Дизайнът не е просто снобарско съчетание на цветове, материи и кройки със спорна жизнена необходимост, а внедряване на информация в продукт, остойностяване на всеки детайл, предложение на ценностна система.
С други думи, дизайнът е наука, която се занимава с въпроса как да ти продам не просто домат, дори не просто готин домат, а заедно с домата — смисъл, радост, обич, грижа, вдъхновение, мъдрост и жизнена информация.
Разликата между дизайн и дреме-ми-на-шапката е, когато например от шоколадовата работилница "Гайо" ме информират откъде, как и защо купуват еди-какви си какаови зърна, а когато например в кварталната сладкарница попитам дали в трюфелите има мляко, продавачката ми каже “не знам”. Едното е “изживей този шоколад, научи се на живот от него”. Другото е “яж ми цървула”.
Особено ме вълнуват издателските стратегии на периодика, представа нямам защо, но много ме вълнуват. И ми е много мъчно, че няма ни едно списание, което въодушевено да следя и колекционирам.
Затова и "Гранта" ми е особено на сърцето, защото виждам в идеята му огромен потенциал за стойностно периодично издание, пък отгоре на това — литературно.
"Гранта" вече има четири броя. Първите два бяха списание точно колкото един домат е домат, ни повече, ни по-малко. Всички формални условия бяха изпълнени и крайният продукт беше литературно списание — сборник с текстове от различни автори, при това обединени от обща тема. Като изключим обаче важните стратегии на отвореност към нови гласове, прокарване на български автори наред с чуждите (което всъщност се прави от всички български литературни издания, които са ми известни — "Съвременник", "Страница", "Литературен вестник") и най-важното — популярност и комерсиалност в положителен смисъл, в тези два издателски продукта не бяха заложени почти никакви отличителни смислоносещи елементи. Явно формата е била достатъчна цел за издателите, но, съдейки по отзивите за втори брой, не и за читателите.
Аз казвам, че един домат може и трябва да бъде нещо повече от домат, а това важи в много по-голяма степен за едно литературно списание. Същинският търговски продукт е не формата, а стойността на мисълта, вложена в концепцията.
Да видим сега какви са качествените мисловни промени в четвъртата "Гранта" и какво помоему продължава да куца.
Върху този брой очевидно са положени адски много грижи, което личи дори само след съвсем невнимателно разлистване. Няколко важни неща ми правят впечатление.
Първо, оформлението на Райчо Станев, който е превърнал книжното тяло в същинска скулптура. Дори оставено в статично положение, то е пълноправно произведение на изкуството, което краси наоколо само с присъствието си. Това е продължено и във вътрешното оформление с повтарящите се графични детайли и илюстрации в общ стил, които създават концептуално усещане за броя и слепват текстовете в цяло — нещо, което аз намирам изключително приятно, малко като захарния сироп в корнито.
Ефектите от работата на Райчо Станев са поне два:
(1) През целия процес на отношенията ми с този брой — набелязване, очакване, купуване, разлистване, разнасяне, четене, подаряване, лавициране — аз усещам, че някой се е погрижил за това нещо, някой е вложил любов, и зная, че съм си купил не само трийсетина текста, ами и любов.
(2) След последния текст навярно ще остана с усещане за "Гранта", а не просто с отделни усещания за няколко несвързани текста, още повече че този брой е без тема, което мен лично не ме изкефи като редакторско решение.
А това всъщност би трябвало да са най-базисните изисквания за едно литературно списание и изобщо не би трябвало да говорим за тях. Защото как, ако не със скулптурност, с идеята за цялостно естетическо изживяване, едно периодично хартиено издание би ме отвлякло от периодичното ми четене в интернет?
Единствената ми забележка по оформлението е невзрачността на шрифта "Без тема", който според мен подхожда по-скоро на текст, отколкото на заглавие върху корица, по-специално тази корица.
Второ, видимостта на преводача. Откакто Жанет 45 поеха издаването на "Гранта" присъствието на преводача става все по-осезаемо (нещо, което Жанет 45 самотно и настоятелно налагат и със своите преводни книги). Освен че името на преводача е изместено от гъза на всеки текст, както беше досега, върху самата заглавна страница на разказите редом с името на автора, за пръв път имаме и кратко представяне на преводачите в края на броя, както досега се правеше само за авторите.
Дизайновите ефекти от това решение са поне четири:
(1) Оформя се читателско съзнание за дейността на преводача, за съавтроската му функция, за значимостта на неговата работа.
(2) Читателят лека-полека се приучава да следи и оценява преводача, което е най-ефективният стимул за личен растеж на всеки преводач, а и за цялостно качествено развитие на българското преводачество, което в момента не е цъфнало и вързало.
(3) В идеалния случай се налагат преводачи-марки, имената на които са гаранция за качество. (Преводачът е изключително ценен и срамно неразработен търговски продукт. От преводача като дизайнерска стока имат полза абсолютно всички — издатели, автори, преводачи, читатели, общество.)
(4) Създава се впечатлението и се внася успокоението, че преводите на тези художествени текстове не са поверени кому да е, което като читател силно ме ласкае, да не говорим, че ми внушава отговорност.
