Марин

Той поддържаше в себе си любопитство и удивление, слушаше щедро, съсредоточено и грижовно, отговаряше с хитър коментар, находчиво сравнение или неочаквана смешка. Често ми влизаше остро с добра дума и извикваше у мен порив да раздавам навред меденки, похвали и себе си. Винаги ме гледаше все едно срещу него говори много важен човек и имам чувството, че това беше не толкова вяра в мен, колкото вяра в думата – с кимване, сепване, възклицание, ококорване или смях ми внушаваше, че изреченото въздейства и затова е важно да внимаваме какво изричаме.

Собственият му разказ за света беше пълен със самоирония, меланхолия и крехка вяра в смисъла на почтеността, въпреки все по-засилващото се чувство на загуба на идеали и непринадлежност към времето. Марин се смяташе за недостоен – регистрираше си малодушието, злобата, свадливостта, обявяваше с готовност провалите си, бързаше да посочи себе си всеки път щом станеше дума за човешки демони, същевременно не си траеше и роптаеше срещу фалша, кухотата, интересчийството и забравата.

Веднъж го нарекох поет на смирената войнственост, защото в стиховете му виждам храбростта да наречеш грозното грозно и нередното нередно, но и смирението да осъзнаеш, че светът или природата са по-големи от теб самия и от гнева ти.

Лично за мен по-важното беше, че той е поет извън книгите си. Също като стихотворенията му, речта му понякога звучеше като странна комбинация от думи, безразборна, свръхвглъбена и наситена с неясни препратки, затова понякога не я разбирах, запъвах се с минималистичните му холофрази, но винаги оценявах, че той поетизира езика, себе си и реалността. Думите излизаха обгрижени от ума му, не се подреждаха в готови конструкции, държаха събеседника нащрек и също като добрата литература изискваха усилие, добавяне на собствени крепежни елементи, активно участие в приемането на съобщението. Не сме си говорили точно за това, но вярвам, сме споделяли убеждението, че улавянето, задържането и изграждането на смисъла с думи е трудна работа, която изисква непрекъснато интелектуално бъхтене. Това беше едно от многото неща, които той заразително обичаше.

Тук сме психиатрична клиника

Сяо Ан ми беше позната като поетеса от осемдесетарското движение "Фейфей", което, най-набързо и съвсем непълно казано, прави заявка да оголи езика от културни оценки, да обнови поетичното, а оттам и реалното, и да се фокусира върху личното и описателното за сметка на абсолютното и абстрактното.

Един от първите фейфейци, Ян Ли, пише в своя манифест "За поезията", че "смисълът на поезията е да лишава думите от смисъл", че "културата е нашето налично съществуване, а поезията следва да бъде други възможни форми или намерения на съществуване" и че "конструираният от езика свят е реален, последователен и неизменчив; обратното, констуираните от поезията "отвъдни селения" са необхватни". Основоположникът на "Фейфей" Джоу Лун-йоу се обявява против всички ценностни системи в поезията, като според него например не бива да се говори за "един велик човек", а просто за "един човек". Хъ Сяоджу казва (на стр. 11 в този брой на "Литературен вестник"), че идеята на фейфейската поезия е думите да възвърнат първоначалния си облик: "Да вземем за пример думата "луна" – тя трябва да престане да бъде символ на покой, роден край, романтика и любов, "луната" просто трябва да бъде онова светещо отгоре небесно тяло".

И докато "Фейфей", разпаднало се през деветдесетте, е далеч по-ефективно в теорията, отколкото в поетическата практика, много по-интересна за мен по същата линия е прозата на тези поети и някои техни по-млади последователи, която се появява около границата на хилядолетията. Някой анонимен тук е описал младата китайска поезия от началото на XXI в. с епитетите "приглушено, делнично-лирично и самовглъбено" и това се припокрива с личните ми усещания и за тази проза на фейфейците, създадена всъщност отвъд всякакви теоретични рамки. Тя носи горните характеристики, но според мен по-успешно скъсва с абстрактните залитания и макар да не е толкова остра като езиков експеримент, заради концентрацията си върху персонаж и ситуация е далеч по-четивна. Сборниците "Създателят на вещици" на Хъ Сяоджу, "Един ден" на У Цин и "Искам да ти кажа за едно градче на име Ли" на Ли са сред най-любимите ми неща изобщо, заради много причини, сред които е лекият начин, по който избягват наративните тежнения и играят с читателските ми рефлекси, прокарват фини нишки между обикновено и чудно, заразяват книжовното с разговорно и изравят от ежедневното и скучното едни такива насъщни кротост, себеотрицание и чудатост.

