понеделник, 9 януари 2017 г.

Тук сме психиатрична клиника




Сяо Ан ми беше позната като поетеса от осемдесетарското движение "Фейфей", което, най-набързо и съвсем непълно казано, прави заявка да оголи езика от културни оценки, да обнови поетичното, а оттам и реалното, и да се фокусира върху личното и описателното за сметка на абсолютното и абстрактното.

Един от първите фейфейци, Ян Ли, пише в своя манифест "За поезията", че "смисълът на поезията е да лишава думите от смисъл", че "културата е нашето налично съществуване, а поезията следва да бъде други възможни форми или намерения на съществуване" и че "конструираният от езика свят е реален, последователен и неизменчив; обратното, констуираните от поезията "отвъдни селения" са необхватни". Основоположникът на "Фейфей" Джоу Лун-йоу се обявява против всички ценностни системи в поезията, като според него например не бива да се говори за "един велик човек", а просто за "един човек". Хъ Сяоджу казва (на стр. 11 в този брой на "Литературен вестник"), че идеята на фейфейската поезия е думите да възвърнат първоначалния си облик: "Да вземем за пример думата "луна" – тя трябва да престане да бъде символ на покой, роден край, романтика и любов, "луната" просто трябва да бъде онова светещо отгоре небесно тяло".

И докато "Фейфей", разпаднало се през деветдесетте, е далеч по-ефективно в теорията, отколкото в поетическата практика, много по-интересна за мен по същата линия е прозата на тези поети и някои техни по-млади последователи, която се появява около границата на хилядолетията. Някой анонимен тук е описал младата китайска поезия от началото на XXI в. с епитетите "приглушено, делнично-лирично и самовглъбено" и това се припокрива с личните ми усещания и за тази проза на фейфейците, създадена всъщност отвъд всякакви теоретични рамки. Тя носи горните характеристики, но според мен по-успешно скъсва с абстрактните залитания и макар да не е толкова остра като езиков експеримент, заради концентрацията си върху персонаж и ситуация е далеч по-четивна. Сборниците "Създателят на вещици" на Хъ Сяоджу, "Един ден" на У Цин и "Искам да ти кажа за едно градче на име Ли" на Ли са сред най-любимите ми неща изобщо, заради много причини, сред които е лекият начин, по който избягват наративните тежнения и играят с читателските ми рефлекси, прокарват фини нишки между обикновено и чудно, заразяват книжовното с разговорно и изравят от ежедневното и скучното едни такива насъщни кротост, себеотрицание и чудатост.

Затова много се развълнувах, когато през 2013 г. излезе "Тук сме психиатрична клиника". Чак тогава разбрах, че Сяо Ан над трийсет години е била медицинска сестра в клиника в град Чънду (люлката на "Фейфей" през 80-те) и че дълго време е водила колонка в местен седмичник. Тази книга събира всички нейни истории, публикувани в продължение на няколко години.

Струва ми се, че между трийсетте години живот сред луди, участието във "Фейфей" и художествения резултат, постигнат в този сборник, могат да се прокарат хубави връзки. Сяо Ан, целенасочено или не, създава това, което Джоу Лун-йоу нарича "предкултурно писане", а Ролан Барт, трийсет години преди фейфейците – "безцветно писане, освободено от оковите на предопределено състояние на езика". Има нещо много чисто в реалността, от която идват тези разкази, сякаш нормите, правилата, ценностите са изчистени или разхлабени вследствие на дългогодишния досег с всякакви човешки отклонения, или по-скоро разклонения, защото в този сборник лудостта не е толкова болест, колкото състояние. Тук на чудатото му е разрешено да е нормално, на човешкото му е позволено много повече – то е разположено в онези необхатни светове, за които говори Ян Ли, където всичко е нестабилно. Нещо много важно, което ми харесва в прозата на тези автори, е как отношението към всеки отделен персонаж е напълно откъснато, то е отношение към нещо самостоятелно, често загадъчно, менливо и смешно. Никакви етикети не действат в това писане, никакви определения и обобщения, никакви идеологични подплати. Според Джоу Лун-йоу абсолютната истина ("човек е...", "нормалност е...", "Иван е...") потиска човешката природа, налага й болезнени ограничения. При все че Сяо Ан разказва от мястото на събитието като дългогодишен съжител, в писането й няма претенция за разкритие и истина, няма опит за категоризиране на индивида или лудостта като представителни за нещо по-голямо и колективно, няма "това е така, това е така, това е така", а има предимно "това, това, това", няма "един луд човек", а само "един човек". Да посрещаш непредубедено човешките проявления, в цялата им абсурдна необятност, излиза, е споделено качество на медицинските сестри и фейфейските поети.

Героите на Сяо Ан са преди всичко чудаци, чудни по особен начин, но не по-чудни от всичко останало в живота, не по-чудни от самата разказвачка. Един от ефектите на тази книга е как с доближаването на лудото до човешкото в крайна сметка ме прави по-чувствителен за лудото в мен. Границата между болно и здраво е много тънка и усещането е, че всички сме с най-различни психични характерности и е въпрос на изключително крехка представа за норма кой трябва да живее в лудницата и кой – отвън. И това е друг механизъм, който работи тук – на фона на външната за психиатричната клиника реалност, в която се случват какви ли не безумия и трагедии, от време на време кроткият живот на лудите вътре изглежда като предпочитаема нормалност.

Разказвачката на Сяо Ан е отдръпната, разсеяна, несигурна в себе си, но и внимателна, любопитна, ангажирана. Отказът й от финално произнасяне е една причина за характерното усещане на недоизказаност в историите й. Разказът кривва или секва внезапно, изневиделица, по средата, преди да ми даде възможност да изкарам торбата с оценки и да се замисля дали да лепна етикет "хубаво" или "лошо", преди да намеся дихотомните си разбирания за света и нещата в него, и така ми дава случай да се доближа до естествената неопределеност на реалността. Същевременно ми оставя усещането, че винаги има още нещо зад думите, че нещо не е казано и няма как да бъде казано. И може би точно то, в неуловимото си, неартикулируемо състояние, е същественото.









Илюстрациите са на авторката

4 коментара:

  1. Отговори
    1. може би някой откъс в близко време. имам желание и за цялата книга, но твърде много други неща съм си наредил преди това. благодаря за ръчването. :)

      Изтриване
    2. а, не е ръчкане, звучи добре просто. аз имам изключително слаб интерес към далечния изток, но преводите ти са много приятни за четене.

      Изтриване
    3. сигурно защото и аз нямам кой знае какъв специален интерес към т.нар. "изток". просто чета на този език и превеждам каквото ме изкефи (чисто и просто като литература, не като екзотика).

      иначе в това самотно занимание всеки глас отвън си е много приятно ръчване. благодаря.

      Изтриване