У Цин: бегател

Бегател

В началото на своята активна онлайн дейност безработният през по-голямата част от тридесетте си години живот китайски писател У Цин се занимава, материално безвъзмездно, често безсънно и на прага на гладна смърт, с поддържането на литературния сайт "Гумичка". Той е създаден в първите години на 21. век по идея на остатъците от т.нар. "студентска поезия", литературното движение "Фейфей" и групировката "Те", появили се през 80-те години като своеобразна реакция срещу политизирането на литературата от правителството, започнало в средата на 20. век, както и срещу утежняването, напластяването и интелектуализирането на езика, извършено от модернистката поезия на "забулената луна", заемаща литературния център в Китай по това време. "Гумичка" е времето и мястото, където старото поколение авангардни поети като Хан Дун, Ю Дзиен, Хъ Сяоджу и Ян Ли се обединяват с младите си последователи. След закриването на сайта, вероятно поради финансови причини, У Цин собственоръчно архивира почти цялото му съдържание, след което създава собствения си "Копи" (или "Обелки") (www.koopee.net, форума www.koopee.org и архива www.koopee.cn), който е активен и в момента, подслонява предимно млади автори със сходни авангардни виждания за литературата и разчита за съществуването си на волните ежегодни пожертвования от страна на членовете си. У Цин и до днес е кмет на т.нар. "селце Копи".

Паралелно с работата си по литературни сайтове, снимането на аматьорски късометражни филми, воденето на онлайн радиото "Копи", събиране и редактиране на литературно-културното онлайн списание "Пирати" и упорития отказ да се застои на каквато и да е платена работа, У Цин поддържа собствен блог, в който сравнително редовно публикува стихотворения, разкази, информация за всички свои останали проекти, както и малки скучни откъси от бедния си безделничен живот.

Рамката на титулната страница на блога му (www.wuqing.org) гласи: "У Цин: бегател". На няколко пъти се случва блогът му внезапно да избелее, в продължение на седмици цялото му съдържание е недостъпно и заменено от две думи: "Пак избягах". 

У Цин е роден и прекарва детството си в малкото крайморско градче Чумън (провинция Джъдзян), което често е не само локация, но и главен герой в разказите му. Записва университет в гр. Ханджоу (пр. Джъдзян), но му писва още на първия ден и две години по-късно забягва в Ухан (Хубей) заедно с поетесата Ли. После се мести в Чънду (Съчуан). После пак Ханджоу. После Лидзян (Юннан). В момента, в който пиша тази статия, У Цин се намира в Шанхай. Само луд би се обзаложил, че в момента на публикуването й той все още ще е там.

Бегателят е във вечно движение, никога не се задържа на едно място дълго време, преди скуката да го задвижи нанякъде. Той обича неочакваните отклонения. За него всяко място е преходно – важно е не достигането, а напускането му. А между двете най-добре да му се случи нещо интересно. И по възможност да не умре от глад. 

Застопореният живот е трагедия за У Цин. Въпреки многобройните си таланти (неколкократно е публикувал статии в различни списания, снимал и монтирал е видео клипове, работил е по няколко интернет сайта) за него е невъзможно да остане на постоянна работа и да води материално осигурен живот. Нелепо е да поставиш бегател на работно място. Той е роден да бяга.

Лузър

В съвременното изкуство все по-често се появяват произведения, които възхваляват идиота, които рисуват аутсайдера, макар и низвергнат от "нормалните" около него, много по-симпатичен от тях. Докато мощните мейнстрийм комерсиални тенденции в изкуството и въобще в живота все повече се засилват, до тях тихо пъпли все по-значима лузър култура. В един свой постинг например У Цин прави списък от свои любими, основно американски, филми за лузъри. Един от таговете в блога му, разбира се, е "лузър".

Световноизвестно е безумното темпо, с което от няколко години насам китайската икономика непрекъснато расте. Стандартът на живот се покачва бързо и поголовно, хората, следвайки глобалната тенденция, стават все по-практични, амбициозни и бизнес ориентирани, градовете растат с красиви многоетажни офис сгради, по улиците никнат Макдоналдс, Пица Хът, Старбъкс, както и местните им лъскави еквиваленти. Китай съвсем естествено, доволно и удобно се модернизира и консумеризира.

В такава среда живее и пише У Цин. В такава среда той остава вечно себе си, безпаричен, скучен и творящ. Неговият блог е запис на живота на непоправимия неудачник, вечния бедняк, бездомния хаймана. Полученият контраст между среда и персонаж без съмнение е неумишлен, но много трудно пренебрежим. 

Така или иначе за У Цин няма никакво значение къде пребивава. Разказите му са поставени както в гореописания модерен, блестящ Китай (молове, караоке заведения, барове, интернет клубове, хотели, закусвални за бързо хранене), така и в китайската мизерия, живееща редом с блясъка (малки ресторанти, предградия, мръсни улички, тоалетни). За неговия фикционален герой У Цин, главен персонаж в почти всичките му разкази, е абсолютно безразлично къде няма да има пари, къде ще се излага пред познати и непознати, къде ще понася провал след провал, ще скучае, ще тъне в по лузърски смешна депресия и ще се чуди как възможно най-безболезнено да убие времето си.

