Дзодзо, която е поезия

Коко

Бук

Забързал съм крачка, да ме питаш закъде, на връщане от Veda House, замислил съм се за велики дела и не бръскам нищо наоколо, обаче внезапно в дясната ми периферия се мярва подозрителна витрина. Още преди да обърна глава натам, получавам усещане — книжарница. Поглеждам и гледам — вярно книжарница, при това малка книжарница, а като измервам подредбата и подбора на витрината — яка книжарница. 

Аз нали падам гийк — книжарниците обикновено ги разучавам предварително, та посещенията ми в тях са изчислени и нищо не ме изненадва (освен книгите вътре), малко като планирано ходене до някой туристически обект, само дето аз по туристически обекти не ходя, ходя по книжарници. Та тази ми идва тотално изневиделица. Доброто старо откритие на случайното по улицата.

Застопорявам веднагически, залитам малко от инерцията, променям посоката и влизам бавно. Вътре е мъничко и уютно, а книгите най-близо до входа са така празнично и приветстващо подбрани и разположени, че се разтапям — някой се е вихрил с много грижа, любов и вкус, книгите по посрещането до една са със страшно красиво оформление, а още по-вдъхновяващото е, че са изровени внимателно от каталозите на различни издателства от различни години. Имаме си работа, значи, мисля си, с книжен плъх. Добре. 

Каня се да кажа на книжарката, че “От Вечерница до Зорница” е бъкана с правописни грешки, въпреки че е супер красива, ама решавам, че не е позитивно първо изречение, и се отказвам.

Вместо това разгръщам “Балада за Стария моряк” на Самюъл Тейлър Колридж, за която само съм чел в сайта на “Жанет 45”, но никога не съм я виждал в никоя книжарница. Книжарката казва, че е страхотна книга. И аз с такова впечатление оставам, макар че форматът й ми е малко голям. 

Така или иначе тъкмо съм хвърлил стотина онлайн кинта към сайта на “Жанет 45” (пазарувам и аз онлайн… като няма яки книжарници), след като най-внимателно и за пореден път съм разгледал целия им каталог и съм отсял не най-якото, а това, което няма да ме разори и няма да ме остави без свободно място по рафтовете вкъщи, тъй че отварям очи за нещо по-непознато.

I find it hard to talk or write

I find it hard to talk or write

everything I say

isn't really false

but it doesn't seem true either

it's trulse

it's nothing

it's a molecule

with a structure so complex

one would need a thousand lifetimes to describe

but naturally by then

the molecule would have transformed

at least a hundred thousand times

that is how I feel when I talk

what I say

is electrons

or atoms

never molecule

like a commercial advertising cocoa milk

I tell you calcium is good for your teeth

but I forget to say that sugar is bad for them

I write poems sometimes

poems like this one

they come easier to me

I don't know why

but these poems

they are nothing

they are only pieces

of my days

I read them sometimes

a month

a year

later

and I laugh at them

I laugh at the boy who wrote them

I like him

I like that boy

he is beautiful and funny

but he is not me

he is someone who was there

felt something

saw a poem in it

then disappeared forever

and left no trace

except some words on paper

words composed by someone
I will never be

Дизайн на дизайна

“Вербализирането на дизайна също е вид дизайн” — това изречение седи само върху огромна бяла страница още преди началото на книгата и Кеня Хара се придържа към този дизайнерски принцип на писане през цялото време. Целта на книгата е същата като тази на дизайна изобщо — организирането на цял един свят така, че да бъде отчужден, усетен и осмислен. И най-вече — така, че да бъдат разбрани собствените познателни ограничения.

Основно понятие в мисленето на Хара е “непознатото”, “неизвестното”. Според него именно то поддържа човешкия мозък активен, затова целта на дизайна “не е посредством нови форми и материали да омае публиката, а непрекъснато да рови във фугите на ежедневието и да извлича оттам чудата творческа сила и оригиналност”. 

Заглавието на една от изложбите му, представена в книгата, е Exformation — дума, която самият Хара е измислил, съставена от представката “еx” и втората част на “information”. За него състоянието на информационно изобилие, в което днешният свят предполагаемо се намира, всъщност е лъжовно. Разпокъсаната информация, която медиите излъчват, макар и изключително богата и разнообразна, не притежава никаква истинска информационна стойност. Той я нарича “полуготова” информация и на нея се дължи информационното претрупване и мозъчното напрежение, което усещаме, когато сме изложени на нея — не заради свръх количеството й, а заради недостига на качеството й. Затова и каузата на дизайна не е информация, а ексформация — не да направи от непознатото познато, а да ни накара да разберем колко малко всъщност знаем. “Разбирането на едно нещо не означава да можем да го дефинираме или опишем, а да вземем това нещо, което мислим, че познаваме, и да го превърнем в непознато, да предизвикаме в себе си ново усещане за същността му и така да задълбочим познанието си за него.”

