаше страниците. По някое време влезе майка и седна да слуша. 

Когато дървото предложи стъблото си за лодка на момчето и "беше щастливо", нещо ми стана, гърлото ми се задръсти, очите ми се замъглиха и едва не захълцах.

Удържах се все пак, че да не ошашкам майка и Антонио, но после си поревах в банята и сега още не съм в час.

Мисля, че знам какво се случи. И преди се е случвало. Виждам или чувам нещо толкова силно, искрено, величествено и добро, че се чувствам като въшка, като гъз на въшка се чувствам. Усещам се толкова слаб и мижитурчест, толкова засрамен, толкова далеч от най-доброто, което мога да бъда. И едновременно с това съм безумно радостен, това навярно е моментът, в който се чувствам най-свободен, защото знам каква е идеята, знам защо съществувам, знам какво трябва да направя, и аз да съм такъв, като тях, искрен и добър и силен.

Все забравям. Минава малко време и забравям. Докато нещо ми напомни пак.

Шел Силвърстийн, преводачът Александър Шурбанов и издателство Точица ми напомниха днес.

И на Антонио му хареса.



неделя, 23 септември 2012 г.

farmer's




Първоначално се колебая между два ресторанта, но farmer's ме спечелва с чисто, приветливо пространство и нежен, семпъл дизайн. По витрините му няма кич и грозни надписи, всъщност няма изобщо надписи. Не крещи промоции, не се е олял в цветове, не се обявява самовлюбено. Farmer's просто си седи там, скромно, тихо и красиво. И се усмихва леко.



С какичката вътре си говорим за сандвичи и супи. Каква е супата на деня, питам. Какво означава минестроне? Какво е тиросалата? Тя пита, веган или вегетарианец?



Намирам сандвича с печени тиквички и тиросалата почти неприемливо красив. Мога да го гледам сто години. Мога да умра докато го гледам и пак да не го изям, за да може той да си остане такъв красив, пък с мен каквото ще да става. Все едно искат от мен да си натикам картина на Марта Рич в устата.

Захапвам все пак и усещам блаженство и спокойствие. Представям си всички създатели на този сандвич, от фермерите през управителя и пекаря до какичката, която спокойно и вещо ми го нареди. Тяхната промисъл е да се нахраня добре, мисля си. Да не ми стане тежко. Да не ми стане превъзбудено или гадно. Да остана чист и скромен като логото им. Те се грижат не само за вкусовите ми рецептори, а за тялото и душата ми. Усещам всичко това и ми е благодарно и вдъхновено.


farmer's е на иван шишман 23 в софия. има и клон на площад гарибалди, покрай който само минах, но не ми се стори така задушевен, макар че качеството на сандвичите със сигурност е същото.



петък, 21 септември 2012 г.

The Pornographers (1966)

Оригиналното японско подзаглавие на този филм е "Въведение в антропологията".

И колко сходна е ролята на антрополозите и порнографите всъщност, особено на първите порнографи. Те изследват човек в невижданите му образи, показват ни го какъвто не сме си го помисляли и ни дават да разберем от какво сме направени самите ние, от къде тръгваме, къде е дъното ни. Разширяват познанията ни за човешката същност и ни позволяват по-близък досег с нея.

Порнографът в най-чистата си, изначална форма е авантюрист и изобретател, той е революционер и хуманист. Той върши своята работа заради вярата, че е нужен на човечеството. Труди се за по-добър свят.

Макар че с това подзаглавие Имамура Шохей навярно просто има предвид, че филмът му е антропологическо изследване на живота на един порнограф.

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Виждаме, осъзнаваме и надскачаме


Прочетох едно есе на Петър Мутафчиев, писано преди близо 80 години, което ме учуди и ме вкара в приятен размисъл.

В него се обсъжда културната криза в България, която според автора започва след Освобождението, разискват се причините за появяването й, механизмите на разпространението й и пагубното влияние на съществуването й.

Едва в последните абзаци се появяват няколко изречения за евентуалното разрешение на проблема. “Общества, доведени до състояние като нашето, за да бъдат спасени, трябва да развърнат особени усилия. Стимулът, който е в състояние да събуди тия усилия и ги впрегне в действие, може да бъде само съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати. И когато, по-нататък, това съзнание стане факт, нужно е да намери то въплъщението си в хората, които могат да го превърнат в дела.” След което се набляга върху решаващата роля на училището в процеса по възпитаване на волни и дейни хора, които ще създадат духовен елит и ще повдигнат културното равнище.

В началото този опит за решение ми се стори твърде ялов и недоразвит, особено с оглед на изчерпателността на мрънкащите части преди това. Замислих се също, че кодът, на който е написана статията, очевидно е достъпен само за хора, които малко или много вече притежават споменатото съзнание, а другите, неосъзналите, тези, които реално са проблемът, мисля си, не биха прочели това есе. То не е написано на достъпен за тях код.

Въпреки това текстът насочва към проблем, прави му аутопсия, поставя диагноза и призовава към операция, което само по себе си не е никак малко. 

четвъртък, 13 септември 2012 г.

Концепция


Тези дни чета първи брой на гранта, присещам се за парапет и си мисля.


В енциклопедиите определението е едно и също за всеки. Леглото е правоъгълна рамка с четири крака, розата е градински храст с ароматни цветове и бодливи стебла, бъдещето е което предстои. В главите ни обаче е пълно с всякакви спомени, идеи и визии. Леглото е където умря баба, роза е каквото цъфти в двора, бъдещето е въображението на настоящето. Една дума щраква по различен начин в теб и мен и тези начини са част от целия дизайн, част от велика концепция.

Концепция е речник от една дума с множество интерпретации. Когато го разгърна, аз признавам, че сам не разполагам с пълното определение, че искам да попълня дефиницията си за свят с други разбирания. Чета и усещам как думата се разпада, рухва, нищо не остава от нея, след което започва отново да расте, да набъбва, да се изпъстря и осмисля. Леглото не е само моето легло, а леглата на всички. Идеите съжителстват в концепция.

Тя експлодира и омацва в смисъл, всякакъв смисъл, бял, розов, жълт. Концепцията е съгласието да се оцапам, идеята за разбиране и разбирателство, желанието да погледна в твоя емоционален речник и ти - в моя.

събота, 1 септември 2012 г.

МАЦУУРА Ятаро: "Най-ужасната и най-страхотната книжарница"



В гимназията Мацуура Ятаро прочита “По пътя”, How to Make Money Without Doing Time на Реймънд Мънго и стихосбирка на Такамура Котаро, напуска училище и запрашва за Америка. Връща се в Япония с куп авангардни списания за изкуство и фотография и започва да ги продава самодейно - намира дизайнери и художници, обажда им се и им предлага каквото счита, че ще е подходящо за тях. Някои го игнорират, други са силно заинтригувани и стават редовни клиенти. Така Мацууро започва периодично да пътува до Америка, където обикаля книжарници и търси готини книги, каквито в Япония няма. Това не му носи много доходи, всъщност често е на загуба, но го движи ентусиазмът му и идеята, че върши нещо полезно. Споделя нещата, които харесва, с хора, които нямат достъп до тях.

Този дух се въплъщава няколко години по-късно и в следващия му проект - пътуваща книжарница. Натоварва една каравана списания и книги и тръгва по градове и села. Седи си отпред, разговаря с любопитни минувачи и предлага личен подбор от неща за четене.

m&co. traveling booksellers

В момента Мацуура ръководи заземената книжарница Cow Books, но подвиждната все още пътува, а намерението му е и двете да го надживеят.