Байбай

Преди логиката

Има един филм, в началото на който главният герой се събужда по пижама в празна бяла стая без врати и прозорци. След няколко мига недоумение забелязва върху стената херувимски скротум и пенис. Натиска го и се случва нещо. Нещо супер странно и необяснимо. Пълен абсурд. Натиска пак и се случва същото. Пак и същото. По стените се появяват още стотици херувимски пениси. Самата ситуация е отвъд всякакви разумни граници, но и пенисите случват само нелепости. Няма никакъв смисъл.

Все пак едно е сигурно: всеки пенис случва винаги същото нещо. След първоначалния ужас главният герой се заема да разузнава. Натиска, разучава и запомня функциите на отделните пениси с явната идея да постигне привидно най-нормалното нещо - да оцелее и да се измъкне от бялата стая.

Отнема му почти цял филм време да овладее логиката на стаята, да запомни всички функции, да подбере необходимите му, да открие път навън и да съумее да излезе.

В крайна сметка успява, излиза и попада в друга стая, с черни стени, черни чудовища, черни пениси. Предпазливо натиска един, но този път не се случва нищо, поне не в стаята. Главният герой не разбира, но ние виждаме, че натискането на черния пенис задейства и случва нещо навън, в света, в нормалния, логичния свят.

Частта в първата стая е озаглавена "Възпитание", а втората - "Практика".

Чета

На най-базисно ниво четенето възпитава в мен уважение към чуждия глас. Когато разтворя книгата, оставям другия да говори. Аз млъквам. Готов съм да изслушам чуждата история, да се отрека от себе си, да се самоизпразня и да допусна чуждия ум в мен, смирен и тих да се поуча от него и да осъзная света като място, където наред с моите тревоги, мнения, емоции, нужди и спомени съществуват още безброй други. Четенето е желанието ми да се свържа с тях, да се свържа в света.

Отношението ми към четенето е отношението ми към живеенето. Отказът ми да захвърля книга е съгласието ми да слушам. Отказвам да се откажа от тази книга, от този глас, от този човек. За мен той не подлежи на харесване или нехаресване, обичане или мразене, възхита или презрение, дочитане или зарязване, той подлежи единствено, или поне първоначално, на разбиране. Всяка книга казва нещо, съхранява и разпространява ценна информация и умението, което възпитавам с четене, е да улавям това нещо, което тази книга е, вместо да отсека, тази книга не е еди-какво си, този човек не е достатъчно нещо си.

Разбира се, не твърдя, че не подбирам книгите и приятелите си. Твърде пасивно и безотговорно би било от моя страна да не извършвам дизайн на реалността си. Ще ми се да мисля, че не чета самоцелно, вече не. Една от по-конкретните функции на четенето и изобщо на внимателното гледане е разширяването на света и формирането на подробна ценностна система, тоест смисъл. Чуждите истории изграждат разбиране за начина, по който бих искал светът да е подреден, разбиране, без съмнение ограничено, но и съобразено с всичките чужди болки и щастия, които съм имал възможността да съпреживея с гледането си.

Най-конкретната полза от четенето/гледането навярно е обогатяването на възможностите, умножаването на пътищата, сдобиването с удобни идентичности. С чуждата история аз съм една идея по-адекватен обитател на света, справил съм се с някоя пречка например, овладял съм неудържим нагон, заличил съм неконтролируема фобия, преодолял съм необясним срам. Или съм се подготвил за бъдещи трудности и ситуации, знам как да реагирам, така че да не оплескам нещата, да не раня никого, да не бера срам следващите два месеца. Тоест колекционирам си модели и антимодели на поведение. Полепват по мен, готови за употреба. Полепват, но и ме разбиват, разрушават, дезинтегрират. Четенето е ежесекундната ми готовност да се разпадна на частички и да се наредя отново. Някои го наричат търсене и намиране на себе си. Може. Виждам нещо по телевизора, което страшно ми допада и го присвоявам. Сам не бих се сетил, но усещането е, че съм намерил част от себе си, част, която е съществувала така или иначе, сякаш не са ме научили, а са ми припомнили нещо. И сега съм по-пълен и по-свободен.