Последното е може би най-смислената стъпка. В предишните броеве всички десетина и кусур текста от чужди автори бяха преведени от двама-трима преводачи — стратегия, която или изобщо не показва никакво отношение към превода, или най-много показва, че е все тая кой превежда, стига да знае английски. Това е абсолютна липса на дизайн и доста наивно незачитане на химията между автор и преводач. Да не говорим, че просто не е сериозно толкова малко преводачи за толкова кратко време да работят върху толкова различни стилове. В четвърти брой това е променено — преводачът е представен като значеща единица чрез разширяването на диапазона от хора, които са работили по чуждите текстове, както и чрез привличането на изявени преводачи като Владимир Молев, Надежда Розова, Невена Дишлиева-Кръстева, които са именно марки, сами по себе си способни да привлекат читатели.
Трето, обяснение на нещото. В началото на четвърти брой най-после имаме симпатична бележка, която ни съобщава какво, значи, е туй нещо "Гранта", дето вече имаме четири броя от него, ама така и никой не ни обясни какво е, за какво служи, каква му е идеята, кой му е създателят, защо се зове тъй… (Така де, главният редактор Светлозар Желев обясняваше по разни интервюта, но не всички ги слушаме, нали…) Елементарни бележки от този тип, колкото и незначителни да изглеждат, са важна стъпка към отучването от идиотския навик да взимаме, без да питаме и без да мислим. Няма ли го това обмисляне на марката, на думата, на смисъла, става малко като разни неща от рода на “олинклузив”, дето нито аз, нито (още по-малко) пък майка имаме представа какво означават. А това просто не е готино отношение към нас.
Баща ми например искаше да си купи списанието, но така и не запомни как се произнася. Как да запомниш произношението на нещо, което не означава нищо?
Четвърто, продължава да ме изумлява почти липсващата маркетингова стратегия на "Гранта". В момента, в който пиша този текст, е изминал почти месец от официалното излизане на четвърти брой, а сайтът на списанието не е пипнат от последното обновяване след трети брой. Страницата във фейсбук също упорито мълчи, като изключим няколко откъса (публикувани не в официалния сайт, а в личния блог на Светлозар Желев), две-три снимки (споделени от профила на издателя Манол Пейков) и няколкото традиционни премиерни четения. Никакво индивудиално съдържание, никакъв собствен смисъл, никаква качествена реклама, която да покаже, да информира, да обгрижи, да запали, да привлече, да отпразнува.
Очевидно не съм експерт по маркетинг, но при "Гранта" рекламата ми изглежда толкова лесна, че липсата й ме натъжава. Няма друго такова нещо на българския пазар. Не е като да трябва да накарам читателя да предпочете една книга пред друга. Просто трябва да направя списанието достатъчно видимо и привлекателно. Илюстрациите на Райчо Станев в този брой например са страшен коз — не разбирам защо никой все още не е пуснал две-три рисунки в интернет. Аз като книгофил трудно бих устоял при вида на такъв бонбон и веднага бих хукнал към книжарницата.
Тези неща са важни, защото книгоиздаването не може вечно да разчита само на хората, които така или иначе четат, а е наложително да прилага адекватни търговски тактики, за да се задържи като смислена активност, която произвежда не само култура, а и икономически активи. Сигурен съм, че издателският бизнес в България не е никак лек, но когато липсва и такъв най-елементарен маркетинг, който на всичкото отгоре не изисква никакви средства, а само още малко грижа, оправдания от сорта на “хората не купуват книги” или “не може без финансиране” са нелепи.
Последно, в този брой на "Гранта" е първата ми печатна публикация като автор. Съвсем ясно ми е, че от време оно редактори са се месили своеволно в текстовете на далеч по-мастити писатели от мен, но и не съм единственият писател, на когото му е мега гадно да разгърне с вълнение списанието и да намери някакви тирета да стърчат в разказа му, някакви цели изречения от ръкописа да липсват и какво ли още не, особено пък ако е изпипвал всяка буква. Няма никакво значение дали редакциите са качествени или не — това отношение обезсмисля публикуването и обезсърчава участието и чувството е отвратително (хайде на бас, че Селинджър е млъкнал и заради това). Ако аз бях редактор, щях поне да пращам някакво уведомление. Ако ще да звучи така: “Мили авторе, така и така, тука направихме едни промени, пращаме ти ги, хвърли им едно око. Понеже ни мързи и нямаме време да се занимаваме с глупости — или разказът ти ще излезе така, или изобщо няма да излезе. Целувки”, пак ще причинява нещо по-хубаво от усещането за употребена найлонова торбичка.
Освен това според мен е абсурдно да се редактира без участието на автора. Окей, нали, авторът е умрял, ама защо точно редакторът да го убива? Ето, моят редактор например, дето дори нямам представа кой е, иначе бих му писал, е махнал едно цяло изречение и аз много добре разбирам стилистичните му съображения. Чудесно се е получило — по-чисто, по-рязко, по-силно. Само дето му е убягнала ролята на това изречение в цялостния наратив и важният (поне за мен) факт, че никое друго изречение в разказа не казва каквото това изречение казва, така че отпечатаният текст в крайна сметка е останал без тази информация, която авторът първоначално е заложил. Мен ако питате, това е като да отидеш да достроиш нечия къща, да я измажеш супер яко и да й срутиш спалнята. Само дето никой не ме пита.
Притрябвали са му на някого моите разкази, нали, но сега, като знам, че с тях може да се случи всичко, вече не ми се публикува. Притрябвали са ми тиретата на редактора и двойните шпации на коректора пък. Ясно ми е, че това е дългогодишна практика, но защо да е така, когато може да не е и да ни е радостно на всички?
Иначе всичко супер. "Гранта" вече е почти списанието, което ще следя и обичам. Отивам да чета сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар