Собственият му разказ за света беше пълен със самоирония, меланхолия и крехка вяра в смисъла на почтеността, въпреки все по-засилващото се чувство на загуба на идеали и непринадлежност към времето. Марин се смяташе за недостоен – регистрираше си малодушието, злобата, свадливостта, обявяваше с готовност провалите си, бързаше да посочи себе си всеки път щом станеше дума за човешки демони, същевременно не си траеше и роптаеше срещу фалша, кухотата, интересчийството и забравата.
Веднъж го нарекох поет на смирената войнственост, защото в стиховете му виждам храбростта да наречеш грозното грозно и нередното нередно, но и смирението да осъзнаеш, че светът или природата са по-големи от теб самия и от гнева ти.
Лично за мен по-важното беше, че той е поет извън книгите си. Също като стихотворенията му, речта му понякога звучеше като странна комбинация от думи, безразборна, свръхвглъбена и наситена с неясни препратки, затова понякога не я разбирах, запъвах се с минималистичните му холофрази, но винаги оценявах, че той поетизира езика, себе си и реалността. Думите излизаха обгрижени от ума му, не се подреждаха в готови конструкции, държаха събеседника нащрек и също като добрата литература изискваха усилие, добавяне на собствени крепежни елементи, активно участие в приемането на съобщението. Не сме си говорили точно за това, но вярвам, сме споделяли убеждението, че улавянето, задържането и изграждането на смисъла с думи е трудна работа, която изисква непрекъснато интелектуално бъхтене. Това беше едно от многото неща, които той заразително обичаше.