Затова много се развълнувах, когато през 2013 г. излезе "Тук сме психиатрична клиника". Чак тогава разбрах, че Сяо Ан над трийсет години е била медицинска сестра в клиника в град Чънду (люлката на "Фейфей" през 80-те) и че дълго време е водила колонка в местен седмичник. Тази книга събира всички нейни истории, публикувани в продължение на няколко години.

Струва ми се, че между трийсетте години живот сред луди, участието във "Фейфей" и художествения резултат, постигнат в този сборник, могат да се прокарат хубави връзки. Сяо Ан, целенасочено или не, създава това, което Джоу Лун-йоу нарича "предкултурно писане", а Ролан Барт, трийсет години преди фейфейците – "безцветно писане, освободено от оковите на предопределено състояние на езика". Има нещо много чисто в реалността, от която идват тези разкази, сякаш нормите, правилата, ценностите са изчистени или разхлабени вследствие на дългогодишния досег с всякакви човешки отклонения, или по-скоро разклонения, защото в този сборник лудостта не е толкова болест, колкото състояние. Тук на чудатото му е разрешено да е нормално, на човешкото му е позволено много повече – то е разположено в онези необхатни светове, за които говори Ян Ли, където всичко е нестабилно. Нещо много важно, което ми харесва в прозата на тези автори, е как отношението към всеки отделен персонаж е напълно откъснато, то е отношение към нещо самостоятелно, често загадъчно, менливо и смешно. Никакви етикети не действат в това писане, никакви определения и обобщения, никакви идеологични подплати. Според Джоу Лун-йоу абсолютната истина ("човек е...", "нормалност е...", "Иван е...") потиска човешката природа, налага й болезнени ограничения. При все че Сяо Ан разказва от мястото на събитието като дългогодишен съжител, в писането й няма претенция за разкритие и истина, няма опит за категоризиране на индивида или лудостта като представителни за нещо по-голямо и колективно, няма "това е така, това е така, това е така", а има предимно "това, това, това", няма "един луд човек", а само "един човек". Да посрещаш непредубедено човешките проявления, в цялата им абсурдна необятност, излиза, е споделено качество на медицинските сестри и фейфейските поети.

Героите на Сяо Ан са преди всичко чудаци, чудни по особен начин, но не по-чудни от всичко останало в живота, не по-чудни от самата разказвачка. Един от ефектите на тази книга е как с доближаването на лудото до човешкото в крайна сметка ме прави по-чувствителен за лудото в мен. Границата между болно и здраво е много тънка и усещането е, че всички сме с най-различни психични характерности и е въпрос на изключително крехка представа за норма кой трябва да живее в лудницата и кой – отвън. И това е друг механизъм, който работи тук – на фона на външната за психиатричната клиника реалност, в която се случват какви ли не безумия и трагедии, от време на време кроткият живот на лудите вътре изглежда като предпочитаема нормалност.

Разказвачката на Сяо Ан е отдръпната, разсеяна, несигурна в себе си, но и внимателна, любопитна, ангажирана. Отказът й от финално произнасяне е една причина за характерното усещане на недоизказаност в историите й. Разказът кривва или секва внезапно, изневиделица, по средата, преди да ми даде възможност да изкарам торбата с оценки и да се замисля дали да лепна етикет "хубаво" или "лошо", преди да намеся дихотомните си разбирания за света и нещата в него, и така ми дава случай да се доближа до естествената неопределеност на реалността. Същевременно ми оставя усещането, че винаги има още нещо зад думите, че нещо не е казано и няма как да бъде казано. И може би точно то, в неуловимото си, неартикулируемо състояние, е същественото.