Кеня Хара неколкократно натъртва колко надценено е знанието. Според него “знанието не е цел, а отправна точка на въображението.” То е “вход към размишление” и обмяна на представи. Крайната цел на информационният дизайн е да даде на читателя сила. Той съществува като професия не просто за да предава или опакова информация, нито за да демонстрира най-новите технологии, а за да “дърпа ушите и очите ни към откриването на нови въпроси в обикновеното ни ежедневие”. Той е стимул за сетивата ни, който ни предоставя нов поглед към света.

Хара изразява и умерен скепсис към новите технологии, които се развиват твърде бързо, без да им остава време да се поучат от грешките си, да се подобрят и установят, защото незабавно биват заменени от следващото поколение технологии. Според него технологиите са важно и нужно нещо, но те трябва да се развиват с много по-бавни темпове, за да постигнат стабилност. “Придобиването на нова технология не е с цел да се овладее и управлява природата, като безразсъдно й се нанасят необратими щети, а напротив — е метод, чрез който се извлича скритата същност на природата и който й придава нов жизнен блясък. Целта на технологията не е да зароби и да властва над живота, а да стимулира заключените във всеки един живот безкрайни възможности и да отвори нови сфери на смисъла.”

За да работи технологията в тази посока и за да се получават качествени продукти с именно такъв ефект, следва да се промени почвата, върху която, така да се каже, растат плодовете на дизайна. Тази почва е пазарът и качеството й се определя от “нивото на желанията” на всеки индивидуален потребител. То може да бъде стимулирано така, че непрекъснато да иска нови и нови технологии и продукти, но може и да бъде контролирано така, че да облагороди почвата за по-качествен дизайн, който ще роди по-качествени продукти и по-спокоен, по-стабилен, по-естествен живот.

Кеня Хара е художественият директор на една от любимите ми фирми — Muji. Един от най-присъщите дизайнерски принципи, заложен във всичките й продукти, е бялото, празното, нищото. Този мотив има безброй ефекти (самият Хара има цяла книга със заглавие “Бяло”), но един от тях е именно контролирането, а не стимулирането на желанията. Всички продукти на Muji са възможно най-прости, изчистени и скромни (аз имам тетрадка, химикалка и огледалце). В противовес на сегашното производство и консуматорство, което предизвиква по-скоро перманентна незадоволеност, идеята на тази марка е да се даде на клиента истинско усещане за задоволеност: да си каже не “точно това искам”, а “това е достатъчно”, “това става”. Според Кеня Хара “това не е вкус, а приемане”, тоест продуктите от този тип предизвикват съвсем различни мисловни и психични процеси — да се задоволяваш с достатъчното, а не да искаш още от същото. Идеалът на Кеня Хара е да доведе приемливото, задоволителното до възможно най-висока степен на качество.

Друго, на което Хара набляга, е позитивната и реалистична стойност на дизайна. Той няма интерес да създава информация, която се противопоставя на нещо, независимо дали е ядрената енергетика, войните и т.н. Функцията на дизайна е да предначертае процеса към подобрение, независимо за какъв проблем и каква сфера става въпрос — как да закрачим към подобрение, какво трябва да направим, за да пристъпим дори една крачка напред. Информацията не е “какво не е наред”, а “какво да правим, за да стане по-добре”.

Това са само няколко от аспектите, засегнати в “Designing Design”, авторът на която, мен ако питате, е изтръгнал душата на дизайна и я е разпльокал върху 450 страници. Кеня Хара е гений с изключително обширно, оригинално и отговорно мислене и според мен книгата му е абсолютно насъщна не само за дизайнерите, а за всички, които извършват произвеждане или възприемане на информация от какъвто и да е тип, тоест — всички.

Жажда за авторитарно повествование

"Читателите държат на утешителните повествования, държат на понятната личност, на ясния въобразимия герой, точно това искат. Те казват: "Моля ви, господин разказвач, или диктатор, дайте ми ясна, разбираема история, която мога да схвана, в която да няма много недомлъвки и съмнения, моля ви, измислете го така, че да намеря утеха"."

"Аз смятам, че в най-добрия случай нашето разбиране за човека е фрагментарно. Опитам ли се да положа човека в една елементарна ос, каквато е книгата, имам две възможности: едната е да се престоря, че ви давам пълноценна, пълнокръвна личност, а другата е да приема факта, че до вас достигат само откъслечни сигнали от различни кътчета от галактиката на този човек."

"...това е книга за един диктаторски режим и за резултата от копнежа на хората по една висша власт, за това как необяснимата жажда за авторитарно повествование, еднозначно, ясно, носещо утеха, и нашият копнеж по това, което ни дава диктатурата, всъщност подхранват авторитарната власт. Между двете има тясна връзка."

Джуно Диас за романа си "Краткият чуден живот на Оскар Уао" в интервю на Ивлин Чиен, публикувно в Гранта България 4. Превод от английски: Владимир Молев.

