петък, 7 юни 2013 г.

И все пак някой чука на вратата


Понякога се чуват тътени. Навън се леят мъки. Хора правят и хора страдат - вечно въртящото се колело, вечно боботещият шум, самсара. Хвърчат глави, хвърчат гори, хвърчат закони, хвърчат портфейли и сърца, навън е кланица.

Аз си имам къща. Стените й са здрави. Пердетата са плътни. Цветята са красиви. Светът не ме засяга.

Понякога ми се причува, че се чука на вратата. Някой иска нещо, някой плаче, някой мрънка, някой проси, някой предупреждава, някой протестира, някой е объркал къщата.

Някой е в непрекъснато движение между търсене и отърсване на болки, а аз си имам моя дом, имам си нирвана.

*

Има един разказ на Дино Будзати, в началото на който членовете на едно благоприлично семейство седят тихо във всекидневната на голямата си къща. Навън се излива порой и периодично прегърмява. Всеки от семейството се занимава с нещо, докато беседват помежду си с вежливо безразличие. Дъщерята, синът и бащата разискват разни въпроси - статуите от градината, изречения от вестника, гърмежите навън, - но майката набързо прекъсва всички, защото "ще ме извиняваш, че ти го казвам, Стефано, но надали си струва да се вдига шумотевица заради тях", "все си търсиш поводи да се нервираш в дъждовни дни."

В това време влиза господин Масигер, който е посрещнат с неохота от майката, тъй като е почти време за сън. Господинът развълнуван се опитва да каже на всички, че дигата... че реката... че къщата... но майката самонадеяно го прекъсва, защото на нея нещата са й по-ясни, отколкото на някакъв младеж, и изобщо какво я интересува, че навън се е случило нещо си.

В следващия момент пристига управителят на чифлика, който казва, че реката ставала опасна и даже къщата била застрашена, представи си, и вика сина да иде да се увери, моля ти се, в тоя дъжд! Господин Масигер все пак подканя сина да отидат двамата, но в крайна сметка майката ги убеждава да разцъкат бридж.

След известно време бащата забелязва, че изпод завесата се проплъзва черна локва. Господин Масигер опитва да каже нещо, да предупреди, да посъветва, но майката пак: "Боже мили! Отново вие, Масигер! За малко водица по земята! Сега ще дойде Еторе да подсуши."

Еторе обаче не идва, нито някой друг от прислугата, няма ги, изчезнали са. Локвите растат, а реката е стигнала до къщата. Майката се опитва да запази благоприличие, но о, не! Не! Не искам! Цветята ми, красивите ми вещи, не искам, не искам!

А доктор Мартора, който през цялото време седи в сянката, само клати глава, сякаш казва: "Свърши вече, твърде късно се усетихте."

*

Както си живуркам със своето привидно непоклатимо задоволство и се наслаждавам на цветята и безгрижието си, светът внезапно почернява, реките прииждат, дърветата падат, мишките се размножават, болестта разяжда. Аз не се меся. Все пак е "невъобразимо целият този стар свят - радостен, благороден и културен, все още толкова стабилен, - всички тези умни мъже, всички тези мили и увлечени по красивото жени, да бъдат пометени с един замах."

Докато замахът не стигне до къщата ми и не я отнесе, барабар с цветята и де що има. "Твърде късно се усетихте."

*

След петнайсетина от шейсетте разказа на Дино Будзати в кратуната ми се оформи модел. Замислих се, че в почти всичките се разказва едно и също: над героите, погълнати от собственото си уютно разбиране за свят, внезапно надвисва нещо невидимо, неразбираемо и тревожно. Върху страниците ужким е само нормалното стечение на безобидната реалност, но то е все по-свито, несигурно и крехко, притиснато от някакъв невидим ужас. Тръпне под всичкия неясен, неконтролируем и страшен живот, който се случва отвъд разбиранията, отвъд моите разбирания, докато аз си мисля, че живея живота.

*

Ако корицата не беше толкова потресаващо зле, щях да си купя "Шейсет разказа" за библиотеката си. Такъв настоятелен портрет на ужасиите в човешката душа намирам за нужен в съзнанието (ако не в библиотеката) на всеки. За да се усещаме по с време.

И за да помним, че отвъд нашия живот има нещо много, много по-голямо - животът.

Няма коментари:

Публикуване на коментар