понеделник, 30 декември 2013 г.

Живото слово


Казвам на Дима, че се вълнувам. Казвам й, че отиваме където е живял бог. Слязъл е за малко и е поживял в дървена къщурка.



Наоколо е тихо и пусто, та духовете са навсякъде. Пристъпвам внимателно, да не ги прогоня. Искам да се сприятеля с тях, какво ти - да се слея. Да ги отнеса и да си ги нося в мен.




Експозицията е в особен формат, макар че какво разбирам аз от музеи. По стените има разнебитени папки, а в папките - животопис, фотографии, ръкописи, документи, анализи и откъси.

Разглеждаме бележници от училище, укази за назначение, чернови на разкази. В черновите ни прави впечатление стремежът към сбитост и естественост, които са постигнати след множество редакции. Най-много ми харесва едно изключително любезно писмо - молба към учител да сподели истории за негови възпитаници, заминали за Америка, забогатели с много долари и завърнали се в България, като интересното в случая не би било баналното и обикновеното, а изключителното и комплицираното, съблазанта и перипетиите. Ето го, мисля си, едно от най-съществените качества на писателя - готовността за слушане, любовта към другото, страстта към лова на истории и колекционирането на светове.

неделя, 10 ноември 2013 г.

ще ти разкажа


сега ще ти разкажа
за ритуала който изпълнявам
тези две-три утрини

като казвам ритуал
да не си помислиш
че съм го взел от някоя си книга
или че някой ми е казал
прави така и онака
и ще стане това и онова

не не
ритуалите
смея да твърдя
са истински
и ефективни
само когато 
са собствени
единствени
и тайни
иначе казано
когато са прошепнати
какво ти прошепнати
просто повяни
директно
от бог
до сърцето ми

все пак аз сега ще ти разкажа
какво ми каза
да направя
бог
тези две-три утрини

изкачвам се до средата
на полегатата пътека
към главния вход на театъра
тя е бяла и широка
като готина площадка за излитане
(какво по-подходящо за пътека към театър)
обръщам гръб към входа
и лице към пустия площад
тоест 
обръщам лице към слънцето
право към слънцето
което е есенно
и свежо
изяждам бавно
много бавно
закуската си от гърмилов
после бавно
много бавно
вдишвам дълбоко през носа
и издишвам през устата
няколко пъти
без да мисля нищо
(това ми го каза някой друг
но прецених че се връзва)
после бавно
много бавно
тръгвам към слънцето
право към слънцето
където ме чакат
временните ми колеги
които са също
вечните ми колеги

четвъртък, 10 октомври 2013 г.

ако ти тече сопол

ако ти тече сопол
и те мъчи главобол
закусай със тахан и мед
и всичко ще е шест точки

неделя, 18 август 2013 г.

Наруто


Авторите на комикси са жестоко пренебрегвани и неправдиво подценявани нинджи. Умът ми не побира колко качества трябва да съчетава някой, за да нарисува готин комикс. За мен те са възхитителни разказвачи, защото владеят умопомрачителен обем от техники, които в крайна сметка, съзнателно или не, превръщат и читателя в неволна нинджа, която възприема всичко с все по-пъргав ум - картинността на думите, текстуалността на рисунките, ритъма на панелите, смяната на гледната точка, езикът на израженията, смисъла и забавата на художественото преувеличение… Целият този екшън неусетно възпитава естетика на възприятието, внедрява чувствителност към историите, учи на наблюдателност, украсява, докато забавлява. 

Място с повече художници на комикси и читатели на комикси, вярвам, е място с повече гъвкавост, повече смях, повече внимание в детайлите.


"Наруто" е чудесен - има нескопосани нинджи, смахнати учители, тайни умения, готини лоши и (накъде без) несломим стремеж към правдата. Лошият иска да вземе тайния свитък, прохождащите нинджи трябва да се преборят със слабостите си, тоест със самочувствието си, тоест със себе си, за да станат нинджи на пълен работен ден, Наруто има в себе си демон, за който само той не знае, и може да се преобразява в гола мацка, чалнатият учител се кахъри, че "Ох, момичетата на тази възраст май се интересуват повече от любов, отколкото от нинджуцу."

Преводът на Майре Буюклиева е прекрасен - с всичките му комиксови междуметия като "надник", "сграбч", "къркоррр", "цуунк", които така чудно обогатяват и забавляват. 

Вечните ми почитания към Art Line Studios (които наскоро започнаха да издават и "Астерикс"), че са захванали такъв достоен, смислен и нужен проект. Ще съм много щастлив, ако продължи до край.

четвъртък, 15 август 2013 г.

Горицвет


Харесвам книги, които се съсредоточават върху нещо малко, върху един мотив и го разширяват, разгръщат, разчовъркват, обгрижват и обожават.

Светът на растенията е много по-жив, вълнуващ, красив, широк и чуден след рисунките на Текла Алексиева, на чиито илюстрации и корици се възхищавах наскоро.




сряда, 14 август 2013 г.

Сами по себе си вселени


Историите вършат много работа в света ми. Четенето - разгръщането на страниците, щъкането по редовете, взирането в илюстрациите - чука, думка, разхлабва, разклаща и сглобява душата ми. След всяка книга аз съм нов. Операционната система, която съм, е обновена, написана на по-сложен код за по-просто функциониране.

Историите показват невидимото, назовават безименното, набелязват мотивите на света и ги въвеждат в мен като комплексна и гъвкава система. Където преди съм имал незначителен или безсмислен елемент, сега имам съдържание, кохерентност, поезия. Цветята не са същото нещо след онази повест или пък чуждите стари снимки вече не са така безинтересни и безстрастни след онзи разказ. Малките неща оживяват. Превръщат се в теми, подбуди, намерения. Светът става съпреживян и смислен.

Историите взимат една идея и я обличат в език, превеждат я за хора като мен, които не владеят езика на всички идеи, нямат очи за всички детайли, не са способни сами да забелязват, да се влюбват, да осмислят. Те грабват едно място, семейство, понятие, нещо и изсипват духа му върху страниците, правят го обичано, запомнено, разпознаваемо. Записват вселената като механизъм от неща, които са вселени сами по себе си. Пълнят света със светове.

понеделник, 29 юли 2013 г.

Бъдещите истории ще бъдат незавършени истории


"Овладяването на истинността е като да държиш птица в ръцете си. Ако усетиш температурата й, дъха й, туптенето на тялото и сърцето й, значи без съмнение си я намерил."


"Животът е дълга река, на която не се вижда нито изворът, нито устието. Колкото и умел да е един прозаик, той може да отреже само малка част от този живот. Бъдещите прозаици все повече ще разбират това и няма да пишат затворени разкази и да възприемат произведенията си като завършени светове. Бъдещата проза ще отвори клапите, изкуствено запушили двете страни на реката, и ще измисли многобройни начини да подтикне читателя да проследи извора или да се спусне към устието. Дори да искат да подражават на древните, като разкажат някоя история със строго установени обстоятелства и емоции, те вече няма да смеят да напишат цялата история наведнъж и да я завършат с категоричен край, а ще предпочетат да оставят на читателя място за собственото му въображение и мисъл. Така че бъдещите истории ще бъдат незавършени истории или истории, чийто завършек е оставен на читателя.

Бъдещите прозаици няма да се преструват на пророци, нито пък ще се вживяват в ролите на съдии, които оценяват персонажите. Те ще позволяват на героите си да действат и говорят сами, а оценката ще оставят на читателите. Това не означава, че бъдещите прозаици няма да имат мнение, няма да разграничават правилно и грешно и няма да зачитат добро и зло, а че ще уважават интелектуалните способности на читателя. Същевременно това ще отразява и увереността на автора в собственото си изкуство.

Авторите и читателите на бъдещата проза ще имат по-високи изисквания към изкуството, а това изкуство, от друга страна, ще е още по-взискателно към авторите и читателите. И двете страни ще са съгласни да понесат тези трудности, защото големият човек е прозорлив и знае, че след горчивото идва сладкото."


"Писателите пишат книги, които биват отпечатани и четени, и това, разбира се, ги натоварва с отговорност към читателите и обществото. Само че писателите не са свръхчовеци, нито са безукорни, нито пък са наставници на читателите - отношенията между двете страни са равноправни; те са другари, приятели. Писателят не бива да се поставя в позицията на възпитател, нито да поставя читателя в позицията на възпитаван. Защото писателят не е непременно по-умен от читателя. Най-добре да оставим на писателите правото да грешат, а на читателите - правото да оценяват.