Илюстрациите са на авторката

Любими рисувани книги от 2016-а

Роси, която скоро ще стане на три, идва вкъщи и казва, че иска да четем. Окей, сгушваме се на леглото, отваряме книгата и почваме да разгръщаме заедно, да сочим по страниците и да се хилим. "Айде сега друга", казва, като свършваме. Добре, имам друга. А после имам и друга, и друга, дори след третото й "айде сега друга".

Миналата година пробвах да артикулирам някаква начална дефиниция на "рисувана книга", колкото да си създадем око за нея и да поставим основа на разговорите за нейните функции, ефекти и смисли.

Нямам много нови разсъждения по въпроса, но каква по-силна апология от тази непринудена илюстрация на способността й да свързва, да накара някой, бил той и двегодишен лигльо, който едва може да върже половин изречение, да изпита удоволствието от споделянето на място, време и предмет, възбудата от изживяването и досъчиняването на история, радостта от първите стъпки в науката на харесванетo, сетивното вълнение при разгръщането на страницата и любопитните изменения и разкрития, които то предизвиква. Моята ръка отгръща и моята ръка променя света пред мен. Искам още. Какво по-мощно внушение от това?

Иначе чисто личните ми причини да следя зорко движенията на издателствата в тази посока, освен четенето с племенниците по Коледа, са все същите. Трупам знания за външния свят и чувствителност за вътрешния, докосвам леко, прелиствам бавно, зяпам внимателно, вглеждам се в линиите и цветовете, оставям се. Колко са небрежни и безцеремонни в събарянето на прегради и защити, колко елементарни и шеговити в сеитбата на нежност, радост и грижа.

2016-а ни даде повече красиви рисунки, повече естетическо разнообразие, повече полиграфично пипнати издания, повече възможности да четем в леглото с децата, да разгръщаме заедно страниците, да си посочваме смешни детайли и да обсъждаме истории. Съответно по-големи празноти в банковата ми сметка, които незабавно спират да правят впечатление, щом това, което е било там, е отишло за инвестиция в отговора на "айде сега друга". И това, вярвам, е на добро.

1. "Малкият Елиът и големото семейство", думи и рисунки Майк Кюрито, превод Анна Колева, издателство "Прозорче"

Мишока отива на празненство с роднините си (15 братя, 9 сестри, 25 лели, 27 чичовци и 147 братовчеди) и Елиът остава сам. След "Малкият Елиът и големият град" това е още по-топла, тъжно-радостна история за самотата, приятелството и другаруването с различния.

Рисунките са майсторски – сами по себе си красиви и детайлни, за дълго взиране и обсъждане, но и умело разказващи, с много смени в настроението и ъгъла, с внимателно обмислена роля в цялостната история – някъде по-просторни и монотонни, другаде по-пищни и динамични.

Най-голямото предимство на "Малкият Елиът и голямото семейство" според мен е, че тематично и емоционално тя разговаря еднакво добре с всички възрасти.

Меките корици и трудното разтваряне на страниците не пречат това да е една от любимите ми за годината.

2. "Къпиновият дух и жълтоклюното птиче", думи и рисунки Феридун Орал, превод от турски Сабрие Тете, издателство "Емас"

След "Червената ябълка", която излезе през 2015-а, издателство "Емас" продължават с още две книги на Феридун Орал (за втората – по-долу).

Рисунките на Орал са все така красиви, но "Къпиновият дух и жълтоклюното птиче" за мен е най-силната досега като послание и емоция.

Колкото са снегът и студът в тази книга, още повече са топлината и грижата. Пълна е с постъпки от любимия ми тип – нещо повече от минимално необходимото, нещо, за което обстоятелствата не задължават, нещо, за което се иска помръдване встрани, нещо по-добро. Едно дърво опазва едно ранено птиче, един къпинов дух го прибира за през зимата, а през пролетта двамата не забравят да се върнат и да се погрижат за дървото.

