понеделник, 9 януари 2017 г.

Тук сме психиатрична клиника




Сяо Ан ми беше позната като поетеса от осемдесетарското движение "Фейфей", което, най-набързо и съвсем непълно казано, прави заявка да оголи езика от културни оценки, да обнови поетичното, а оттам и реалното, и да се фокусира върху личното и описателното за сметка на абсолютното и абстрактното.

Един от първите фейфейци, Ян Ли, пише в своя манифест "За поезията", че "смисълът на поезията е да лишава думите от смисъл", че "културата е нашето налично съществуване, а поезията следва да бъде други възможни форми или намерения на съществуване" и че "конструираният от езика свят е реален, последователен и неизменчив; обратното, констуираните от поезията "отвъдни селения" са необхватни". Основоположникът на "Фейфей" Джоу Лун-йоу се обявява против всички ценностни системи в поезията, като според него например не бива да се говори за "един велик човек", а просто за "един човек". Хъ Сяоджу казва (на стр. 11 в този брой на "Литературен вестник"), че идеята на фейфейската поезия е думите да възвърнат първоначалния си облик: "Да вземем за пример думата "луна" – тя трябва да престане да бъде символ на покой, роден край, романтика и любов, "луната" просто трябва да бъде онова светещо отгоре небесно тяло".

И докато "Фейфей", разпаднало се през деветдесетте, е далеч по-ефективно в теорията, отколкото в поетическата практика, много по-интересна за мен по същата линия е прозата на тези поети и някои техни по-млади последователи, която се появява около границата на хилядолетията. Някой анонимен тук е описал младата китайска поезия от началото на XXI в. с епитетите "приглушено, делнично-лирично и самовглъбено" и това се припокрива с личните ми усещания и за тази проза на фейфейците, създадена всъщност отвъд всякакви теоретични рамки. Тя носи горните характеристики, но според мен по-успешно скъсва с абстрактните залитания и макар да не е толкова остра като езиков експеримент, заради концентрацията си върху персонаж и ситуация е далеч по-четивна. Сборниците "Създателят на вещици" на Хъ Сяоджу, "Един ден" на У Цин и "Искам да ти кажа за едно градче на име Ли" на Ли са сред най-любимите ми неща изобщо, заради много причини, сред които е лекият начин, по който избягват наративните тежнения и играят с читателските ми рефлекси, прокарват фини нишки между обикновено и чудно, заразяват книжовното с разговорно и изравят от ежедневното и скучното едни такива насъщни кротост, себеотрицание и чудатост.

Затова много се развълнувах, когато през 2013 г. излезе "Тук сме психиатрична клиника". Чак тогава разбрах, че Сяо Ан над трийсет години е била медицинска сестра в клиника в град Чънду (люлката на "Фейфей" през 80-те) и че дълго време е водила колонка в местен седмичник. Тази книга събира всички нейни истории, публикувани в продължение на няколко години.

Струва ми се, че между трийсетте години живот сред луди, участието във "Фейфей" и художествения резултат, постигнат в този сборник, могат да се прокарат хубави връзки. Сяо Ан, целенасочено или не, създава това, което Джоу Лун-йоу нарича "предкултурно писане", а Ролан Барт, трийсет години преди фейфейците – "безцветно писане, освободено от оковите на предопределено състояние на езика". Има нещо много чисто в реалността, от която идват тези разкази, сякаш нормите, правилата, ценностите са изчистени или разхлабени вследствие на дългогодишния досег с всякакви човешки отклонения, или по-скоро разклонения, защото в този сборник лудостта не е толкова болест, колкото състояние. Тук на чудатото му е разрешено да е нормално, на човешкото му е позволено много повече – то е разположено в онези необхатни светове, за които говори Ян Ли, където всичко е нестабилно. Нещо много важно, което ми харесва в прозата на тези автори, е как отношението към всеки отделен персонаж е напълно откъснато, то е отношение към нещо самостоятелно, често загадъчно, менливо и смешно. Никакви етикети не действат в това писане, никакви определения и обобщения, никакви идеологични подплати. Според Джоу Лун-йоу абсолютната истина ("човек е...", "нормалност е...", "Иван е...") потиска човешката природа, налага й болезнени ограничения. При все че Сяо Ан разказва от мястото на събитието като дългогодишен съжител, в писането й няма претенция за разкритие и истина, няма опит за категоризиране на индивида или лудостта като представителни за нещо по-голямо и колективно, няма "това е така, това е така, това е така", а има предимно "това, това, това", няма "един луд човек", а само "един човек". Да посрещаш непредубедено човешките проявления, в цялата им абсурдна необятност, излиза, е споделено качество на медицинските сестри и фейфейските поети.

