вторник, 26 януари 2016 г.

Царят на пънка



 

Пънкът, обясних веднъж насън на една приятелка, е непрекъснатото усъмняване в готовите смислови фабрикати на света. Ако си недоволен, удряш. Ако не ти харесва, рушиш. В съня приятелката ми каза, че не ме разбира, и отиде да си купи банан.

Мисля си, че пънкът и будизмът имат нещо общо, доколкото и двете целят разрушаване на готови, но неработещи норми, пълно оголване на реалността и човека, достигане до същностното или по-скоро до съзнанието, че няма постоянно същностно и единственият начин да поддържаме някаква връзка с истината е непрекъснато да подлагаме света и себе си на рушене.

Един такъв бунт е сюжетният старт на “Крака на костенурка”. Разказвачът Николай е загубен музикант, който е учил пиано в най-якия музикален колеж в света, обаче нещо все не му е било наред, нещо все се е разминавал с предлаганата му реалност, която все е изглеждала лъжлива — гаджета, купони, уроци — имало нещо празно в цялата тая работа. Идентичността на талантлив пианист с бляскаво бъдеще не сработвала. Накрая зарязал всичко и станал будистки монах в Дарамсала. Освободил се от суетата и суетенето на западния свят и отишъл да търси обратното — смирение, себеотричане, светопознание.

Цялата работа малко намирисва на поредния западняк, който е открил голямата източна истина и се връща с аура на светец, за да ни просвети. Не това е целта на Грозни. Самият той казва: “В книгите си не давам отговори, само задавам въпроси. Това разочарова някои мои читатели в Америка, които са очаквали да открият мистични духовни послания, които ще разрешат всичките им проблеми”.

При все че Николай е напълно отдаден и верен на монашеската клетва, още от самото начало той подхожда към цялото преживяване с пънкарска игривост. Вместо да затъне изцяло в будистката догма и да изключи всичко невписващо се в нея, погледът му остава чувствителен за откаченото, несериозното, абсурдното. Реалността около него така и не предявява каквато и да е претенция за логика и всъщност това й е ценното. Никой и нищо не е нещо готово и завършено в тази реалност, всичко е странно, смешно, невероятно, непостоянно и затова — правилно. Същото важи и за самия разказвач — всеки негов наивен опит да се самозаяви, да се самоопредели в новата си обстановка завършва с комичен крах, малко по уесандерсъновски и селинджърски. Дори по време на мемоарната си рефлексия, в нито един момент разказвачът не се подхлъзва по удобната възможност да се покаже як, печен и разбрал — напротив, той използва писането, за да се изкара неуверен, смешен и смаян. 

В крайна сметка се е получил чуден баланс между случка, теория, персонаж и техника. Случката, познавателната страна на историята, е реалистичната документация на монашеството, заедно с абсурдния живот в Дарамсала. Теорията са умерено вмъкнатите разсъждения по въпроси от будистката метафизика. Персонажът е бившият вундеркинд, младият монах Николай, който е в непрекъснато развитие по личния си път към истината. Техниката (мен ако питате, най-значимото в този роман) е силният усет към абсурдното и шашавото, лекотата и иронията на описанието.

Дотук всичко е по анонс. Това, което анонсът не съобщава обаче, е, че един от многото чалнати обитатели на Дарамсала, за които Грозни явно има око, постепенно мутира от поредния дребен колоритен персонаж до важно повествователно отклонение, та до главно действащо лице, което измества всичко останало, дори самия разказвач. И ето тук идва същинското рушене и баш пънкарията, истинският бунт. Като че ли напускането на западния свят и самоиронията не са достатъчни като средство срещу суетата на света и егото, затова, за да постигне пълно саморазрушение, във втората половина на романа Грозни отстъпва средата на сцената на друг персонаж, който прави всичко, включително него, на пух и прах. Не Буда успява да освободи Николай от илюзията му за аз, а Цар, смахнатият босненец, който е пробвал с монашеството, ама набързо се е отказал, който си е хвърлил паспорта и сега е заклещен в Индия, който е от несъществуваща вече държава, който почва търговия с босненски хляб в Дарамсала, който планува да мине границата с делтапланер, който е луд шахматист, който е въплъщение на грандиозната пънкарска добродушна неебателност.

И докато Николай е усърден в монашеството си, нещо непрекъснато го дърпа към Цар, който го храни с всякакви подривни идеи. Колкото и да недоволства Ани Дауа (нещо като настойничката на Николай в Индия), постепенно хаосът на Цар става по-значещ от реда на будизма.

Навсякъде пише, че този роман е историята на джаз пианист, който се преселва в Хималаите, за да учи будизъм. За мен обаче това е преди всичко портрет на Цар, на неговата способност да удря, мачка и руши, да не признава етикети, авторитети и истини, да не се задоволява с нищо готово, да не се церемони, да не се нарича никакъв, да не приема идентичност, да няма дом, да няма аз, да решава на момента и, като образцов играч на шах, винаги да е няколко хода напред. Той се оказва най-важният учител за Николай.

И като казах “няколко хода напред”, най-много се смях и надъхах тъкмо на разсъжденията на Цар за играчите на шах. Според него шахматистите имат много по-гъвкаво отношение към реалността и винаги мислят с един ход напред. Ако, да речем, си чужденец без паспорт в Индия и си тръгнал рано-рано от Дарамсала към Ню Делхи да се примолиш за статут на бежанец, обаче, не щеш ли, точно на излизане от квартирата те блъсне магаре и ти счупи крака, какво биха направили повечето хора? Биха отишли в болница, биха се прибрали веднага, при всички положения биха се отказали от плана. Играчът на шах обаче вече е с един ход напред, незабавно яхва магарето, което го е осакатило, и препуска с него към автобусната спирка. Добре, нали, обаче цялата тая работа със счупения крак го е забавила и когато стига до спирката, автобусът тъкмо тръгва. При това положение обикновеният човек няма какво друго да направи, освен да се върне, играчът на шах обаче вече е няколко хода напред и се хвърля пред автобуса. Качва се, значи, и стига до жп гарата в съседното градче. Обаче се оказва, че експресът за Ню Делхи не спира точно на тая гара, а само на съседните две. Обикновеният човек вижда безизходна ситуация, а играчът на шах веднага хваща влак в обратната на Ню Делхи посока...

Страхотна книга, една от любимите ми през последните години.

вторник, 12 януари 2016 г.

Любими рисувани книги от 2015


Някой беше казал, че 70% от проблемите в света съществуват, защото хората не са чели рисувани книги като малки. Останалите 30% — защото хората не четат рисувани книги като пораснали.

Любовта ми към рисуваната книга се разви по класическия начин — отначалото малко й се дразнех, че всички ахкат и охкат колко била хубавка, после от немай къде почнах да се заигравам с нея, неусетно тя пося такива големи и важни семена в мен, че в момента сме неразделни.

С което искам да кажа, че работата е сериозна и не става дума просто за "книжки". Искрено вярвам в потенциала на добрата рисувана книга да ограмотява интелектуално и емоционално и да учи на харесване всеки, който се докосне до нея.

Този библиографски раздел обаче все още не съществува в нашия език. Имаме едно голямо "детски книги", което поглъща де що има, и евентуално подразделения по възраст, което е важно, но не съвсем значещо.

Тогава нека първо направим едно произволно първоначално определение на "рисувана книга" от широк към тесен смисъл.

Основното при нея е, че разказът се води не само от текста, но и от рисунката (понякога само от рисунката). Рисуваната книга не е просто илюстрирана книга — в нея няма допълващи илюстрации, а говорещи рисунки.

Оттам нататък, в най-добрия случай:

1) Рисунките са красиви и оригинални, показват важни елементи от историята, неспоменати в текста, и в тях има много за разглеждане. Ако художникът си е свършил работата, след първия прочит неграмотният още читател вече може сам да си възпроизведе историята единствено чрез разгръщането на рисунките.

2) Текстът е съвсем малко и след няколко прочита може да се наизусти. Самата история, която обикновено не надвишава четиресет страници, също. На целевите читатели им харесват безбройните прочити на една и съща история (задължително с все същия текст), защото постепенно започват да се ориентират във вселената на книгата и получават усещане за овладян къс свят — усещане от несравнима важност за човек, на когото всичко наоколо му е ново, странно и непредсказуемо. Четенето се превръща в тренировка за овладяване на принципите на реалността.

3) Книгата е с големи страници (най-добре широки), така че да е пригодна за най-правилните начини на четене, а именно: поставена в скута на малък човек, който седи в скута на голям човек, или поставена върху дясното бедро на един човек и лявото бедро на друг човек.

4) Комбинацията между текст и рисунка оставя място за дълго обсъждане и в крайна сметка сближаване между двамата четящи. (Имам един приятел, който ми каза, че синът му се интересувал откъде идвали бебетата. След няколко дни му подарих "От какво се прави бебе" и след още няколко дни приятелят ми ми каза, че дал книгата на сина си да чете. Така може и да стане, ама по-скоро не. Книгите, особено в този етап, не са последна спирка, а повод за обстоен разговор, инструмент, който насочва разговарящите и им предоставя възможен език, с който да разрешат множество проблеми — в повечето случаи малкият човек не пита, защото истински се интересува откъде идват бебетата, а защото иска да общува с баща си.)

Рисуваните книги са книгите, които зарибяват бъдещите пораснали по четенето и им отварят вратите на грамотността още преди овладяването на азбуката. (Говоренето за ефектите им върху порасналите е малко по-абстрактно и може би ще е тема на друг текст.) Въпреки това издаването им е щекотливо начинание. Причините са няколко, като основната по всяка вероятност е, че отпечатването им е скъпо, а на родителите им е трудно да платят за четиресет страници и шепа думи цената на цял роман. Че и кусур.

Очевидният минус на тази ситуация е, че нямаме достатъчно количествено натрупване и изобщо съзнание за жанра и неговия потенциал. Относителният плюс е, че мога да изчета цялата продукция на българския пазар, без да си давам много зор, даже без да нанеса непоправими щети на портфейла си.

Долу са рисуваните книги, които ме зарадваха през 2015 г. Не изключвам да съм пропуснал нещо, така че моля за допълнения в коментарите.




1. "Малкият Елиът и големият град", текст и рисунки Майк Кюрито, превод Петя Петкова, издателство "Прозорче"

Малкият Елиът е жизнерадостно слонче, на което градът понякога му е твърде голям — никой не го забелязва и не може да си купи кексчета, защото е много нисък. Докато един ден среща някой още по-малък.

Като изключим меките корици (благодаря на Дима, че ми помогна да държим страниците, докато снимах), всичко е чудесно: красиви рисунки; хумор и лекота на отношението на автора към героите и на героите към света, бил той и не съвсем благоприятен; история, която демонстрира, че един възможен начин да подобриш себе си е като се погрижиш за друго същество, при това съвсем различно.






 

 
2. "Диво", текст и рисунки Емили Хюз, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"


Главната героиня живее щастливо със зверовете в гората, докато един ден я намират хората и всичко става неразбираемо и тежко.

Разкошни рисунки с адски много детайли за разглеждане. Линиите на Емили Хюз са груби,  което прекрасно се вписва в цялата диващина на разказа, но получените изображения са разкошни.

Накрая излиза, че може би никой не е див, просто не е намерил или е откъснат от мястото, където може да обича.








 

 
3. "Брррр. Книжка за зимата", текст и рисунки Ил Сунг На, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"
 


Едно зайче наблюдава как различните животни прекарват зимата. 

Чудесно въведение в отношенията между живот и природа и важен урок, че при едни и същи обстоятелства различните същества реагират различно. И всеки е прав за себе си.




 

 
4. "Гривесто дете-коте", текст Етгар Керет, рисунки Авиел Басил, превод Манол Пейков, издателство "Жанет 45"


Едно момче е оставено от заетия си баща в зоологическата градина, гримира се като гривесто дете-коте и се отправя на фантастично пътешествие, където получава всичката грижа, която на детето-човек му липсва.

Прекрасна история за смисъла на фантазията и как тя помага при комуникацията в реалността. Рисунките са живи, дръзки и красиви — нещо рядко за компютърни рисунки в българска книга.

Единственият недостатък, като при "Малкият Елиът и големият град", е подвързията, която изяжда средата на всички рисунки (и ги прави адски трудни за снимане).





 

 
5. "Малкият градинар", текст и рисунки Емили Хюз, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Малкият градинар се грижи ден и нощ за своята градина, но е твърде малък, за да се справи сам с всичко. Растенията загиват и той има нужда от помощ.

Рисунките на Емили Хюз, наситени с буйна природа и живи детайли, са визуално наслаждение, а историята показва как и малките усилия на малките хора могат да вдъхновят нещо голямо.





 

 
6. "Детето на Грузулака", текст Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод Манол Пейков, издателство "Жанет 45"
 

По-рано през годината излезе първа част от серията за Грузулака на Джулия Доналдсън, но тя в момента не ми е подръка. Ще поправя пропуска при първа възможност.

Тук Грузулака разказва на детето си за страшния мишок, когото е срещнал преди много време (в първата част). Любопитното грузулаче тръгва из гората в търсене на страшилището от разказа, по пътя среща другите обитатели и накрая открива мишлето, което пак измисля хитър начин да сплаши и най-страшния и смел грузулак.

Веселяшката история, игривият текст в прекрасния превод на Манол Пейков, заедно със смешните, нежни рисунки на Аксел Шефлър създават идеален забавен свят за неколкократно потапяне и овладяване.






 

 
7. "Блок №4", текст Зорница Христова, рисунки Юлиян Табаков, издателство "Точица"

Митко живее в един от ония невзрачни блокове, които никой не ги рисува, но пък все си намира нещо за обичане в квартала.

Кратка история с пестеливи рисунки, която показва как местата, които ни създават, могат да бъдат създавани от мечтите ни.

Не съм сигурен доколко текстът, който е по-скоро обяснителен, отколкото разказвателен, би се харесал на малките читатели (те ще кажат), но при всички положения книгата предоставя поле за разговор върху важни въпроси за връзките между нас и градската ни среда.




 

 
Надеждата ми за 2016 г. е, че ще имаме още повече рисувани книги, при това през цялата година (пет от седемте изброени излязоха по Коледа), и че ще мислим още по-усърдно не какво ни харесва, а какво харесват и искат децата.