вторник, 29 април 2014 г.

Уместното приложение


"Най-уместното приложение на въображението е да създава красота в света."

Лин Ютан: "Моята страна и моят народ" (Lin Yutang: My Country and My People)

събота, 26 април 2014 г.

Летящи хора


Откакто “Книги и” умря (заради което всички сме във вечен траур, знам), често се присещам с умиление за “Къща за птици” — единствената жива книжарница в София, която иди-дойди отговаря на критериите ми за книжарница, а те в крайна сметка не са толкова високи:

1. Що-годе уютен интериор, който предразполага към часове киснене и ровене.

2. Осезаем подбор на книгите, извършен внимателно и любовно, предизвикващ доверие и усещане за лична връзка между мен и подбралия. Харесвам да си мисля, че “каквото и да си купя оттук, няма да сгреша, все едно приемам препоръка от приятел”, а не да се чудя какво искат да ми кажат с това струпване на купчини книги от всичко по много или от всичко по малко.

3. Книжари с отношение, за които книгата не е просто каталогизиран номер в компютър, а живо тяло. Честно, всеки път, като попитам за някоя книга и книжарят забие поглед в монитора, без дори да се замисли, ми иде да скъсам нещо или да се разплача. 

Та от няколко седмици се каня за визита в “Къща за птици”, чиято цел според собственичката е да подслонява четящи, тоест летящи хора и в която се веселих доста при първото си посещение преди около година и половина, макар да не си спомням какво си купих тогава. Не, сетих се, "Мифи" на Дик Бруна. 


После минавах още няколко пъти — веднъж се захласнах по всички томове на "Атлас на българската литература", друг път си купих "Детски цветослов", която така и не прочетох, понеже я подарих.


Оттогава обаче изтече бая вода, та сега не ми е ясно какво точно да очаквам и ми е вълнуващо и свежо.


Става ми мило, като я зървам отдалеч, и още по-мило, като забелязвам нов детайл в екстериора. Сложили са възглавнички по первазите. Колко радушно, викам си. Още от самото начало, още преди влизането ми насочват вниманието към четенето, не обезателно към купуването. Представям си човек върху възглавница с книга в скута и зелени листа в погледа. 

Както винаги и както трябва, книжарката не ми обръща особено внимание, само бегло "добър ден". Разглеждам си бавно и спокойно, тя ме оставя да си правя моето си нещо, а през това време обслужва съвършено двама други гости. Те са много неориентирани и тя им препоръчва книги, но съвсем не напосоки — задава уточняващи въпроси, интересува се от вкусове и интереси, не смее да е категорична, а е честна и критична. Чела е всички книги, за които говори, и говори за тях с истинско въодушевление и любов. Аз си продължавам ровенето.

Проблемът е, че всъщност няма кой знае какво обновление от последното ми идване, но пак ми е забавно. Зачитам оттук-оттам разни неща, но поради някакви причини, които друг път ще анализирам, нищо не ми хваща интереса. Харесва ми рафтът с поезия и огромната секция с православна литература. Преводните книги са добре подбрани, но в момента ми се четат само оригинали, та не се спирам дълго там. Откривам една красива книга за чая с много фотографии, но тя е по-скоро наръчник, отколкото философия или културно изследване, пък и е преводна, затова не я купувам.

В крайна сметка решавам да си взема "Български приказки" на Николай Райнов, тъй като наскоро купонясвах с "Източни приказки", а и тия дни ми се чете за самодиви и тем подобни. Приближавам се до касата, но нещо ме влече към рафтовете със съвременна българска литература. При нормални обстоятелства не бих, но нали книжарката се показа яка, любопитствам дали може да ми препоръча нещо, ама "нещо по-неизвестно, нещо не Георги Господинов или Милен Русков". Тя застава пред рафта и започва да оглежда. Говори ми за "Задочни репортажи за България" на Георги Марков ("Аз чак сега ги прочетох, но за тези неща никога не е късно"), "Шлеп в пустинята" на Людмил Тодоров, "Внезапни улици" на Иванка Могилска, "18% сиво" на Захари Карабашлиев (нямаше я на рафта, но тя отвори някакъв шкаф и веднага я локализира, ето за това говоря), за Александър Секулов, Деян Енев, Калин Терзийски. Натиква ми няколко книги в ръцете и ме оставя да си разглеждам. Сядам на едно кресло и зачитам произволни абзаци от "18% сиво", "Високите каменни хълмове", "Островът", "Шлеп в пустинята"... Ще ми се да се получи сглобка, но не става. Като че ли преди ми беше по-лесно да оценявам и да се съединявам с чуждия глас и чуждите истории, независимо какво и как разказват, а сега ми остава натрапчивото впечатление, че с писането си тези хора или разкрасяват себе си, или загрозяват света, а на мен ми се чете точно обратното. Поне в момента искам нещо, което има смелостта да прави света по-красив. Малко съм разочарован и малко завиждам на книжарката, че е способна на толкова харесване. Сигурно тя има такава смелост.

Върху масата, на която четох българските книги, още стои купчината от предишната гостенка. Мярвам "Вкусна география" на "Точица". Понеже тъкмо вчера я привърших и още ме държи възхищението, решавам да я купя и някога да я подаря на някого. Леко ми е неудобно, че не харесах никоя от препоръките, но книжарката, изглежда, не го взима присърце. Вади хартиен плик и мушва вътре "Пътят на Христос" — подарък от издателство "Омофор" за Деня на книгата.



"Къща за птици" е в София на "Проф. Асен Златаров" 22.

четвъртък, 24 април 2014 г.

Университетът на храната


Храната е важен играч. Тя не е просто статична материя, която обслужва жизнения ми нагон. Тя е и културна конструкция, носеща всички белези на производителите си и прехвърляща ги на консуматорите си. Майка ми сготвя обяд, обядът сготвя мен. Дълго преди да започна сам да определям какво ям, каквото ям е започнало да определя какво съм.

Храната е хранилище на културна информация. Архитектониката на гозбата винаги се подчинява на местната теория за живота. Така че заедно с удоволствието и облекчението от поредната доза живец, ние поглъщаме също знания и разбирания за живота — на готвача, града, общността. И докато всички сме подвластни на манджата — и телом, и духом, — не всички сме достатъчно находчиви да я използваме съзнателно в качеството й на учебник. А това е жалко, защото яденето е едно от малкото неща, които така или иначе правим и които кажи-речи винаги, повсеместно и по подразбиране ни кефят (заложено ни е биологично, иначе нямаше да ни се занимава да съществуваме), а ние не разгръщаме пълния му капацитет на университет.

Как тогава да разнищя стртуктурата на храната и да започна да черпя знания от нея? Мога да си купувам готварски книги с рецепти от всевъзможни кухни, така или иначе обичам да чета рецепти, но пък едва ли някога бих хванал някоя готварска книга и да я изчета от кора до кора с образователна цел, ще ми доскучее на втората страница. Или пък мога да си взема някое вълнуващо културологично изследване като “Философия на храненето” на Райчо Пожарлиев, което не е лош вариант, но пък съществува рискът да задълбая твърде много в метафизиката на храната.

Всъщност знанието се усвоява само ако се изживява. Така че най-добре да ям. Също както авторите на алтернативния учебник “Вкусна география” са решили, че щом истинските учебници по география са сухарски, най-добрият начин да научат география е да пътуват, да нагъват каквото им падне по пътя и така да напишат собствения си учебник.




Резултатът не е просто учебник, а цяло изживяване. В основата е пътешествието на две момчета, които не могат да се концентрират в ученето, понеже в главата са им само момичета, та баба им най-безцеремонно ги качва в колата и ги води на образование в натура — ядене на всевъзможни манджи и поглъщане на всичката географска и културна специфика, която те съдържат. 

Текстът във "Вкусна география" е оформен като кратки вписвания от страна на авторите, така че това е дневник или пътепис. Езикът е изключително жив и осезаемо художествен, а историята следва някаква сюжетна нишка, така че това без съмнение е роман. Маршрутът кръстосва всички краища на България, така че това е пътеводител. В структурата на разказа са вмъкнати подробно описани (и изядени) специфични манджи и рецепти, така че това е готварска книга. Всяка страница е обилно и прекрасно изрисувана с гледки, животни, лица и рецепти, така че това е рисувана книга или графичен роман, или илюстриран хартиен блог. Пътьом са изложени всякакви любопитни географски факти, които са изникнали в процеса на яденето, така че това е учебник.

Е, може да не е пълен учебник (кой учебник е пълен в крайна сметка?), но пък е личен учебник, а така е по-хубаво, защото не казва "това е еди-как си, там се среща еди-какво си, тук е живял еди-кой си", нито пък като пътеводител казва "иди там, виж това, направи онова, първо, второ, трето", а по-скоро казва “аз пътувах там, открих това, обикнах онова — пътувай, откривай, обичай и ти".

Това е учебник, който ни учи не толкова на знания, колкото на уменията да търсим, разпознаваме, извличаме и обичаме знанията, уменията да учим и да се забавляваме чрез изживяване.

И много ми хареса какво пише на първата страница:

“Книгата е създадена в партньорство с международната организация “СлоуФуд” като част от работата им по издирване и съхраняване на кулинарните традиции на местните общности и популяризиране на ново качество на живот в съзвучие с природата и културната памет.”

Добра работа, СлоуФуд и Точица. Добра работа.

вторник, 15 април 2014 г.

Какво може да бъде


“Прочети тази книга — ми казват понякога. — Главният герой ми напомня за теб.”

“Тогава — казват ми, след като съм изкарал някаква прясна, нестабилна теория за себе си — онази книга със сигурност ще ти хареса.”

Вярно, не е лесно да съм онова, което ми е весело да бъда. На някои им иде отръки да са луди, но при мен се случва трудно — другата реалност все натиска и ми инжектира скучни идентичности, онова се свива и има нужда от подхранване — нещо да го разведри, нещо да го утвърди като валидна същност, нещо да го утеши, че съмишленици има. И хапче шантава литература често върши работа. “Ще прочетеш за някой като теб.”

Но напоследък мисля други работи. “Защо ми е — ще отговоря — да чета за себе си? Стига съм се ровил само в собствените си комплекси, това не е сериозно или поне не е супер интересно.” 

Дай ми нещо друго, дай ми нещо чуждо, странно и незнайно. Нещо, което не ме утвърждава, а ме разширява, не ме застопорява, а ме отправя. Нещо отвъд представите ми за реалност. Искам да позная нови гледки, да се пляскам по челото, да запълвам белите полета по световната си карта. Други обстоятелства и състояния, други смислови конструкции, други цивилизации и култури. Да се махна от сега и да попадна в друго време.

И ако историята на миналото ми е важна, защото призраците й още кретат в настоящето, историята на бъдещето е еднакво важна, защото тя ми дава перспектива и ме пита накъде съм тръгнал.

На китайски думата за “бъдеще” буквално означава “недошло”. В този смисъл недошлото като антоним на отминалото е не само бъдещето, а всичко, което не се е случило, защото е дошло нещо друго. Всичко, което е можело или може да бъде.

Историята на небивалото поставя това, което съм бил или което съм, на фона на онова, което съм можел или мога да бъда. От една страна, небивалото ме умалява и смирява. Кара ме да се чувствам не толкова централен и повече случаен — тук съм, такъв съм, защото безброй обстоятелства са се стекли по някакъв си начин и е дошъл този свят, а не някой също толкова възможен недошъл. Кара ме да виждам същността на всичко не като някаква, а по-скоро като никаква — празна, нула, белият лист на времето, безброй потенции. От друга страна, като всяка чужда мисъл историята на небивалото ми дава база за сравнение — например нещо подразбиращо се и незабележимо изведнъж ми се представя като нещо ценно или гадно. Нещо, което да ценя или от което да страня. Недошлото ме прави чувствителен към въпроса какво искам да дойде и какво — да не дойде. Какъв искам да бъда и какъв — да не бъда. 

Въпросът “какво може да бъде” включва ума ми в режим перпетуум мобиле, в който не е важна дестинацията, а именно непрекъснатото движение, безспирното любопитство, неуморното търсене, постоянната бдителност за всяко мое действие, което ще предизвика това, което ще бъде. "Без движение няма съществуване”, а ексцентричното и концентричното движение, казва един професор Богомолов, тоест движението навътре и движението навън, “не са различни и независими едно от друго, те представляват едно по-сложно целокупно движение. Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение.” Или както казваше рибарят в един невъобразимо древен текст, който четох скоро: "Мъдрецът не трябва да застива сред нещата, трябва да може да се движи заедно със света."

Историята на човешката фантазия ме задвижва, запраща ме далеч и в крайна сметка запълва собствените ми петна. И ако има някаква константа в човешката ми същност, която мога да осребря в човешка полза, това ще е вечното наличие на бели петна по времето, пространството и ума — константата на неизследваното неизвестно.


П.С.: Всъщност исках да пиша за “Сините пеперуди” на Павел Вежинов. И писах точно за това.