Впрочем и рисунките на Феридун Орал са точно такива – живи, внимателни, добри, нещо повече от минимално необходимото. Преводът на Сабрие Тете – също, изданието на "Емас" – също. Интересно е и решението да се използват хубави редки думи и да се сложат няколко бележки под линия, нещо, което за пръв път виждам в детска книга. Пореден повод за разговор с малкия човек.

Единственият недостатък, който забелязах в изданието, е липсата на надпис върху гръбчето на книгата.

s

s

3. "Много гладната гъсеница", думи и рисунки Ерик Карл, превод (непосочено), издателство "Funky Books"

"Funky Books" започват ударно с абсолютната класика, дето се вика, на Ерик Карл, при това в симпатичен картонен формат, за малката гъсеница, която първо била яйце, после станала гладна гъсеница, после яла една ябълка, две круши, три сливи и какво ли не още, после станала голяма гъсеница и накрая се превърнала в пеперуда.

Книгата е създадена през 1969 г. и оттогава досега има над 30 милиона продадени екземпляра, във всевъзможни размери и формати. Прекрасно разказана история, в която има хумор, игривост, красота, броене, ядене и съвсем истински дупки от гъсеница. Повече за нея пише в любимата ми "Книжанка".

s

s

4. "Как баба Борди полетя с балон", думи Мария Мартин, рисунки Ива Груева и Анна Цочева, издателство "Eco Kids"

Това са книжки 6 и 7 от поредицата "Градът на скейтбордовете", за която научих едва тази година, но затова пък наваксването беше извънредно удоволствие.

В Града на скейтбордовете всички, очевидно, се придвижват със скейтове, дори бабите и дядовците, думкат яко плодове, полезни бонбони и сандвичи с авокадо, разменят си истории и мъдрост и са винаги загрижени за другия. Затова и подзаглавието е "Приказна поредица за Добрите дела, Хармонията и Усмивките".

Всички седем книги са прекрасни – вселената, която създават, е свежа, модерна и лъчезарна, персонажите са чалнати, смешни и вдъхновяващи, историите са прости, умиляващи и поучителни, рисунките са ведри, приказни и топли.

Единственото ми недоволство е заради засилващата се тенденция към римуваност в последните книги, която, обратно на очакваното, утежняваше четенето. Не че съм принципно против римуваната проза, особено след "Патиланци", но тук римите са твърде монотонни и често повтарящи се (това, дома, деца, града). Така че текстът в първите книги всъщност ми беше много по-мелодичен, въпреки че последните са римувани.

s

s

5. "Островът на дядо", думи и рисунки Бенджи Дейвис, превод Христо Коцев, издателство "Artline Studios"

Хубаво е, че издателствo "Artline", които ни засипват с все повече и все по-всякакви комикси, се включват и в мисията да ни държат в течение със съвременната рисувана книга.

"Островът на дядо" е красива и позитивна история за раздялата и за обичта, която не изчезва, въпреки раздялата. Със смешноватите, самодоволни персонажи и прекрасните, топли рисунки тази книга показва как безгрижното, любвеобилно живеене не е за изпускане дори пред прага на смъртта.

s

s

6. "Джуманджи", думи и рисунки Крис ван Алсбърг, превод Илияна Бенова-Бени, издателство "Алма"

Медалът "Калдекот" е най-престижната американска награда за рисувани книги, която скоро ще стане на 80 години. Почти всички носители на златен или сребърен медал, които съм чел досега (някъде към 70), са превъзходни и ми стоят на много важно и високо място в ума и сърцето. Досега на български имахме само "Изобретението на Хюго" (която е доста нетипичен носител, понеже по дължина се доближава до роман). Сега, благодарение на новаците "Алма", вече имаме още два златни медалиста: "Джуманджи" (1982) и "Полярен експрес" (1986) на Крис ван Алсбърг, при това в чудесни издания.