Изплези си езика

Много неща се говорят за времето на тибетския крал Лангдарма в средата на девети век. Едно обаче е напълно сигурно — дотогава дхарма, будисткият принцип, навлязъл век по-рано в Тибет, разцъфтявал. Разцъфтявал толкова силно и обширно, че, както пише в една древна тибетска поема, “всеки, роден като човек, искал да го постигне”. Будистки манастири изпълвали цялата страна, ламите били върховни учители, а монасите били движещата политическа, духовна и научна сила — дхарма се разпростирал навсякъде. След възкачването на Лангдарма обаче будизмът внезапно започнал да линее.

Говори се, че това се случило от безхаберие — Лангдарма, според китайската “Нова книга за династия Тан”, написана по негово време, основно се интересувал от пиене, лов и жени, та разни там дхарми, монаси и лами съвсем не му пасвали в представата за купон, заради което силата и влиянието на будизма отслабнали значително.

Има и друга теория, според която причина за западането на будизма парадоксално бил именно неговият разцвет. При положение че всеки искал да стане лама (защото било престижно), станало така, че наистина всеки ставал лама — без специално етическо и духовно обучение, без наставленията на учител, без дълбоко вникване и практическо приложение на будистките закони. В гореспоменатата поема се казва, че в един момент “за всеки сто ученика имало хиляда учители”. Никой не почитал висшия дхарма, всеки се вземал за пълноправен светец. Будизмът вече не бил мистична практика за самоусъвършенстване на духа и облагодетелстване на цялото човечество, а вместо това, опростен и опошлен, се превърнал просто в тамошното средство за изкретване. Дхарма логично изгубил влиянието си както сред управляващите, така и сред народа. Манастирите започнали да западат.

Най-популярната история обаче гласи, че Лангдарма бил демон — зъл магьосник с черен език и рога, които прикривал под добре изпълнени от фризьора му кокове. Той практикувал изконната тибетска шаманистична религия Бон, целял възвръщането й като основен духовен и политически закон в Тибет и започнал масово рушене на манастири, изтребване на монаси и прогонване на преводачи на будистки текстове. За кратко време от висша обществена идеология и водещ житейски принцип будизмът станал застрашен от изчезване.

Обстоятелствата налагали крути мерки от страна на верните будистки монаси — макар убийството на друго същество да е върховен кармичен грях, който рязко отдалечава от нирвана — заветното будистко просветление, при което душата се откъсва от прашния свят и порочния цикъл на живота и смъртта, — Лалунг Палги Дордже решил да пожертва собствено си кармично развитие, за да опази дхарма.

Според легендата монахът Лалунг облякъл черно наметало и черна шапка. Начернил белия си кон с въглен, скрил лък и стрела в наметалото си и потеглил към Лхаса. Когато стигнал, завързал коня си до една ступа край реката и влязъл пешком в столицата, където открил Лангдарма пред храма Джоканг. Лалунг коленичил и с първия си поклон незабелязано освободил лъка, с втория заредил стрелата и като се изправил, пронизал краля право в сърцето. Настанала суматоха, Лалунг успял да се измъкне и се добрал до речния бряг. Измил черното от коня си, обърнал наметалото и шапката си с бялото навън и се запътил към дома.

Страшната легенда за Лангдарма, който за малко не изкоренил будизма от Тибет, оставила трайни следи в живота на местните. И до ден днешен тибетците се плезят за поздрав, показвайки по този начин, че езиците им не са черни, тоест че не практикуват черна магия и нямат вземане-даване с дявола. Също както ръкуването на Запад се появило като поздрав с идеята всяка страна да покаже, че не носи оръжие. И в крайна сметка както докторът поглежда езика, за да направи диагноза — болен или здрав.

Въпреки това сега, хилядолетие и кусур по-късно, дхарма отново е в опасност, а ситуацията в същността си не се различава твърде много от тази по времето на Лангдарма. В Чистата земя на Буда, противно на западните представи, за много тибетци будизмът е просто рамка, която се приема по подразбиране, но е лишена от способността да възпира природните нагони, които пробиват и най-плътния идеологически цимент; повечето манастири са туристически атракции, а монасите в тях са празни манекени с работно време; а сегашният Лангдарма са китайските власти, които упорито, системно и полека налагат своя светоглед и явно (през 50-те и 60-те) или тихомълком (в момента) заличават местната материална и духовна религиозна култура. 

Книгата на Ма Дзиен се появява точно в този момент. Когато става все по-ясно, че в Тибет има повече китайски войници и повече бутафорни монаси отколкото истински будисти, когато магазините заемат местата на манастирите и когато дхарма се разсейва все повече и тибетската традиционна култура изглежда обречена, Ма Дзиен, също като Лалунг Палги Дордже, жертва себе си, личния си уют и мирния живот в родината си, за да покаже, че единственото средство срещу гибелта не е някакъв строго фиксиран религиозен или политически устав, а непрекъсната бдителност, критичност и опресняване на реалността. Подканата на Ма Дзиен е към всичко, което волно или неволно погубва дхарма, към китайци и тибетци, към теб и мен: “Изплези си езика”, казва. Покажи, че не си демон. 

После ни застрелва с пет разказа и си тръгва, облечен в бяло, насред душевната суматоха, която е оставил.