Фикционалният, а и реалният У Цин е абсолютен аутсайдер. Той е съвършен идиот, образец за най-чиста, прелестна и неподправена невъзможност да се живее нормално, да се комуникира успешно със съвременния свят, да се погледне емоционално на каквото и да е от все по-сериозния живот. Това обаче не е бунт, не е анти поведение. Това е просто У Цин. Пред него няма друг избор, освен да остава вечно себе си и да въплащава всичко най-свое в произведенията си – разочарования, тревоги, дискомуникацията с човечеството. Разказите му са великолепна разходка по срамното и жалкото. Те показват безпомощността и примирението, с което един типичен лузър посреща всичко, което му се случва. Каквото нормалният, самомнителен, хипердефанзивен човек би дефинирал като срам, нещо, което предпочита да забрави, дълбоко скрито табу, У Цин изважда от себе си, рови – в детството, в сегашното, във въображението си – и пише. Но това не е нискокачествена терапия, инструментализиране на литературата с психотерапевтична цел. У Цин не мрази "срамните" си случки, той няма нужда да ги прекрачи, елиминира. Те са неговият живот. Макар и вечно съкрушен и проклинащ неуспехите си, те са константата в произведенията му, той пише за тях с хладна, комична, лузърска любов-омраза.

Въпреки че творчеството е единственото сигурно нещо, с което У Цин разполага, и в тази сфера той не е кой знае колко успял. Творбите му са известни единствено на малък брой читатели, основно негови приятели и членове на сайта "Копи". Писането обаче винаги остава неговото място. Самите му произведения освен с гореспоменатите теми са изпълнени и с тази за творенето. Независимо къде се намира, главата му непрекъснато генерира разкази и стихотворения. Нищо че няма кой да ги хареса, нищо че никой не го е грижа за него. Истинското нещастие за У Цин не е бедност, глад или самота, а раздялата с писането.

Произведенията на У Цин нямат конкретен адресат, но биха могли да послужат като библия за всеки, който иска навреме да се спаси от всепомитащата амбициозност на новия свят. В живота, в който хората масово и все по-усилено се стремят към победи и успехи, непрекъснато гонят трансформация на статуквото в своя полза и правят всичко възможно да прикрият всеки провал, разказите на У Цин са учебник в изкуството да бъдеш идиот. Напомнят за другата алтернатива – липсата на мотивация, отричането от успеха, удобната апатичност, живота ден за ден, час за час, безопасността на дъното.

Там, на дъното, преживяването на деня, обядът и вечерята, са успехи, достойни за празнуване. 

У Цин

Единственото чисто китайско нещо, каквото и да означава това, в У Цин по всяка вероятност е личната му карта. Той е мултикултурна личност и е безразличен към идентифициране от какъвто и да е вид. Неговите интереси се разпростират почти навсякъде във времето и пространството: древна китайска литература, история и фолклор, съвременно американско комерсиално и независимо кино, западна класическа и маргинална литература, ъндърграунд фолк, рок и електронна музика, китайска и западна кухня, американски, китайски и японски телевизионни сериали, съвременна китайска поезия и т.н. 

Разнообразните културни интереси на У Цин се въплъщават като атмосфера, инициации, реминисценции или директни цитати в произведенията му. Най-лесно може да се направи паралел например с комично-ужасния абсурд на любимия му Кафка, както и с чудатия фантастичен свят от култовия класически китайски сборник "Записки за странното" от цинския автор Пу Сунлин. Връзки могат да се направят още с холивудското кино, богатия китайски фолклор, филмовата естетика на китайските исторически и бойни романи, жестокостта на Куентин Тарантино, комичната фантастика на Дъглас Адамс, мистичността и красивата недоизказаност на другия му любим автор Дж. Д. Селинджър (който пък от своя страна е силно повлиян от източните дзен и инду култури).

Преди и над всичко обаче, извън ненужно поставената току-що контекстуалност и интертектуалност, произведенията на У Цин са чисто, просто и неповторимо У Цин.

Режисьор на разказ

У Цин е типичен интернет автор. Занимава се с онлайн литература активно и непрекъснато от повече от десет години. Въпреки че е може би една от най-значимите и активни личности в съвременния китайски авангард, той издава първата си хартиена книга (сборника разкази "Един ден", в ограничен тираж, от пиратска издателска къща) едва през април 2009 г. В съвременната китайска литература У Цин, сайтовете му "Гумичка" и "Копи" и изобщо авангардът имат маргинален статут. Известни са на малцина, като учителите по литература например не са сред тях.

Интернет писането открива възможности за скучаещия У Цин. Въпреки че творчеството му е строго лично, понякога чрез него той директно комуникира с читателите си, провеждайки по този начин експерименти не само с тях, а и със себе си и произведенията си. Експерименти с неизвестен край за разсейване на скуката.

На 12 март 2008 г. У Цин публикува в блога си първа част от един такъв експеримент – разказа с продължение "Така или иначе Земята ще изчезне". Той започва така:

Добър ден, аз се казвам У Цин, в момента пиша един разказ, името му е "Така или иначе Земята ще изчезне", както повечето ми други разкази и неговото съдържание няма да има нищо общо със заглавието, така че той няма да е за Земята. За какво ще е тогава? Предполагам, възможно е да засегне темата за любовта, както и за смъртта, както и разни други неща, и на мен не ми е ясно, тъй като до момента сам не знам какво ще пиша по-нататък.

Публикуването на разкази с продължение не е ново явление. В телевизионния си формат то дори е нещо изтъркано, макар и все още актуално и комерсиално успешно. Сравнително ново и тепърва разпростиращо се явление е въвличането на читателя/зрителя като сценарист, своеобразен демиург на света върху страниците или на екрана. Тази тенденция е пряко и естествено засилена от масовата консумеризация на модерните хора и пиедестализирането на потребителя.

У Цин, разбира се, е далеч от комерсиални хрумвания и стратегии за печелене на фенове. На него му е скучно, пише му се и играе с думи, с които задоволява нужди и се отърсва от тревоги. В играта освен думите той въвлича и читателите и приятелите си.

Сигурно ти е странно, защо те занимавам, защо ти говоря за разказ, който още не е написан, сигурно изобщо не ти е интересно, нали? Всъщност занимавам те, защото си мисля за теб. Искам да си поговорим, само че не знам за какво, в такъв случай най-добре да поговорим за това, което ми е на ума. А в момента това е този разказ. Имаш ли желание да продължиш да ме слушаш? Ако нямаш, веднага ще си тръгна, кълна се в Копи, повече никога няма да ме видиш, няма повече да те тормозя. Но преди да тръгна, искам да ти кажа нещо набързо, едно последно изречение, поне да не си мислиш, че напразно си изчел горните редове. Обичам те. Това е, отивам си.

На тези, които имат желание да продължат да слушат, У Цин обяснява, че той е пълен загубеняк. Че все по-малко хора са съгласни да му помагат, защото той винаги ги разочарова. Че е писател, но никой не чете разказите му (и слава богу, защото колкото повече хора ги четат, толкова повече хора ще ги мразят). Че е режисьор, но късометражните му филми са катастрофални. След това предлага следното:

Накратко казано нужна ми е твоята помощ, трябваш ми за главната женска роля. Но не главна женска роля във филм, а главна женска роля в разказ, разбираш ли какво искам да кажа? Разказите и филмите са еднакви – и на двете им трябват персонажи, "Така или иначе Земята ще изчезне" има нужда от трима, двама мъже и една жена. Надявам се ти да изиграеш главната женска роля. Ясно ли се изразявам? Обикновено преди да напише един разказ, писателят не прави такива неща, не търси хора за ролите, тъй като на него не му трябва съгласието на персонажите, може директно да ги впише в разказа си, и аз преди правех така. Но сега искам, все едно снимам филм, да намеря хора за персонажите в разказа ми.

В общи линии това е съдържанието на първата част от разказа. След постването му, в блога на У Цин, както и във форума на Копи се появяват няколко коментара на хора с интерес към ролята. У Цин избира един и след няколко часа публукува втора част, в която историята започва. Нататък, в зависимост от нуждите на разказа, авторът провежда още няколко кастинга за актьори. 

Метафикционалното поначало писане на У Цин тук стига до крайност. Той непрекъснато излиза от историята, разсъждава върху себе си и писането си, отклонява се при всяка възможност, говори за коментарите в блога и форума, обръща се към читателя, кара го да се връща назад, да си припомня предни части и да ги чете отново. Това например е пълният текст на част 11 от разказа:

Прочети отново част 1.

Читателите са въвлечени в разказа и коментаторите в блога и във форума пускат предложения не само за персонажи, но и за развитието на историята. Въпреки това максимално доближаване на читателите до произведението си автор, режисьор, бог на разказа остава единствено У Цин.

"Така или иначе Земята ще изчезне" продължава почти месец и свършва след деветнадесет части. Като повечето разкази на У Цин сюжетът е разпилян, понякога неясен, а на места напълно липсващ или пък разтегнат и досаден до умопомрачение. Като повечето му разкази краят е абсолютно неразпознаваем, актьорите дори не разбират, че снимките са приключили, и коментари за очакване на продължение се появяват до месец след постването на последната част.

Всъщност по всяка вероятност и самият У Цин не е бил наясно, че публикува последната част от разказа си. В коментар във форума на "Копи" той заявява намерението си да продължи да пише. След това обаче вероятно просто му е доскучало. Вдигнал е рамене и е избягал.

Напуснал изтърканото тук и тръгнал към неизвестното там.

Разкази на У Цин в превод на български могат да бъдат прочетени в литературния сайт www.grosnipelikani.net, негови стихотворения са включени в антологията "Малък лексикон на новата китайска поезия" (Стигмати, 2008). 

Кратка статия за поезията на "забулената луна" и последвалата я "студентска поезия" може да се прочете тук:  http://www.grosnipelikani.net/modules.php?name=News&new_topic=18.

[статия от юни 2009 г., публикувана в брой 21 на "Литературен вестник"]