Белите облаци са бели облаци

Първото изречение на тази статия е метастатия - изречение за статията. Започвам със същественото, не със съществото. Искам да осъзнаеш написаното не като истина, а като фабрикат. Не четеш просто нещо, а нещо написано от някого. Някой тук пише, казвам ти, някой си измисля, някой цапа. Целта ми е да фикционализирам себе си, да се лиша от меродавност, да се окачествя като лъжец, да ти натрапя измислеността не само на моя текст, а на всички текстове въобще, на всички хора, на всички истини. Светът е измислен, казвам, и е наша работа да го измислим забавен.

Така става в разказите на У Цин - разказвачът непрекъснато се саморазкрива: аз говоря, аз измислям. Или направо: говоря, следователно измислям. На реалността не й достига нещо и аз я донаписвам. 

Нататък може да се случи всичко и У Цин го случва. Момичета припадат от гъдел, хора се превръщат в раци, убийци не помнят убийствата си. Или не се случва абсолютно нищо, точно като в нечии животи, моя например.

При всички положения разказаното е нечий свят. Статиите донаписват смисъла. Измисленото е липсващата част на истината.

*

Измислянето на У Цин е като хайманосването му - напълно безпосочно. Само отклонения, без главен път. Точно като началото на разказа му “Те ме мразят”: “Умърлушен човек върви по пътя, не знае къде отива, дори походката му изглежда малко неестествена, както си върви, изведнъж се обръща и тръгва обратно, няма и няколко крачки след това пак се обръща и тръгва в друга посока.” 

Безделието, неангажираността и случайността са основни положения в живота на У Цин, а безцелното скитосване из градското пространство - ключова стратегия за поддържането на многопосочност, тоест безпосочност. Липсата на конкретни житейски и наративни цели заличава неудобствата на идентичността. Аз вървя насам и натам, аз съм този и онзи, аз - в крайна сметка - съм никой. Не участвам. Отказвам да се вмъкна в ролята на нещо. И светът не може да очаква нищо от мен. 

Древните даоистки мъдреци са го измислили така: който знае, не говори, а който говори, не знае. Мъдростта, следователно, може да се измери с мълчанието, тоест с осъзнаването на несъотвествието между всякаквостта на нещата и някаквостта на думите. С други думи, думите са безпомощни пред нещата. Всяко устойчиво слово е предателство спрямо вечно променливата истина. У Цин, от своя страна, отправдава многословието си с близката до акъла констатация, че ако нещата така и така са всякакви, значи при писането и говоренето просто “може всякак”. Каквото и да кажа, то е част от всичко. То е част от словесно необхватния хаос. 

В разказите му наистина може всякак. Разказвачът е ненадежден и безнадежден. Персонажите не са характери, а смътни образи, откъслечни спомени. Мъртвият от преди няколко абзаца изведнъж е жив в последния. 

Нищо никога не е окончателно такова.

*

Измислянето е свободна дейност, всякаква дейност. Може да съм пълен льольо, но в измислиците си мога да съм нинджа. Мога да съм Брус Ли. Робокоп мога да съм. В измислянето си аз съм шефът, аз командвам стечението на обстоятелствата, аз притежавам едноличното право да интерпретирам реалността.

В измислянето си У Цин е пълен льольо. Каквото може да се обърка, в разказите му се обърква. Каквато и идентичност да приеме, тя рухва. Не става за крадец, защото жертвите му го надбягват. Не става за сваляч, защото репликите му са куци. Не става за писател, защото не може да напише нищо. И никой не ще да му слуша глупостите.

Тази настойчива искреност, с която У Цин се третира фикционално, е откачане от суетата, отричане от себе си, обяснение в любов към дъното - там, където нищо не е някакво и нещата винаги започват отначало, на чисто, без очаквания. Когато отхвърля очакванията на света към мен и изтрия своите очаквания към света, с него вече не си висим на вратовете, не зависим от одобрението на другия, доволни сме където сме. Тогава идеалното ми положение става никой, идеалната походка - куцане, а идеалният отговор на всичко - не знам.

Сега, когато личните постижения са от почти подразбираща се важност, е хубаво някой да покаже малко скромност. Когато е толкова важно да разкажеш играта на другия, е толкова по-хубаво някой да покаже как си саморазказва играта. Мъдрост, подадена снише.

*

Измислянето е събитийност, то случва нещо, бута напред. Дори нищо да не се случва в живота ми, мога да си измисля екшън. Хората ходят по молове, мачове и проститутки, а аз ще си измислям. Ще вилнея фикционално.

Защото събитийността е норма. Нещо трябва да се случва. Нещо трябва да вилнее. Иначе не става. Затова по новините никога не казват как днес еди-кой си цикли цял ден в стаята си, по някое време си наби една и после се претрепа по стълбището, ама нищо му няма де.

У Цин обаче измисля именно това. Разказите му легитимират скуката, неслучването, застоя. Събитийността на света е поставена под съмнение. Въдворена е естетика на скуката. За безделника рядко се случва нещо, което изобщо има някакво значение. Даже извънземни да завладеят Земята - какво от това? Нали така и така ще се мре? 

Затова поспри се малко. Попечи се на слънце. Измисли нещо. Поскучай.

*

Авангардът ме сепва. Той разклаща разбиранията ми. Кара ме да осъзная, че може и другояче. Че това, което живея и наричам подразбираема и неизбежна истина, е неразбираемо и заобиколяемо, то е просто поредният пласт лук, под който има друг пласт, под който има друг пласт, под който няма нищо.

Разказите на У Цин измислят немислимото, неочакваното, другоячето. Толкова са нелепи, че най-честата реакция на читателите е да се усъмнят изобщо в литературността им. И това ли било литература? Или направо: това не е литература. 

Точно това е авангардът, това е купонът на измислянето, това е една от функциите на литературата - съмнението из основи, отърсването от ненужни смисли, въпросът “какво е това нещо?”, изстрелян срещу познатото. Какво е това нещо писател, какво е това нещо човек, какво е това нещо живот?

Като онова стихотворение, което миналата година предизвика хиляди китайци да обсъждат какво е това нещо поезия.

възхвала за белите облаци

белите облаци на небето са толкова бели

наистина, много бели много

бели страшно бели

страшно страшно адски бели

извънредно бели свръх бели

крайно бели

твърде бели

направо да умреш от бяло

ах!

[публикувано в "Литературен вестник", 30 април 2013.]