"Джуманджи" е шантава история, с безмилостни черно-бели рисунки, за една игра, в която всичко става реално, докато не свърши. Краткият разказ впоследствие е разширен и превърнат в един от най-зрелищните филми на детството ми, а през 2017-а се очаква и римейк.

s

s

7. "Понго", думи и рисунки Джеси Ходжсън, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

На орангутана Понго му е тегаво в мрачните дебри на джунглата и решава да тръгне нагоре към слънцето.

Прекрасно нарисувана, смешна, романтична история за търсенето и търпението, за нещата, които невинаги са такива, каквито изглеждат, и за това как, стига само да тръгнем да търсим, все ще намерим нещо, даже може би по-хубаво.

s

s

8. "Лешникотрошачката", думи и рисунки Валерия Докампо, превод Йоана Гацова, издателство "Artline Studios"

Идеята за рисувана книга по балетно произведение е очарователна. Валерия Докампо е адаптирала "Лешникотрошачката" на Чайковски (по приказка на Е.Т.А. Хофман), поставена от режисьора Джордж Баланчин в Нюйоркския градски балет, като в края на книгата има и информация за оригиналното балетно произведение и за конкретната постановка.

Рисунките са изящни и шеметни, а някои толкова добре улавят усещането от гледане на балет, че от тях почти звучи музика. Особено красиво изживяване е.

s

s

9. "Голямата хартиена мистерия", думи и рисунки Оливър Джефърс, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Преди всичко тази книга ми е изключително смешна. С тези рисунки на добродушните ощетени и смотания престъпник, който си мечтае да шампион по хвърляне на хартиени самолети, Оливър Джефърс е постигнал изящество, чар и приглушен хумор, каквито не намерих в другите му книги, които се появиха тази година, поне не в такава степен.

В "Голямата хартиена мистерия" има живот в гората, престъплене, разследване и мечти. Хареса ми как обитателите на гората се справиха с престъплението не чрез наказание, а чрез мирно решаване на проблема на престъпника.

s

s

10. "Линдберг", думи и рисунки Торбен Кулман, превод от немски Велислава Вълканова, издателство "Ентусиаст"

Историята е за мишле, което си наумява да прелети през Атлантическия океан, претърпява многобройни провали, но така и не се отказва.

С деветдесет и шестте си страници това е най-дългата книга в списъка, като цялата е богато изрисувана. Рисунките са отчетливо мрачни, на места страшни, винаги разнообразни като ъгъл, разстояние, обстановка, фокус, но пък в една цветова тоналност, и придават на историята чудесни напрежение и епичност.

В края на книгата е приложена много хубава "Кратка история на въздухоплаването".

s

s

11. "Къде ми е петнистото мишле", думи и рисунки Феридун Орал, превод от турски Сабрие Тете, издателство "Емас"

Котето Зейтин сънува, че е изгубило любимата си играчка, тръгва да я търси и по пътя среща герои от всевъзможни приказки.

Като се замисля, отдавна не съм срещал такава натраплива интертекстуалност в детска книга. "Къде ми е петнистото мишле?" се отличава именно с хумористичното преплитане на истории, предизвикване на асоциации, създаване на многоизмерност, разбиване на неприкосновеността на историята. И всичко това облечено в рамката на нежната история за безгрижно коте в грижите на баба си.

s

s

12. "Натисни точката", думи и рисунки Ерве Тюле, превод Лиляна Николова, издателство "Funky Books"

Не подходих с голям ентусиазъм към "Натисни точката", понеже интерактивните книги не са моето нещо (макар че лятото попаднах на една доста весела), но пък се зарадвах, че вече си имаме и такава, благодарение на "Funky Books". В крайна сметка си я купих и реших да оставя на Роси да отсъди.

Четенето се получи страхотно. На Роси й беше забавно и любопитно да изпълнява командите на книгата, да разгръща сама страниците и да вижда как настъпва промяна вследствие на нейните движения. Отначало книгата може би изглежда скучно, но веселието с интерактивността градира и накрая направо стига до екстаз. Роси много се смя (и всички около нея също) и след няколко дни поиска да я прочетем пак.

