Ям сам

Музей в книжарницата в музея

По случай 70-годишнината от Мао-Дзъдуновата "Реч на Йен'анския форум за литература и изкуство" в Джъдзянския музей на изкуствата има изложба на йен'анско изкуство - творчески стил, чиито ценности възникват през 30-те и 40-те години на 20. век в предкомунистически Китай, добиват форма, гласност и широко влияние след въпросната реч през 42 г., търпят силно развитие и са основна творческа линия от началото на комунизма през 49 г. до смъртта на Мао през 76 г. и продължават да присъстват - съзнателно или не - в много от съвременните естетически течения в Китай.

Изложбата е концентрирана не върху ограничен исторически период, а по-скоро върху естетическа система, въплъщаваща определени социални идеали с продължителна актуалност. Общо седем зали са пълни с исторически фотографии и документи, живопис, гравюри, скулптури, илюстрации от едновремска периодика, а на едно място са наредени десетина аймака, на които вървят стари и съвременни анимационни филми.

Интересно ми е. Освен произведенията по стените има и задоволителен обем текстова информация. Разглеждам бавно и чета внимателно. Вглеждам се в линиите и цветовете и се замислям за социалната мотивация на изображенията.

Остават ми още четири зали, но навсякъде мяркам табели, които оповестяват съществуването на музейна книжарница на партера, и не ме свърта. Зарязвам йен'анското изкуство с идеята, че книжарницата ще е малка, невзрачна и досадно туристическа, ще хвърля бърз поглед, след което ще продължа с йен'анските комикси, илюстрации и анимации.

моля те не обръщай внимание

моля те не обръщай внимание

на пъпките под долната ми устна

знам че няма как

толкова червени

и на такова видно

пък и странно място

все едно съм пипнал

срамна болест

или пък съм ял нещо мазно

и съм забравил да се обърша

после съм заспал

и са ме накацали мухи комари и хлебарки

да оберат каквото е останало

но ти не мисли за това

мисли за нещо друго

моля те

хайде да се съсредоточим в разговора

ти да не мислиш че на мен ми е хубаво

че имам пъпки

и аз нямам начин

какво да направя

да си купя някакво лекарство ли

или онова нещо как му беше името

фон дьо тен

или да отида на дерматолог

ами аз ходих вече

каза ми че са

младежки пъпки

и ще изчезнат догодина

като стана на двадесет и осем

не й повярвах

всъщност

истината е че аз не излизам много

а още по-малко разговарям

и през повечето време

въобще не помня че имам пъпки където и да е

но ако им обръщаш внимание

ми става много неудобно

че съм застанал така пред теб

и ти говоря

с две пъпки

под долната ми устна

Стаята ми

Ти си ми любимата

Гранта 1: Бъдеще

списания

Нямам скорошни, пък и изобщо кой знае какви впечатления от българските литературни списания като Страница, Съвременник, Факел и не знам дали има други. Може би скоро ще ги прегледам, но от кратките си изживявания с тях съм останал с впечатлението, че са някак елитарни, недостъпни, заключени. В Съвременник, доколкото си спомням, не приемат непоръчани ръкописи. Страница нямат нито сайт, нито имейл, а от едно скорошно интервю разбрах, че публикуването май става основно ако си познат на някой от редакторите. Освен това мисля, че никога не съм виждал някъде да се продава Страница, нямам представа кой си го купува и откъде. Преди една седмица се опитах да поръчам последния им брой от една онлайн книжарница, от която още не съм получил отговор, но да не се отплесвам. Не казвам, че всичко това е лошо. Всъщност напротив. Всяко списание е кръг с ограничен диаметър, обхваща и обслужва определени нужди и задоволява определени хора. Списанията с тесен диаметър са дори похвални. Те говорят на техния си глас, който е различен от другите, и разнообразяват и обогатяват цялостното ни културно пространство. Което е супер.

поп

Гранта от друга страна ми дава усещането за егалитарност и достъпност. Пред него всички са равни. То приема непоръчани ръкописи. Засега го няма във всички книжарници, но го има в някои и е поръчваемо по интернет. Има си сайт, има и фейсбук, които не пращят от активност, но поне има. Има достъп. Комуникация има. Отвореност към всичко, от класически американски автори до български писатели, хванати от улицата. Не че публикуват каквото им падне. Вярвам, че редакторите подхождат взискателно, но явно се оглеждат и вярват, че хубавите истории и интересните разказвачи са навсякъде. И това отношение ме топли.

Ако бъде третирано внимателно, безкомпромисно и най-вече активно и с любов, Гранта има потенциала да стане сериозно списание, което да вкарва периодична доза отбрана литература в живота на четящи и нечетящи. С други думи - да стане популярно литературно списание. Списание, за което се чува и говори. Струва ми се, че литературата и попът в България ожесточено се бранят един от друг, а не бива. Разбирам как понятието “поп” е станало синоним на долнопробно и некачествено, а “литература” - на снобизъм, но в същността си те нямат такива конотации. Доказателство са мейнстрийм културите на разни там държави. 

Реймънд Чандлър: "Големият сън"

В един момент малко след средата се почувствах ужасно объркан и гузен, че не съм внимавал достатъчно в четенето и се отчаях, че оттук нататък изобщо нямам шанс да схвана за какво става въпрос, понеже съм изпуснал важни парчета. Помислих си, че никъде другаде освен в криминалните романи вниманието към детайлите не е толкова съществено. Кримито ме кара да се взирам в абсолютно всичко и да търся общия смисъл в него. Което впрочем е и много добър урок по живот.

На кримито му се носи славата на леко четиво. Според мен то не е за разпускане. Чандлър ме скапа. Не можах да му смогна.

Всъщност не зная дали не надценявам ролята на детайлите в изграждането на цялостна кохерентна картина на романа. Носят се слухове, че докато снимали филма, Хауърд Хоукс и Хъмфри Богарт се скарали за това кой убил Оуен Тейлър. В крайна сметка се обадили да питат Чандлър, който нямал и най-бегла представа.

Тогава същността на четенето тук не е в навързването на здрава фабула, не е в насоченото достигане до финалното "ах" при разкриването на убиеца, както е при Агата Кристи например. Същността е именно в пълната каша, в жалките, многолики персонажи, в шизофреничната претрупаност от гадни детайли, в цялата объркана и неясна гнусотия около всички участници в престъплението.

Както пише Богомил Райнов в хубавата уводна статия: "Задачата на автора не е да разбули механиката на едно престъпление, а да разбули действителната същност на един загнил свят, в който престъплението е нещо обичайно. Тъкмо това осмисля лутането на Марлоу и тъкмо така криминалната анкета прераства в анкета върху едно общество, а романът - в социален и политически роман."

Или както казва самият Чандлър: “Може да се залага върху действието и това е чудесно, стига да го обичаш. Но уви, човек пораства, става по-сложен и колеблив, поставя си по-скоро морални проблеми, вместо да се пита кой кого е ударил по главата...”