Criterion Collection

 

 

Повечето от обложките на Крайтириън са стилизирани, охудожествени, но всяка в различен маниер, като стилистиката в повечето случаи е съобразена с тази на самия филм или поне с усещането на художника за филма. Понякога филмите на един и същ режисьор са издържани в един стил, например тези на Уес Андерсън.

Аптека, или защо дизайнът е изключително важен не само за фанатичните естети, а изобщо за света и човечеството

Дизайнът ме държи нащрек. Не ме оставя да свикна. Предизвиква ме да се вглеждам и да ахкам, вместо да вървя и подминавам. Кара ме да виждам интересното. За да ми е интересно. Да живея.

Хубавият дизайн ще ми каже нещо ново, ще покаже нещо познато или непознато в интересен облик. Ще извърти перспективата ми. Ще обогати информацията ми за света. Ще ме шашне или разсмее или разчувства или и трите.

В града, който понастоящем обитавам, всички аптеки са еднакви. Блудкав надпис "аптека", колкото да не е без надпис, невзрачна външност и една такава болнична вътрешност. На главната улица обаче има една различна. Стилизирана дървена табела, саксии с цветя пред входа, енигматично приканваща външност, романтично усещане като от друг век. Ахаа, казвам си, значи, "аптека" не е обезателно онова нещо, което съм свикнал да виждам. Значи и така може. А щом може и така, значи може и по още безброй начини. Просто никой не се е сетил да се сети. Дизайнът подсеща. Разгръща възможности.

Освен това, като я гледам, тази аптека ме вдъхновява. Трогва ме. Уж само си седи там, а ми говори, предава ми толкова много информация с толкова малко информационни единици. Хората са я пипнали, постарали са се, обгрижили са я, действали са с цялостна идея. Направили са, така да се каже, повече от необходимото, повече от просто място, където се продават лекарства, и именно това повече ми комуникира нещо, на мен, който не е влизал в каквато и да е аптека от години. Казвам си, че и аз така ще правя. И аз ще внимавам и изпипвам. За да живеем всички на хубаво. 

Български книжици

Ако извадя критериите, които от известно време внимателно трупам и с които все по-стриктно оценявам книжарничените си изживявания, заключението ще е, че "Български книжици" е много гадно място. Невзрачна, магазинерска външност, тясно, неприветливо пространство, нагъчкани книги, които са толкова нагъчкани, че положих сетни усилия и ми отне около минута да измъкна "Безподобните" на Райна Маркова и Юлий Давидов от притисналото я обкръжение и така и не успях да я натикам обратно.

Истината обаче е, че вътре прекарах чудесно, бих се върнал и отново бих купил книги, защото вярвам, че от това място има смисъл.

Веднага ми направи силно впечатление импозантната колекция от хуманитарна периодика. Открих непознати ми досега издания като "Критика и хуманизъм" и "Литературата", които ми допаднаха, концептуално поне. Най-после намерих списание "Страница", дето мърморих преди няколко поста, че никъде го няма, при това имаше (май всички) броеве от няколко години насам. Купих си последния.

Доста време постоях отзад при раздела с хуманитарна литература. Хареса ми, че държаха издания отпреди пет-шест години, които не съм виждал в други книжарници напоследък. Явно са им мили тези книги и от това отношение и на мен ми стана мило.

Дръж се

Във филмите на Уес Андерсън все има един такъв персонаж, безкрайно отчаян, обезверен и апатичен, затънал в досадата на живеенето, изгубил или изобщо ненамерил смисъл, незаинтересуван от абсолютно нищо. Бури гърмят пред очите му, рухват семейства, тъпчат се морални закони, а на него му е през шапката, досадно и никакво.

И все се случва нещо, нещо незначително наглед, което кара този образ да подскочи, да затича, да се хвърли, да спаси нещо, нещо, което изведнъж е по-важно от него и от живота му, нещо, което не бива да умре, ако ще той самият да загине заради него.

В този момент той вижда, че доброто е в беда, събужда се от себе си, втурва се безразсъдно, протяга ръка и с все така безизразна физиономия и печален глас казва: