Аз съм квартирант в живота си. Обитавам чуждо жилище, обитавано преди от други. Където и да ида, каквото и да сторя, ме преследва мисълта за злочести предшественици и взискателни хазяи.
Веднага щом се нанеса, аз започвам да изчезвам. Пуша от цигарите на предната наемателка, защото само тях ми дават. Пия нейните любими напитки, защото не ме питат. Угаждам на хазяите, защото тук живея. Ролята ми е предначертана. Няма как да бъда нещо друго в този живот, но друг нямам, само този, с всичките му ужаси и неудобства.
Опитвам да се впиша, опитвам да живея както се очаква, да се радвам, без да преча, но се обърквам все повече. Сякаш това, което искат всички мои хазяи, приятели, познати, познати на бивши наематели, не е да бъда някой според техните представи, а да рухна, да пропадна, да се проваля в наемането на живота си.
Това е цялата работа. Липсата на тоалетна вкъщи, разочарованите забележки, необоснованите очаквания, това е грандиозна схема, водеща към моя крах. Всичко ме бута към прозореца, през който е скочила предишната наемателка, пропъдена или избягала от живота, най-после освободена от стените на апартамента.
И когато най-накрая дойде краят ми, когато се покажа през прозореца в роклята на предната, с нейния грим, с нейния ужас, когато стъпя на перваза, всички аплодират, аплодират, аплодират.
Няма коментари:
Публикуване на коментар