Не смятам, че е вярно това, което порасналите са склонни да кажат за такива книги: "То като си я прочел веднъж..." На децата повторението им харесва, защото им доставя проверена радост, повторна близост с четящия и нарастващо усещане за овладяна реалност, което се отнася с още по-голяма сила за такива интерактивни книги. Те явно са чудесен първи опит в радостта от разгръщането на страници.

Единственото, което не ми хареса, е замяната на стилния оригинален ръкописен шрифт с готов такъв, който само се прави на ръкописен.

s

s

13. "Как да си уловиш звезда", думи и рисунки Оливър Джефърс, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

"Как да си уловиш звезда" е първата книга на Оливър Джефърс (издадена през 2004-а). Тук линиите му още не са съвсем сигурни и образите не са толкова изчистени, но си ги има смешновато безизразните персонажи и ненатрапливата забавно-фантастична история, типични и за другите му книги. 

Тук излиза, че желанията понякога са по-лесни за задоволяване, отколкото изглеждат. Стига да не спираш да търсиш. И да имаш гъвкав поглед.

s

s

14. "Игра на криеница", думи и рисунки Ил Сунг На, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Хубаво е това постоянство, с което издателствата налагат своите автори. Този път със светлите, шарени рисунки на Ил Сунг На броим до десет, крием се заедно с какви ли не животни (гълъбите по клоните, жирафът зад дървото, костенурката до камъка) и както в останалте три книги на Ил Сунг На, които "Рибка" са ни подарили досега, търсим повтарящото се във всеки разтвор, само дето този път е по-трудно, защото страниците са доста по-големи и пълни, а повтарящото се нещо е... хамелеон.

s

s

15. "Да сте виждали дракона ми?", думи и рисунки Стийв Лайт, превод Жени Петкова, издателство "Artline Studios"

В тази много детайлна книга отново броим, отново търсим скритото (този път дракон) и същевременно опознаваме един голям и интересен град. Отвъд елементарната история рисунките на Стийв Лайт са страхотно изображение на една градска инфраструктура (улици, канализации, асансьори, магазини, транспорт, услуги, работници...) и по нея може дълго, дълго да се пита и говори.

s

s

16. "Изгубен и намерен", думи и рисунки Оливър Джефърс, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Това е третата книга на Оливър Джефърс в този списък. Отново го има мотива за човечето, което тръгва да прави нещо, а по пътя намира друго. И смешната неадекватност и безизразност, под която се оказва, че има фантастична смелост и нежност.

s

s

17. "Полярен експрес", думи и рисунки Крис ван Алсбърг, превод Илияна Бенова-Бени, издателство "Алма"

Втората класика на Крис ван Алсбърг, носител на златен медал "Калдекот", която се появи през тази година, е нетипичен разказ, който връща чудното в понятието "коледно чудо". Ако трябва да съм честен, тази история така и не я обикнах, нито при първия прочит преди около пет години, нито сега, когато я препрочетох на български, но рисунките на ван Алсбърг са толкова изящни и празнични, а и "Калдекот" е едно от нещата, на които вярвам повече, отколкото на себе си, така че млъквам.

s

s

18. "Машина за гушкане", думи и рисунки Скот Кембъл, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Тази свръхсладурска ода за гушкането е поредното превъзходно издание на "Рибка", което ни разхожда през разновидностите на гушкането и ни показва, че гушкането никога не е невъзможно.

s

s

Изобщо прави впечатление, че всички тези книги, колкото и трудни и скъпи издателски проекти да са, са с чудесна полиграфия, което ги прави, дето се вика, удоволствие за всички сетива. Чета текста, зяпам рисунките, пипам страниците, слушам разлистването, мириша страниците... и ми е муц.

s

s

И накрая – малко наблюдения от статистически порядък.

Тази година издателство “Рибка” избиха рибата с цели шест заглавия (последното, "Агууу", не включих в обзора, защото никак не ми хареса преводът). При тях фокусът е върху съвсем скорошни рисувани книги, което е чудесно за всички нас. Изданията им са съвършени и дори книгите на Оливър Джефърс, които са с меки корици, навярно за да се постигне по-достъпна цена и да се опипа и този пазар, са като скулптури. Всички палци горе за "Рибка".

Цъфнаха нови играчи, включително издатели, които не ми е известно досега да са посягали към такива книги (“Artline”), както и съвсем чисто нови (“Funky Books”, “Aлма”) със смели и важни проекти и заявка за още такива.

Имаме раздвижване в посока носители на медала "Калдекот", благодарение на "Алма", което много, много ни облагородява и заради което подскачам от кеф.

Някои издатели, при които през миналата година рисуваните книги бяха по-скоро приятно изненадващо отклонение, продължиха линията с авторите, които са си заплюли ("Прозорец" с Майк Кюрито, "Емас" с Феридун Орал).

За сметка на това “Жанет 45”, след няколко чудесни издания през 2014-а и 2015-а, се отдръпнаха от територията на рисуваната книга и не продължиха нито с Дейвид Маккий, нито с Джулия Доналдсън, нито с нещо ново, освен ако не броим комиксите на Туве Янсон. “Точица”, които обикновено вмъкват по една рисувана в основната си издателска линия на образователни книги, също не изкараха нищо за този списък, а съм сигурен, че не само аз копнея за поне още един Шел Силвърстийн (макар че чарът на "Точица" е, че винаги правят разни неочаквани страхотии, каквато тази година е "Градска география").

Нещо проблемно, което беше налично и миналата година, но тази е още по-осезаемо заради по-големия брой заглавия в списъка, е присъствието на една-единствена книга от български автор. Вярвам обаче, че и това ще тръгне към по-добро скоро.

Последното ми недоволство е, че доста от издателствата не посочват от какъв език е преведена книгата. (Да не говорим за едно издание, което изобщо не е посочило преводач.)

Въпреки многото положителни тенденции и осезаемото разширяване на пазара като че ли все още не се усеща ясно съзнание за отличителността на този тип издания, дори при издателите. Показателно е, че все още нямаме понятие, с което да си говорим за тях и с което да разграничаваме, ммм, да речем, “Щедрото дърво” от “Мечо Пух”. В сайта на "Емас" например тези книги са в раздел "за най-малките", при "Прозорец" е просто "за децата", при "Artline" също е само "детски книги". При промотирането във фейсбук често се използва думата "книжка", което ми звучи снизходително в добрия случай и лигаво в лошия. Освен че така читатели като мен остават неориентирани, тази неконкретност пречи на рисуваната книга да развие баш потенциала си, защото повечето родители навярно още не съзнават, че е възможно четенето да започне и да се получи още докато децата са на три, че и по-рано. И от това никой не печели – издателствата не разработват пазар, родителите се лишават от този начин за общуване с децата, а децата не изпитват една радост повече... няколко години по-рано.

В сайта на “Рибка”, в чиито издания принципно има леки проблеми с буквалното превеждане, забелязах термина “картинна книга”, който обаче те не налагат при промотирането, а и аз продължавам да настоявам, че "рисувана" звучи по-яко, ясно и естествено. Но пък “картинна” поне е по-неинфантилно от безпомощното “луксозна”, по-конкретно от каталожното “детска” и по-точно от подвеждащото “илюстрирана”.

Като казах “илюстрирана”, това е друго важно разграничение, към което все още нямаме достатъчна чувствителност. Хубаво е за книги, в които изображението е водещо или равноправно с текста, да обособим друга дума (аз си държа на “рисунки”). А “илюстрация” да остане за допълващите изображения в романи, дълги приказки и пр. Може би в момента това изглежда ненужно и изкуствено (не било врат, ами шия, нали), но двете силно се различават и при създаването си, и при четенето си. Най-просто казано: илюстрираната книга може да мине и без илюстрации, рисуваната книга без рисунки – не.

Макар че и това, като всичко останало, което казах, е относително.