Героите на Сяо Ан са преди всичко чудаци, чудни по особен начин, но не по-чудни от всичко останало в живота, не по-чудни от самата разказвачка. Един от ефектите на тази книга е как с доближаването на лудото до човешкото в крайна сметка ме прави по-чувствителен за лудото в мен. Границата между болно и здраво е много тънка и усещането е, че всички сме с най-различни психични характерности и е въпрос на изключително крехка представа за норма кой трябва да живее в лудницата и кой – отвън. И това е друг механизъм, който работи тук – на фона на външната за психиатричната клиника реалност, в която се случват какви ли не безумия и трагедии, от време на време кроткият живот на лудите вътре изглежда като предпочитаема нормалност.

Разказвачката на Сяо Ан е отдръпната, разсеяна, несигурна в себе си, но и внимателна, любопитна, ангажирана. Отказът й от финално произнасяне е една причина за характерното усещане на недоизказаност в историите й. Разказът кривва или секва внезапно, изневиделица, по средата, преди да ми даде възможност да изкарам торбата с оценки и да се замисля дали да лепна етикет "хубаво" или "лошо", преди да намеся дихотомните си разбирания за света и нещата в него, и така ми дава случай да се доближа до естествената неопределеност на реалността. Същевременно ми оставя усещането, че винаги има още нещо зад думите, че нещо не е казано и няма как да бъде казано. И може би точно то, в неуловимото си, неартикулируемо състояние, е същественото.









Илюстрациите са на авторката

неделя, 8 януари 2017 г.

Любими рисувани книги от 2016-а

Роси, която скоро ще стане на три, идва вкъщи и казва, че иска да четем. Окей, сгушваме се на леглото, отваряме книгата и почваме да разгръщаме заедно, да сочим по страниците и да се хилим. "Айде сега друга", казва, като свършваме. Добре, имам друга. А после имам и друга, и друга, дори след третото й "айде сега друга".

Миналата година пробвах да артикулирам някаква начална дефиниция на "рисувана книга", колкото да си създадем око за нея и да поставим основа на разговорите за нейните функции, ефекти и смисли.

Нямам много нови разсъждения по въпроса, но каква по-силна апология от тази непринудена илюстрация на способността й да свързва, да накара някой, бил той и двегодишен лигльо, който едва може да върже половин изречение, да изпита удоволствието от споделянето на място, време и предмет, възбудата от изживяването и досъчиняването на история, радостта от първите стъпки в науката на харесванетo, сетивното вълнение при разгръщането на страницата и любопитните изменения и разкрития, които то предизвиква. Моята ръка отгръща и моята ръка променя света пред мен. Искам още. Какво по-мощно внушение от това?

Иначе чисто личните ми причини да следя зорко движенията на издателствата в тази посока, освен четенето с племенниците по Коледа, са все същите. Трупам знания за външния свят и чувствителност за вътрешния, докосвам леко, прелиствам бавно, зяпам внимателно, вглеждам се в линиите и цветовете, оставям се. Колко са небрежни и безцеремонни в събарянето на прегради и защити, колко елементарни и шеговити в сеитбата на нежност, радост и грижа.

2016-а ни даде повече красиви рисунки, повече естетическо разнообразие, повече полиграфично пипнати издания, повече възможности да четем в леглото с децата, да разгръщаме заедно страниците, да си посочваме смешни детайли и да обсъждаме истории. Съответно по-големи празноти в банковата ми сметка, които незабавно спират да правят впечатление, щом това, което е било там, е отишло за инвестиция в отговора на "айде сега друга". И това, вярвам, е на добро.



1. "Малкият Елиът и големото семейство", думи и рисунки Майк Кюрито, превод Анна Колева, издателство "Прозорче"

Мишока отива на празненство с роднините си (15 братя, 9 сестри, 25 лели, 27 чичовци и 147 братовчеди) и Елиът остава сам. След "Малкият Елиът и големият град" това е още по-топла, тъжно-радостна история за самотата, приятелството и другаруването с различния.

Рисунките са майсторски – сами по себе си красиви и детайлни, за дълго взиране и обсъждане, но и умело разказващи, с много смени в настроението и ъгъла, с внимателно обмислена роля в цялостната история – някъде по-просторни и монотонни, другаде по-пищни и динамични.

Най-голямото предимство на "Малкият Елиът и голямото семейство" според мен е, че тематично и емоционално тя разговаря еднакво добре с всички възрасти.

Меките корици и трудното разтваряне на страниците не пречат това да е една от любимите ми за годината.



2. "Къпиновият дух и жълтоклюното птиче", думи и рисунки Феридун Орал, превод от турски Сабрие Тете, издателство "Емас"

След "Червената ябълка", която излезе през 2015-а, издателство "Емас" продължават с още две книги на Феридун Орал (за втората – по-долу).

Рисунките на Орал са все така красиви, но "Къпиновият дух и жълтоклюното птиче" за мен е най-силната досега като послание и емоция.

Колкото са снегът и студът в тази книга, още повече са топлината и грижата. Пълна е с постъпки от любимия ми тип – нещо повече от минимално необходимото, нещо, за което обстоятелствата не задължават, нещо, за което се иска помръдване встрани, нещо по-добро. Едно дърво опазва едно ранено птиче, един къпинов дух го прибира за през зимата, а през пролетта двамата не забравят да се върнат и да се погрижат за дървото.

Впрочем и рисунките на Феридун Орал са точно такива – живи, внимателни, добри, нещо повече от минимално необходимото. Преводът на Сабрие Тете – също, изданието на "Емас" – също. Интересно е и решението да се използват хубави редки думи и да се сложат няколко бележки под линия, нещо, което за пръв път виждам в детска книга. Пореден повод за разговор с малкия човек.

Единственият недостатък, който забелязах в изданието, е липсата на надпис върху гръбчето на книгата.

s

s

3. "Много гладната гъсеница", думи и рисунки Ерик Карл, превод (непосочено), издателство "Funky Books"

"Funky Books" започват ударно с абсолютната класика, дето се вика, на Ерик Карл, при това в симпатичен картонен формат, за малката гъсеница, която първо била яйце, после станала гладна гъсеница, после яла една ябълка, две круши, три сливи и какво ли не още, после станала голяма гъсеница и накрая се превърнала в пеперуда.

Книгата е създадена през 1969 г. и оттогава досега има над 30 милиона продадени екземпляра, във всевъзможни размери и формати. Прекрасно разказана история, в която има хумор, игривост, красота, броене, ядене и съвсем истински дупки от гъсеница. Повече за нея пише в любимата ми "Книжанка".

s

s

4. "Как баба Борди полетя с балон", думи Мария Мартин, рисунки Ива Груева и Анна Цочева, издателство "Eco Kids"

Това са книжки 6 и 7 от поредицата "Градът на скейтбордовете", за която научих едва тази година, но затова пък наваксването беше извънредно удоволствие.

В Града на скейтбордовете всички, очевидно, се придвижват със скейтове, дори бабите и дядовците, думкат яко плодове, полезни бонбони и сандвичи с авокадо, разменят си истории и мъдрост и са винаги загрижени за другия. Затова и подзаглавието е "Приказна поредица за Добрите дела, Хармонията и Усмивките".

Всички седем книги са прекрасни – вселената, която създават, е свежа, модерна и лъчезарна, персонажите са чалнати, смешни и вдъхновяващи, историите са прости, умиляващи и поучителни, рисунките са ведри, приказни и топли.

Единственото ми недоволство е заради засилващата се тенденция към римуваност в последните книги, която, обратно на очакваното, утежняваше четенето. Не че съм принципно против римуваната проза, особено след "Патиланци", но тук римите са твърде монотонни и често повтарящи се (това, дома, деца, града). Така че текстът в първите книги всъщност ми беше много по-мелодичен, въпреки че последните са римувани.

s

s

5. "Островът на дядо", думи и рисунки Бенджи Дейвис, превод Христо Коцев, издателство "Artline Studios"

Хубаво е, че издателствo "Artline", които ни засипват с все повече и все по-всякакви комикси, се включват и в мисията да ни държат в течение със съвременната рисувана книга.

"Островът на дядо" е красива и позитивна история за раздялата и за обичта, която не изчезва, въпреки раздялата. Със смешноватите, самодоволни персонажи и прекрасните, топли рисунки тази книга показва как безгрижното, любвеобилно живеене не е за изпускане дори пред прага на смъртта.

s

s

6. "Джуманджи", думи и рисунки Крис ван Алсбърг, превод Илияна Бенова-Бени, издателство "Алма"

Медалът "Калдекот" е най-престижната американска награда за рисувани книги, която скоро ще стане на 80 години. Почти всички носители на златен или сребърен медал, които съм чел досега (някъде към 70), са превъзходни и ми стоят на много важно и високо място в ума и сърцето. Досега на български имахме само "Изобретението на Хюго" (която е доста нетипичен носител, понеже по дължина се доближава до роман). Сега, благодарение на новаците "Алма", вече имаме още два златни медалиста: "Джуманджи" (1982) и "Полярен експрес" (1986) на Крис ван Алсбърг, при това в чудесни издания.

"Джуманджи" е шантава история, с безмилостни черно-бели рисунки, за една игра, в която всичко става реално, докато не свърши. Краткият разказ впоследствие е разширен и превърнат в един от най-зрелищните филми на детството ми, а през 2017-а се очаква и римейк.

s

s

7. "Понго", думи и рисунки Джеси Ходжсън, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

На орангутана Понго му е тегаво в мрачните дебри на джунглата и решава да тръгне нагоре към слънцето.

Прекрасно нарисувана, смешна, романтична история за търсенето и търпението, за нещата, които невинаги са такива, каквито изглеждат, и за това как, стига само да тръгнем да търсим, все ще намерим нещо, даже може би по-хубаво.

s

s

8. "Лешникотрошачката", думи и рисунки Валерия Докампо, превод Йоана Гацова, издателство "Artline Studios"

Идеята за рисувана книга по балетно произведение е очарователна. Валерия Докампо е адаптирала "Лешникотрошачката" на Чайковски (по приказка на Е.Т.А. Хофман), поставена от режисьора Джордж Баланчин в Нюйоркския градски балет, като в края на книгата има и информация за оригиналното балетно произведение и за конкретната постановка.

Рисунките са изящни и шеметни, а някои толкова добре улавят усещането от гледане на балет, че от тях почти звучи музика. Особено красиво изживяване е.

s

s

9. "Голямата хартиена мистерия", думи и рисунки Оливър Джефърс, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Преди всичко тази книга ми е изключително смешна. С тези рисунки на добродушните ощетени и смотания престъпник, който си мечтае да шампион по хвърляне на хартиени самолети, Оливър Джефърс е постигнал изящество, чар и приглушен хумор, каквито не намерих в другите му книги, които се появиха тази година, поне не в такава степен.

В "Голямата хартиена мистерия" има живот в гората, престъплене, разследване и мечти. Хареса ми как обитателите на гората се справиха с престъплението не чрез наказание, а чрез мирно решаване на проблема на престъпника.

s

s

10. "Линдберг", думи и рисунки Торбен Кулман, превод от немски Велислава Вълканова, издателство "Ентусиаст"

Историята е за мишле, което си наумява да прелети през Атлантическия океан, претърпява многобройни провали, но така и не се отказва.

С деветдесет и шестте си страници това е най-дългата книга в списъка, като цялата е богато изрисувана. Рисунките са отчетливо мрачни, на места страшни, винаги разнообразни като ъгъл, разстояние, обстановка, фокус, но пък в една цветова тоналност, и придават на историята чудесни напрежение и епичност.

В края на книгата е приложена много хубава "Кратка история на въздухоплаването".

s

s

11. "Къде ми е петнистото мишле", думи и рисунки Феридун Орал, превод от турски Сабрие Тете, издателство "Емас"

Котето Зейтин сънува, че е изгубило любимата си играчка, тръгва да я търси и по пътя среща герои от всевъзможни приказки.

Като се замисля, отдавна не съм срещал такава натраплива интертекстуалност в детска книга. "Къде ми е петнистото мишле?" се отличава именно с хумористичното преплитане на истории, предизвикване на асоциации, създаване на многоизмерност, разбиване на неприкосновеността на историята. И всичко това облечено в рамката на нежната история за безгрижно коте в грижите на баба си.

s

s

12. "Натисни точката", думи и рисунки Ерве Тюле, превод Лиляна Николова, издателство "Funky Books"

Не подходих с голям ентусиазъм към "Натисни точката", понеже интерактивните книги не са моето нещо (макар че лятото попаднах на една доста весела), но пък се зарадвах, че вече си имаме и такава, благодарение на "Funky Books". В крайна сметка си я купих и реших да оставя на Роси да отсъди.

Четенето се получи страхотно. На Роси й беше забавно и любопитно да изпълнява командите на книгата, да разгръща сама страниците и да вижда как настъпва промяна вследствие на нейните движения. Отначало книгата може би изглежда скучно, но веселието с интерактивността градира и накрая направо стига до екстаз. Роси много се смя (и всички около нея също) и след няколко дни поиска да я прочетем пак.

Не смятам, че е вярно това, което порасналите са склонни да кажат за такива книги: "То като си я прочел веднъж..." На децата повторението им харесва, защото им доставя проверена радост, повторна близост с четящия и нарастващо усещане за овладяна реалност, което се отнася с още по-голяма сила за такива интерактивни книги. Те явно са чудесен първи опит в радостта от разгръщането на страници.

Единственото, което не ми хареса, е замяната на стилния оригинален ръкописен шрифт с готов такъв, който само се прави на ръкописен.

s

s

13. "Как да си уловиш звезда", думи и рисунки Оливър Джефърс, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

"Как да си уловиш звезда" е първата книга на Оливър Джефърс (издадена през 2004-а). Тук линиите му още не са съвсем сигурни и образите не са толкова изчистени, но си ги има смешновато безизразните персонажи и ненатрапливата забавно-фантастична история, типични и за другите му книги. 

Тук излиза, че желанията понякога са по-лесни за задоволяване, отколкото изглеждат. Стига да не спираш да търсиш. И да имаш гъвкав поглед.

s

s

14. "Игра на криеница", думи и рисунки Ил Сунг На, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Хубаво е това постоянство, с което издателствата налагат своите автори. Този път със светлите, шарени рисунки на Ил Сунг На броим до десет, крием се заедно с какви ли не животни (гълъбите по клоните, жирафът зад дървото, костенурката до камъка) и както в останалте три книги на Ил Сунг На, които "Рибка" са ни подарили досега, търсим повтарящото се във всеки разтвор, само дето този път е по-трудно, защото страниците са доста по-големи и пълни, а повтарящото се нещо е... хамелеон.

s

s

15. "Да сте виждали дракона ми?", думи и рисунки Стийв Лайт, превод Жени Петкова, издателство "Artline Studios"

В тази много детайлна книга отново броим, отново търсим скритото (този път дракон) и същевременно опознаваме един голям и интересен град. Отвъд елементарната история рисунките на Стийв Лайт са страхотно изображение на една градска инфраструктура (улици, канализации, асансьори, магазини, транспорт, услуги, работници...) и по нея може дълго, дълго да се пита и говори.

s

s

16. "Изгубен и намерен", думи и рисунки Оливър Джефърс, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Това е третата книга на Оливър Джефърс в този списък. Отново го има мотива за човечето, което тръгва да прави нещо, а по пътя намира друго. И смешната неадекватност и безизразност, под която се оказва, че има фантастична смелост и нежност.

s

s

17. "Полярен експрес", думи и рисунки Крис ван Алсбърг, превод Илияна Бенова-Бени, издателство "Алма"

Втората класика на Крис ван Алсбърг, носител на златен медал "Калдекот", която се появи през тази година, е нетипичен разказ, който връща чудното в понятието "коледно чудо". Ако трябва да съм честен, тази история така и не я обикнах, нито при първия прочит преди около пет години, нито сега, когато я препрочетох на български, но рисунките на ван Алсбърг са толкова изящни и празнични, а и "Калдекот" е едно от нещата, на които вярвам повече, отколкото на себе си, така че млъквам.

s

s

18. "Машина за гушкане", думи и рисунки Скот Кембъл, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Тази свръхсладурска ода за гушкането е поредното превъзходно издание на "Рибка", което ни разхожда през разновидностите на гушкането и ни показва, че гушкането никога не е невъзможно.

s

s

Изобщо прави впечатление, че всички тези книги, колкото и трудни и скъпи издателски проекти да са, са с чудесна полиграфия, което ги прави, дето се вика, удоволствие за всички сетива. Чета текста, зяпам рисунките, пипам страниците, слушам разлистването, мириша страниците... и ми е муц.

s

s

И накрая – малко наблюдения от статистически порядък.