Посредством езика на изкуството писателят предава на читателя собствените си мисли, чувства, разбирания и усещания за живота. Писателят трябва да открие езика, с който да общува с читателя. В литературното творчество присъства езикът на героите, но още по-силно присъства езикът на разказвача. Авторът възбужда възприятията на читателя най-вече посредством този език, а в него са скрити личните чувства и преценки на автора. Струва си езикът на разказвача да бъде разучаван."


Гао Синдзиен във "Встъпление в техниките на модерната проза".

четвъртък, 18 юли 2013 г.

Четири приказки


От известно време акумулирам все по-силен интерес към рисунките на Текла Алексиева. Кориците й за Галактика (1979-1991) ме оставиха незаситен, та реших да се разровя за още. Когато порасна, искам да стана книжен археолог.

Онлайн каталогът на сливенската библиотека е удивително неуслужлив, но поне описанията на книгите са подробни и "текла" върна няколко резултата.



Това е поредица "Сто приказки" на издателство ДТА, която е започнала през 1997 и изглежда е приключила след първите четири книги, навярно заедно със свършека на самото издателство, тъй като не намерих нищо друго и в каталога на Националната библиотека. Жалко, защото подборът им изглежда много интригуващ.

петък, 21 юни 2013 г.

Нощта


"Бе тъкмо онзи непостижим, върховен час, най-съкровеното време на нощта, когато се раждат сънищата, и душата, ако е способна, се отърсва от натрупаните мъки, рее се над покривите и над саждите на тоя свят, и търси тайнствени слова, които утре ще помогнат на красотата да прониже сърцата на хората и да ги навее на мисли за велики дела. Възможно ли е изобщо поет да работи, да речем, в десет сутринта, свежо обръснат и след обилна закуска?"

Дино Будзати в разказа "Хартиената топка". Превод от италиански: Нева Мичева.

сряда, 19 юни 2013 г.

голям


понякога ми се иска
да съм здрав и силен
и голям
тогава
щях да имам
голяма лъскава кола
да набивам рязко спирачки
да подавам страшна
глава през прозореца
и с най-грубия си глас
да кресвам

ей
я си вдигни боклука
вдигни си боклука да не сляза

неделя, 9 юни 2013 г.

Текла Алексиева


Огромно полисетивно удоволствие е да ги издърпвам от библиотеката, да ги държа в ръка, да ги гледам, да ги желая и да ги чета. Някакъв особен вид нагон е това, много сходен със сексуалния, само дето сексът не ме вълнува толкова. Най-хубавото е, че рисунките на Текла Алексиева продължават по много интелигентен начин и върху задната корица. И са рисувани, и са визуално цялостни, и предлагат своя интерпретация на текста, а не са само буквално повторение на заглавието или елементарен, но безобразен фото колаж. Чудя се какво ли прави сега тази художничка.




петък, 7 юни 2013 г.

И все пак някой чука на вратата


Понякога се чуват тътени. Навън се леят мъки. Хора правят и хора страдат - вечно въртящото се колело, вечно боботещият шум, самсара. Хвърчат глави, хвърчат гори, хвърчат закони, хвърчат портфейли и сърца, навън е кланица.

Аз си имам къща. Стените й са здрави. Пердетата са плътни. Цветята са красиви. Светът не ме засяга.

Понякога ми се причува, че се чука на вратата. Някой иска нещо, някой плаче, някой мрънка, някой проси, някой предупреждава, някой протестира, някой е объркал къщата.

Някой е в непрекъснато движение между търсене и отърсване на болки, а аз си имам моя дом, имам си нирвана.

събота, 18 май 2013 г.

Шест аспекта


"Затова, когато се стремиш да вникнеш в чувствата и мислите на едно произведение, трябва на първо време да го погледнеш от следните шест аспекта: първо – определи го жанрово, второ – оцени подбора на думите, трето – установи унаследеното и новаторското, четвърто – проследи в изказа обичайното и непознатото; пето – проучи спецификата на употребените алюзии, и шесто – почувствай мелодиката и ритъма."

Лиу Сие в "Истинският познавач". Превод от старокитайски: Теодора Куцарова.

петък, 17 май 2013 г.

Белите облаци са бели облаци


Първото изречение на тази статия е метастатия - изречение за статията. Започвам със същественото, не със съществото. Искам да осъзнаеш написаното не като истина, а като фабрикат. Не четеш просто нещо, а нещо написано от някого. Някой тук пише, казвам ти, някой си измисля, някой цапа. Целта ми е да фикционализирам себе си, да се лиша от меродавност, да се окачествя като лъжец, да ти натрапя измислеността не само на моя текст, а на всички текстове въобще, на всички хора, на всички истини. Светът е измислен, казвам, и е наша работа да го измислим забавен.

Така става в разказите на У Цин - разказвачът непрекъснато се саморазкрива: аз говоря, аз измислям. Или направо: говоря, следователно измислям. На реалността не й достига нещо и аз я донаписвам. 

Нататък може да се случи всичко и У Цин го случва. Момичета припадат от гъдел, хора се превръщат в раци, убийци не помнят убийствата си. Или не се случва абсолютно нищо, точно като в нечии животи, моя например.

При всички положения разказаното е нечий свят. Статиите донаписват смисъла. Измисленото е липсващата част на истината.

сряда, 8 май 2013 г.

Адекватно

Неадекватен съм, когато не разпознавам проблемите като такива. Тръбите ми текат и живея на наводнено. Пререждат ме на опашката и чакам. Лелката от закусвалнята ми пробутва вчерашни кифлички, защото съм шматка, и аз ям вчерашни кифлички до края на живота си. Не разпознавам необходимостта от намеса и поправка в реалността. Не виждам алтернатива. Позволявам. Зяпам.

Единственият начин за промяна в тази ситуация е артикулиране на дихотомия - проблем и непроблем. Промяна ще настъпи, когато осъзная, че болката започва далеч преди смъртта и кръвта. Когато назова сегашното като болящо, а другото - като възможно.

Само индивиди, осъзнали механизмите на болката, могат да съставят чувствителна общност, чиито действия "ще намалят вредите и ще предизвикат възможно най-малко болка и страдание."

Философията притежава способността да разтрива изтръпналата чувствителност към болка, а Точица са сред малкото български издателства, които показват отговорност и загриженост към изданията, читателите, обществото и света - тяхната поредица "Философски закуски" артикулира проблеми, от чието адекватно третиране, смятам, зависи добруването на всяка общност.


неделя, 5 май 2013 г.

Христос показа как


всеки ден велик ден

всеки ден умирам
и всеки ден възкръсвам
не умирам за последно
не умирам нацяло
вдигам се
за още чудеса
окървавен
и лек
пак възкръснал
пак и пак и пак възкръснал



как се поддържа празник

в петък гърмилов опече козунаци
в събота майка боядиса яйца
петя ме покани на църква
аз обаче не отидох
прибрах се да спя
на сутринта татко опече агне
аз написах стихотворение


четвъртък, 2 май 2013 г.

Не са в състояние да разговарят за поезия


"Той смяташе, че тези двама типове не са в състояние да разговарят за поезия. Първо, те са бедни: от търсене на средства за съществуване не им остава свободно време, как биха могли да създадат хубава поезия? Второ, те са "целенасочени", изгубили са поетичната "искреност"; трето, те са критични, изгубили са поетичната "топлота"."

Лу Сюн в разказа "За папрат". Превод от китайски: Бора Беливанова.

сряда, 20 март 2013 г.

В тъмното


В Bio Cafetto отивам на рожден ден. Със Стефан подаряваме на Евгения "Палечка", илюстрирана от Лизбет Цвергер, а на Диана - "Любовта ще те намери" на Деница Бояджиева.

После правя опити да общувам. Усмихвам се и се радвам да видя всички, но нищо не става. Дълго време се вайкам, че жестоко съм се лъгал относно напредъка на социалните си умения, но все пак не мисля да си мисля, че не съм социален. Просто не съм попаднал на моя социум, така ще си мисля.

Изневиделица се приближава един човек и ме пита дали се казвам Петър. Да, отговарям и подхващаме приятна приказка, за Букурещ, корените на любопитството и съвременния журнализъм.

Не след дълго ставам и се зазяпвам в библиотеката. Твърдя, че това не е обезателно антисоциално поведение, дори напротив. В ъгъла няма никой, много е тъмно и там са старите книги. Издърпвам "Вавилонската библиотека" и отгръщам на "Градината с разклоняващите се пътеки". Никой не ми обръща внимание, но за да не съм пълен темерут, все пак давам гръб на ъгъла. Прочитам целия разказ в тъмното. После си тръгвам.

вторник, 19 март 2013 г.

Осмелете се


"Осмелете се да измисляте думи, но не без идеите, които ви липсват; накъсвайте дългите изречения с чужд синтаксис, който вашата мисъл не следва; променяйте ритъма: не сричайте монотонно, според стария недоразвит ритъм, но и не подражавайте на лукавството на онези, които за разлика от вас, идват от будоари и барок, които вие изобщо не познавате. Не се залепяйте за другия - той е също толкова невъзможен, също толкова променлив като вас. Направете още едно усилие, за да придобиете самочувствие: върху угнетеното тяло не може да се присади нищо."

Юлия Кръстева в "България, мое страдание".


четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Още за "Чудна азбука"


По едно време караха Антонио да рецитира разни стихотворения, което той правеше с очевидна неохота, въпреки позитивния стимул. Един път останахме двамата и го питах дали му харесва да казва стихотворения, той се поколеба и отговори, не.

Антонио напоследък не се вълнува от книги, но все пак го подканям, без да настоявам, да прочетем “Чудна азбука”. Той склонява. После иска пак. После “Чудна азбука” е първото нещо, за което пита при всяко следващо идване. На няколко пъти идва само заради нея. Четем и гледаме картинките. От време на време отгръщам на последната страница и го питам кое животно кое е и коя буква коя е, но гледам да не прекалявам, за да не го отвратя. Доста време му е трудно да запомни рис, игуана, ягуар и другите по-странни.


Един ден идва баща му, двамата сядат с книгата, Антонио казва, искаш ли сега да ти прочета стихотворенията, и започва да отгръща страниците и да рецитира наизуст. Всичките. Тридесет букви, животни и стихотворения.

Пък аз не съм го карал да запомня. Честно.

сряда, 27 февруари 2013 г.

Верен

"Не съм се отказвал да търся. Не съм се задоволявал с мигновеното. Не съм оглушавал за разума. Не съм спъвал въображението. Не съм пропускал нищо. Не съм прибавял нещо. Не съм разкрасявал изреченото. Не съм загрозявал изказаното. Не съм преписвал. Не съм крал от другиго. Не съм заличавал различното. Не съм пречил на единението. Не съм убивал душата в написаното. Не съм подвеждал четящия. Не съм предал вярващия... Верен съм! Верен съм! Верен съм! Верен съм!"

Анна Златкова във великолепно интервю на Марин Бодаков.

вторник, 19 февруари 2013 г.

Контакт



Срещата на две цивилизации е срещата на две души, срещата на моята и твоята цивилизация, и двете започнали от нула, но расли и пораснали различни, всяка със своите истории, системи и стратегии.

Срещата ни ме проявява като конструкция и ме подтиква към реконструиране. Преоценяване на стари части, изхвърляне на излишното, запазване на нужното. Небивалата ситуация, този чисто нов и празен свят ме застрашава и освобождава, което е едно и също нещо. Рискът от заличаване тегне върху мен, независимо дали ще се разглобя, за да се сглобя с теб, или ще се разглобя, за да бъда никой, захвърлил най-накрая цивилизационните си тежести.

Лесно е в такава ситуация да предприема действия, обратни по посока на страха ми. Страх ме е от разглобяване и ще разглобявам. Страх ме е от въздействие и ще въздействам, само аз. Топката ще бъде в мои ръце, няма да ти давам право на намеса. Насочвам ракета към теб и само да гъкнеш...

Трудното в такава ситуация е да подам ръка, да осъществя контакт. Да спазя моралните си ценности, дори когато не е нужно да ги спазвам. Да обезвредя ракетата и да изчакам, търпелив и слушащ.

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Наемателят


Аз съм квартирант в живота си. Обитавам чуждо жилище, обитавано преди от други. Където и да ида, каквото и да сторя, ме преследва мисълта за злочести предшественици и взискателни хазяи.

Веднага щом се нанеса, аз започвам да изчезвам. Пуша от цигарите на предната наемателка, защото само тях ми дават. Пия нейните любими напитки, защото не ме питат. Угаждам на хазяите, защото тук живея. Ролята ми е предначертана. Няма как да бъда нещо друго в този живот, но друг нямам, само този, с всичките му ужаси и неудобства.

Опитвам да се впиша, опитвам да живея както се очаква, да се радвам, без да преча, но се обърквам все повече. Сякаш това, което искат всички мои хазяи, приятели, познати, познати на бивши наематели, не е да бъда някой според техните представи, а да рухна, да пропадна, да се проваля в наемането на живота си.

Това е цялата работа. Липсата на тоалетна вкъщи, разочарованите забележки, необоснованите очаквания, това е грандиозна схема, водеща към моя крах. Всичко ме бута към прозореца, през който е скочила предишната наемателка, пропъдена или избягала от живота, най-после освободена от стените на апартамента.

И когато най-накрая дойде краят ми, когато се покажа през прозореца в роклята на предната, с нейния грим, с нейния ужас, когато стъпя на перваза, всички аплодират, аплодират, аплодират.



сряда, 13 февруари 2013 г.

У Цин: бегател



Бегател

В началото на своята активна онлайн дейност безработният през по-голямата част от тридесетте си години живот китайски писател У Цин се занимава, материално безвъзмездно, често безсънно и на прага на гладна смърт, с поддържането на литературния сайт "Гумичка". Той е създаден в първите години на 21. век по идея на остатъците от т.нар. "студентска поезия", литературното движение "Фейфей" и групировката "Те", появили се през 80-те години като своеобразна реакция срещу политизирането на литературата от правителството, започнало в средата на 20. век, както и срещу утежняването, напластяването и интелектуализирането на езика, извършено от модернистката поезия на "забулената луна", заемаща литературния център в Китай по това време. "Гумичка" е времето и мястото, където старото поколение авангардни поети като Хан Дун, Ю Дзиен, Хъ Сяоджу и Ян Ли се обединяват с младите си последователи. След закриването на сайта, вероятно поради финансови причини, У Цин собственоръчно архивира почти цялото му съдържание, след което създава собствения си "Копи" (или "Обелки") (www.koopee.net, форума www.koopee.org и архива www.koopee.cn), който е активен и в момента, подслонява предимно млади автори със сходни авангардни виждания за литературата и разчита за съществуването си на волните ежегодни пожертвования от страна на членовете си. У Цин и до днес е кмет на т.нар. "селце Копи".

Паралелно с работата си по литературни сайтове, снимането на аматьорски късометражни филми, воденето на онлайн радиото "Копи", събиране и редактиране на литературно-културното онлайн списание "Пирати" и упорития отказ да се застои на каквато и да е платена работа, У Цин поддържа собствен блог, в който сравнително редовно публикува стихотворения, разкази, информация за всички свои останали проекти, както и малки скучни откъси от бедния си безделничен живот.

Рамката на титулната страница на блога му (www.wuqing.org) гласи: "У Цин: бегател". На няколко пъти се случва блогът му внезапно да избелее, в продължение на седмици цялото му съдържание е недостъпно и заменено от две думи: "Пак избягах". 

У Цин е роден и прекарва детството си в малкото крайморско градче Чумън (провинция Джъдзян), което често е не само локация, но и главен герой в разказите му. Записва университет в гр. Ханджоу (пр. Джъдзян), но му писва още на първия ден и две години по-късно забягва в Ухан (Хубей) заедно с поетесата Ли. После се мести в Чънду (Съчуан). После пак Ханджоу. После Лидзян (Юннан). В момента, в който пиша тази статия, У Цин се намира в Шанхай. Само луд би се обзаложил, че в момента на публикуването й той все още ще е там.

Бегателят е във вечно движение, никога не се задържа на едно място дълго време, преди скуката да го задвижи нанякъде. Той обича неочакваните отклонения. За него всяко място е преходно – важно е не достигането, а напускането му. А между двете най-добре да му се случи нещо интересно. И по възможност да не умре от глад. 

Застопореният живот е трагедия за У Цин. Въпреки многобройните си таланти (неколкократно е публикувал статии в различни списания, снимал и монтирал е видео клипове, работил е по няколко интернет сайта) за него е невъзможно да остане на постоянна работа и да води материално осигурен живот. Нелепо е да поставиш бегател на работно място. Той е роден да бяга.

четвъртък, 17 януари 2013 г.

Чудене


Смятам, че децата трябва да се научат не на четене, а на две много по-важни неща, които подплатяват всичко, включително четенето: харесване и чудене.

Важна е не способността за четене сама по себе си, а харесването и чуденето, любовта и любопитството към буквите, към думите, които буквите подреждат, към идеите, които думите формират, към знанието и мъдростта, до които идеите довеждат.

Според моя ограничен опит нещата се учат най-добре, докато не се учат. Английски например научих не защото исках да науча английски, не дори защото учих английски, а защото обожавах Cartoon Network, който в онези времена не беше преведен. Нищо не разбирах, но гледах всеки ден по триста часа и умирах от кеф. И сега знам английски.

“Чудна азбука” е нещо такова. В нея няма излишно познавателно и поучително натрапване. Има забавни стихчета и рисунки.


Структурата на книгата е класическа. На всяка страница огромна буква със съответна илюстрация и стихче. Авторите са решили всички примери да са с животни, като изборите им понякога са не съвсем стандартни, което е много приятно. 

вторник, 15 януари 2013 г.

Le Petit Salon

Отивам в Le Petit Salon заради изложбата на Райчо Станев от Нагледна. Отварям вратата и е тихо, все едно съм нахлул в чужд хол. Става ми едно такова гузно и притеснено. Нарушавам някакъв покой. Нахълтвам и скърцам в тишината. Очаквам някой да ме нахока.

Показва се стопанката, спокойна, свежа и със смешни очила, и ме уверява, че не, няма проблеми, не е имало нужда да чукам. Мястото не е голямо, но докато разглеждам, тя винаги е във възможно най-противоположния край. Там е, но ме оставя да си купонясвам сам. Ето ти обслужване.

В салона има много неща, но е чисто и просторно и уютно. Разглеждам книги. Разглеждам картички, отбелязки и кукли, подредени по всевъзможни рафтове, кошници и ъгли. Това, което ме оставя удивен до края на седмицата, е, че се размотавам сто часа и на всеки пет минути откривам още едно ъгълче, още едно шкафче, където е струпана симпатична купчинка книги, която изобщо не съм забелязал дотогава. Разглеждам брошки и изведнъж - до ръката ми книги. Най-трудно откривам тези в дъното на шкафчето с картичките - виждам ги малко преди да си тръгна. Не знам, сигурно е имало и по тавана, не се сетих да погледна.


Книгите са основно на Жанет 45, очевидно едно от малкото български издателства, съумели да наложат разпознаваема марка и да спечелят лоялни фенове. (Скоро влязох в едно магазинче за дрехи, където бяха изложени и малко книги, и собственичката ми каза, че са й предлагали и други, ама тя категорично продава само жанетски.)

Впечатление ми правят купчинките със съвременна българска поезия. И те са от Жанет 45, което ме замисля, че няма друго издателство, което така системно да издава българска поезия. Замислям се също, че няма и книжарници, които активно да харесват и споделят поезия. В Книги и... имаше, помня. Сигурно и другаде има. Тук обаче любовното отношение се усеща силно, защото са горе-долу половината от всички книги, и е заразяващо.

Сигурно заради изложбата на Райчо Станев книгите с негови корици са на челно място. На две различни места има готин комплект Кратки разкази завинаги. Има дори останки от поредицата Гамбити, редактирана от Борис Минков. Тук-таме се мярка и малко Сиела, има и "Тетрадка за приказки" на Точица. Малкият салон е първото и единственото място, където виждам на живо симпатичната и великолепна книга на Бети Файон, оформена от Ида Хедкович. Следващия път ще я придобия, но все пак призовавам някой да ме изпревари.

Чудя се дали да купя една платнена брошка за подарък и една за себе си, но накрая взимам "Любовта ще те намери" на Деница Бояджиева, която харесвам, защото рисува много красив и тих блог.

Le Petit Salon е на Цар Иван Асен II 1 в София.

понеделник, 14 януари 2013 г.

Мо Йен: "Избрано"



"Ако искаш някой да ти каже истината, питай го когато е гладен." Така пишеше някъде. И е вярно, мисля, че в екстремни ситуации от нас пада цялата социална рафинираност, всички морални етикети, с които човечеството толкова продължително и старателно ни е окичвало, и остава едно голо, чисто, първобитно същество, което трепери, вика, плаче и не бърше сополите си. Истината.

Попаднали в такива кризисни ситуации, ние се намираме в екзистенциално положение на справяне, при което не ни се удава възможност за съобразяване. Животът се стеснява до размерите на настоящия миг и действията ни се свеждат до импулсивния стремеж за разрешение на моментната мъка, без оглед на средствата. При такава настройка рационалното не работи и се случва всичко, включително изключеното.

В една лекция Мо Йен твърди, че пише не за обикновения селянин, а в позицията на обикновен селянин. Като такъв той има пряк достъп до нерафинираното, първичното, неграмотното, което не е минало през стриктно морално ограничаване и няма ясни представи за нормално. За персонажите в историите на Мо Йен насилието, жестокостта и странното са бит и той ги описва с подобаваща антропологическа дистанция и репортажна хладина. Както се случва банален разговор, така се случва отхапване на пръст, сплескване на папагал, дуел с куче. При непрекъснато засилващия се и съмнително здравословен монопол на науката над реалността Мо Йен вмъква приказките, мистичните сказания, изключенията като алтернативен дискурс. Фантастичното като необходимост на реалното. Измисленото като липсващата част на истината. В такова писане няма абнорма, а просто справяне, човешка природа, иначе низвергната и добре прикривана. С изкарването й наяве и трезвото й третиране Мо Йен, като всеки антрополог, легитимира ненормалното, разширява каталога на възможните поведения и човърка в разбирането за човешка същност.

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Бог ще се усмихне, или теория на харесването


Искам да те науча да харесваш. Да знаеш как да погледнеш нещата, колкото се може повече неща, и да ги харесаш. Искам да те науча да харесваш странните дрехи на хората, книгите им, малките психози извън техен контрол. Да харесваш глупави филми, неуместни забележки, забутани гори и частите на човешкото тяло. Искам ученето, готвенето, работенето и ходенето да не са учене, готвене, работене и ходене, а харесване. Искам нещо да не ти е безразлично, да пазиш това нещо, този обект на харесване, за да го хареса и следващият, този след теб. За да стане светът чудовищна галерия, в която нищо, което е харесвано, не може да изчезне.

Това, разбира се, не е толкова просто като бутон “харесай”, клик, готово. Харесването е комплексна работа. Изисква техника и смелост. Как да те накарам да харесаш да четеш например? Седи и докат не прочетеш тая книга, да не си станал, че ти чупих кухата тиква. Или взел съм ти тука една много хубава книга, ето, чети, има и картинки. Така може и да те науча да четеш. Но важното не е четенето. Важното е харесването.

Ако още не можеш да четеш, пък и да можеш, ще ти почета аз. Можем да седнем един до друг, да допрем лакти или да седнеш в мен, особено ако книгата е от онези хоризонталните. Близостта с близък е приятна. Харесваема е. Вместо не барай, ти казах бе, ще я скъсаш, десет лева съм дал за нея, можем двамата заедно да отгръщаме страниците. Защото уважението към книгата е важно, но и ние двамата сме важни, по-важни в крайна сметка от куп хартия и от десет лева. Вместо я кажи сега слончето какво направи с дървото, ми какъв цвят беше дрешката на момиченцето, и после какво стана, ами какво е искал да каже авторът, какви са историческите, социални и идеологически обстоятелства, мотивиращи персонажите, каква е ролята на импресионистичните елементи в художествения стил на илюстратора, можем да си поговорим за картинките, да я прочетем пак, ако искаш, или да изслушам твоето мнение, или да си измислим друга история. Можем и да правим друго, ако изведнъж не ти се чете повече. Аз не очаквам да ти харесва всичко. Или да ти се чете винаги.

Не искам да те науча на нищо, освен на харесване. Няма значение какво ти е останало от книгата. Микроскопи, динозаври и числа, това не ме интересува. Ако четенето ти е харесало, после, когато поискаш да научиш нещо, когато поискаш пак да харесаш, ти ще посегнеш сама. Бог ще се усмихне, а аз ще съм горд, че харесваш.