четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Още за "Чудна азбука"


По едно време караха Антонио да рецитира разни стихотворения, което той правеше с очевидна неохота, въпреки позитивния стимул. Един път останахме двамата и го питах дали му харесва да казва стихотворения, той се поколеба и отговори, не.

Антонио напоследък не се вълнува от книги, но все пак го подканям, без да настоявам, да прочетем “Чудна азбука”. Той склонява. После иска пак. После “Чудна азбука” е първото нещо, за което пита при всяко следващо идване. На няколко пъти идва само заради нея. Четем и гледаме картинките. От време на време отгръщам на последната страница и го питам кое животно кое е и коя буква коя е, но гледам да не прекалявам, за да не го отвратя. Доста време му е трудно да запомни рис, игуана, ягуар и другите по-странни.


Един ден идва баща му, двамата сядат с книгата, Антонио казва, искаш ли сега да ти прочета стихотворенията, и започва да отгръща страниците и да рецитира наизуст. Всичките. Тридесет букви, животни и стихотворения.

Пък аз не съм го карал да запомня. Честно.

сряда, 27 февруари 2013 г.

Верен

"Не съм се отказвал да търся. Не съм се задоволявал с мигновеното. Не съм оглушавал за разума. Не съм спъвал въображението. Не съм пропускал нищо. Не съм прибавял нещо. Не съм разкрасявал изреченото. Не съм загрозявал изказаното. Не съм преписвал. Не съм крал от другиго. Не съм заличавал различното. Не съм пречил на единението. Не съм убивал душата в написаното. Не съм подвеждал четящия. Не съм предал вярващия... Верен съм! Верен съм! Верен съм! Верен съм!"

Анна Златкова във великолепно интервю на Марин Бодаков.

вторник, 19 февруари 2013 г.

Контакт



Срещата на две цивилизации е срещата на две души, срещата на моята и твоята цивилизация, и двете започнали от нула, но расли и пораснали различни, всяка със своите истории, системи и стратегии.

Срещата ни ме проявява като конструкция и ме подтиква към реконструиране. Преоценяване на стари части, изхвърляне на излишното, запазване на нужното. Небивалата ситуация, този чисто нов и празен свят ме застрашава и освобождава, което е едно и също нещо. Рискът от заличаване тегне върху мен, независимо дали ще се разглобя, за да се сглобя с теб, или ще се разглобя, за да бъда никой, захвърлил най-накрая цивилизационните си тежести.

Лесно е в такава ситуация да предприема действия, обратни по посока на страха ми. Страх ме е от разглобяване и ще разглобявам. Страх ме е от въздействие и ще въздействам, само аз. Топката ще бъде в мои ръце, няма да ти давам право на намеса. Насочвам ракета към теб и само да гъкнеш...

Трудното в такава ситуация е да подам ръка, да осъществя контакт. Да спазя моралните си ценности, дори когато не е нужно да ги спазвам. Да обезвредя ракетата и да изчакам, търпелив и слушащ.

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Наемателят


Аз съм квартирант в живота си. Обитавам чуждо жилище, обитавано преди от други. Където и да ида, каквото и да сторя, ме преследва мисълта за злочести предшественици и взискателни хазяи.

Веднага щом се нанеса, аз започвам да изчезвам. Пуша от цигарите на предната наемателка, защото само тях ми дават. Пия нейните любими напитки, защото не ме питат. Угаждам на хазяите, защото тук живея. Ролята ми е предначертана. Няма как да бъда нещо друго в този живот, но друг нямам, само този, с всичките му ужаси и неудобства.

Опитвам да се впиша, опитвам да живея както се очаква, да се радвам, без да преча, но се обърквам все повече. Сякаш това, което искат всички мои хазяи, приятели, познати, познати на бивши наематели, не е да бъда някой според техните представи, а да рухна, да пропадна, да се проваля в наемането на живота си.

Това е цялата работа. Липсата на тоалетна вкъщи, разочарованите забележки, необоснованите очаквания, това е грандиозна схема, водеща към моя крах. Всичко ме бута към прозореца, през който е скочила предишната наемателка, пропъдена или избягала от живота, най-после освободена от стените на апартамента.

И когато най-накрая дойде краят ми, когато се покажа през прозореца в роклята на предната, с нейния грим, с нейния ужас, когато стъпя на перваза, всички аплодират, аплодират, аплодират.



сряда, 13 февруари 2013 г.

У Цин: бегател



Бегател

В началото на своята активна онлайн дейност безработният през по-голямата част от тридесетте си години живот китайски писател У Цин се занимава, материално безвъзмездно, често безсънно и на прага на гладна смърт, с поддържането на литературния сайт "Гумичка". Той е създаден в първите години на 21. век по идея на остатъците от т.нар. "студентска поезия", литературното движение "Фейфей" и групировката "Те", появили се през 80-те години като своеобразна реакция срещу политизирането на литературата от правителството, започнало в средата на 20. век, както и срещу утежняването, напластяването и интелектуализирането на езика, извършено от модернистката поезия на "забулената луна", заемаща литературния център в Китай по това време. "Гумичка" е времето и мястото, където старото поколение авангардни поети като Хан Дун, Ю Дзиен, Хъ Сяоджу и Ян Ли се обединяват с младите си последователи. След закриването на сайта, вероятно поради финансови причини, У Цин собственоръчно архивира почти цялото му съдържание, след което създава собствения си "Копи" (или "Обелки") (www.koopee.net, форума www.koopee.org и архива www.koopee.cn), който е активен и в момента, подслонява предимно млади автори със сходни авангардни виждания за литературата и разчита за съществуването си на волните ежегодни пожертвования от страна на членовете си. У Цин и до днес е кмет на т.нар. "селце Копи".

Паралелно с работата си по литературни сайтове, снимането на аматьорски късометражни филми, воденето на онлайн радиото "Копи", събиране и редактиране на литературно-културното онлайн списание "Пирати" и упорития отказ да се застои на каквато и да е платена работа, У Цин поддържа собствен блог, в който сравнително редовно публикува стихотворения, разкази, информация за всички свои останали проекти, както и малки скучни откъси от бедния си безделничен живот.

Рамката на титулната страница на блога му (www.wuqing.org) гласи: "У Цин: бегател". На няколко пъти се случва блогът му внезапно да избелее, в продължение на седмици цялото му съдържание е недостъпно и заменено от две думи: "Пак избягах". 

У Цин е роден и прекарва детството си в малкото крайморско градче Чумън (провинция Джъдзян), което често е не само локация, но и главен герой в разказите му. Записва университет в гр. Ханджоу (пр. Джъдзян), но му писва още на първия ден и две години по-късно забягва в Ухан (Хубей) заедно с поетесата Ли. После се мести в Чънду (Съчуан). После пак Ханджоу. После Лидзян (Юннан). В момента, в който пиша тази статия, У Цин се намира в Шанхай. Само луд би се обзаложил, че в момента на публикуването й той все още ще е там.

Бегателят е във вечно движение, никога не се задържа на едно място дълго време, преди скуката да го задвижи нанякъде. Той обича неочакваните отклонения. За него всяко място е преходно – важно е не достигането, а напускането му. А между двете най-добре да му се случи нещо интересно. И по възможност да не умре от глад. 

Застопореният живот е трагедия за У Цин. Въпреки многобройните си таланти (неколкократно е публикувал статии в различни списания, снимал и монтирал е видео клипове, работил е по няколко интернет сайта) за него е невъзможно да остане на постоянна работа и да води материално осигурен живот. Нелепо е да поставиш бегател на работно място. Той е роден да бяга.