Тази година издателство “Рибка” избиха рибата с цели шест заглавия (последното, "Агууу", не включих в обзора, защото никак не ми хареса преводът). При тях фокусът е върху съвсем скорошни рисувани книги, което е чудесно за всички нас. Изданията им са съвършени и дори книгите на Оливър Джефърс, които са с меки корици, навярно за да се постигне по-достъпна цена и да се опипа и този пазар, са като скулптури. Всички палци горе за "Рибка".

Цъфнаха нови играчи, включително издатели, които не ми е известно досега да са посягали към такива книги (“Artline”), както и съвсем чисто нови (“Funky Books”, “Aлма”) със смели и важни проекти и заявка за още такива.

Имаме раздвижване в посока носители на медала "Калдекот", благодарение на "Алма", което много, много ни облагородява и заради което подскачам от кеф.

Някои издатели, при които през миналата година рисуваните книги бяха по-скоро приятно изненадващо отклонение, продължиха линията с авторите, които са си заплюли ("Прозорец" с Майк Кюрито, "Емас" с Феридун Орал).

За сметка на това “Жанет 45”, след няколко чудесни издания през 2014-а и 2015-а, се отдръпнаха от територията на рисуваната книга и не продължиха нито с Дейвид Маккий, нито с Джулия Доналдсън, нито с нещо ново, освен ако не броим комиксите на Туве Янсон. “Точица”, които обикновено вмъкват по една рисувана в основната си издателска линия на образователни книги, също не изкараха нищо за този списък, а съм сигурен, че не само аз копнея за поне още един Шел Силвърстийн (макар че чарът на "Точица" е, че винаги правят разни неочаквани страхотии, каквато тази година е "Градска география").

Нещо проблемно, което беше налично и миналата година, но тази е още по-осезаемо заради по-големия брой заглавия в списъка, е присъствието на една-единствена книга от български автор. Вярвам обаче, че и това ще тръгне към по-добро скоро.

Последното ми недоволство е, че доста от издателствата не посочват от какъв език е преведена книгата. (Да не говорим за едно издание, което изобщо не е посочило преводач.)

Въпреки многото положителни тенденции и осезаемото разширяване на пазара като че ли все още не се усеща ясно съзнание за отличителността на този тип издания, дори при издателите. Показателно е, че все още нямаме понятие, с което да си говорим за тях и с което да разграничаваме, ммм, да речем, “Щедрото дърво” от “Мечо Пух”. В сайта на "Емас" например тези книги са в раздел "за най-малките", при "Прозорец" е просто "за децата", при "Artline" също е само "детски книги". При промотирането във фейсбук често се използва думата "книжка", което ми звучи снизходително в добрия случай и лигаво в лошия. Освен че така читатели като мен остават неориентирани, тази неконкретност пречи на рисуваната книга да развие баш потенциала си, защото повечето родители навярно още не съзнават, че е възможно четенето да започне и да се получи още докато децата са на три, че и по-рано. И от това никой не печели – издателствата не разработват пазар, родителите се лишават от този начин за общуване с децата, а децата не изпитват една радост повече... няколко години по-рано.

В сайта на “Рибка”, в чиито издания принципно има леки проблеми с буквалното превеждане, забелязах термина “картинна книга”, който обаче те не налагат при промотирането, а и аз продължавам да настоявам, че "рисувана" звучи по-яко, ясно и естествено. Но пък “картинна” поне е по-неинфантилно от безпомощното “луксозна”, по-конкретно от каталожното “детска” и по-точно от подвеждащото “илюстрирана”.

Като казах “илюстрирана”, това е друго важно разграничение, към което все още нямаме достатъчна чувствителност. Хубаво е за книги, в които изображението е водещо или равноправно с текста, да обособим друга дума (аз си държа на “рисунки”). А “илюстрация” да остане за допълващите изображения в романи, дълги приказки и пр. Може би в момента това изглежда ненужно и изкуствено (не било врат, ами шия, нали), но двете силно се различават и при създаването си, и при четенето си. Най-просто казано: илюстрираната книга може да мине и без илюстрации, рисуваната книга без рисунки – не.

Макар че и това, като всичко останало, което казах, е относително.