Много неща се говорят за
времето на тибетския крал Лангдарма в средата на девети век. Едно обаче е
напълно сигурно — дотогава дхарма, будисткият принцип, навлязъл век по-рано в
Тибет, разцъфтявал. Разцъфтявал толкова силно и обширно, че, както пише в една
древна тибетска поема, “всеки, роден като човек, искал да го постигне”. Будистки
манастири изпълвали цялата страна, ламите били върховни учители, а монасите
били движещата политическа, духовна и научна сила — дхарма се разпростирал навсякъде.
След възкачването на Лангдарма обаче будизмът внезапно започнал да линее.
Говори се, че това се
случило от безхаберие — Лангдарма, според китайската “Нова книга за династия
Тан”, написана по негово време, основно се интересувал от пиене, лов и жени, та
разни там дхарми, монаси и лами съвсем не му пасвали в представата за купон, заради
което силата и влиянието на будизма отслабнали значително.
Има и друга теория, според
която причина за западането на будизма парадоксално бил именно неговият разцвет.
При положение че всеки искал да стане лама (защото било престижно), станало
така, че наистина всеки ставал лама — без специално етическо и духовно
обучение, без наставленията на учител, без дълбоко вникване и практическо
приложение на будистките закони. В гореспоменатата поема се казва, че в един
момент “за всеки сто ученика имало хиляда учители”. Никой не почитал висшия
дхарма, всеки се вземал за пълноправен светец. Будизмът вече не бил мистична
практика за самоусъвършенстване на духа и облагодетелстване на цялото
човечество, а вместо това, опростен и опошлен, се превърнал просто в тамошното
средство за изкретване. Дхарма логично изгубил влиянието си както сред
управляващите, така и сред народа. Манастирите започнали да западат.
Най-популярната история
обаче гласи, че Лангдарма бил демон — зъл магьосник с черен език и рога, които
прикривал под добре изпълнени от фризьора му кокове. Той практикувал изконната
тибетска шаманистична религия Бон, целял възвръщането й като основен духовен и
политически закон в Тибет и започнал масово рушене на манастири, изтребване на
монаси и прогонване на преводачи на будистки текстове. За кратко време от висша
обществена идеология и водещ житейски принцип будизмът станал застрашен от
изчезване.
Обстоятелствата налагали
крути мерки от страна на верните будистки монаси — макар убийството на друго
същество да е върховен кармичен грях, който рязко отдалечава от нирвана —
заветното будистко просветление, при което душата се откъсва от прашния свят и
порочния цикъл на живота и смъртта, — Лалунг Палги Дордже решил да пожертва
собствено си кармично развитие, за да опази дхарма.
Според легендата монахът
Лалунг облякъл черно наметало и черна шапка. Начернил белия си кон с въглен, скрил
лък и стрела в наметалото си и потеглил към Лхаса. Когато стигнал, завързал
коня си до една ступа край реката и влязъл пешком в столицата, където открил
Лангдарма пред храма Джоканг. Лалунг коленичил и с първия си поклон
незабелязано освободил лъка, с втория заредил стрелата и като се изправил, пронизал
краля право в сърцето. Настанала суматоха, Лалунг успял да се измъкне и се
добрал до речния бряг. Измил черното от коня си, обърнал наметалото и шапката
си с бялото навън и се запътил към дома.
Страшната легенда за
Лангдарма, който за малко не изкоренил будизма от Тибет, оставила трайни следи
в живота на местните. И до ден днешен тибетците се плезят за поздрав, показвайки
по този начин, че езиците им не са черни, тоест че не практикуват черна магия и
нямат вземане-даване с дявола. Също както ръкуването на Запад се появило като
поздрав с идеята всяка страна да покаже, че не носи оръжие. И в крайна сметка
както докторът поглежда езика, за да направи диагноза — болен или здрав.
Въпреки това сега, хилядолетие
и кусур по-късно, дхарма отново е в опасност, а ситуацията в същността си не се
различава твърде много от тази по времето на Лангдарма. В Чистата земя на Буда,
противно на западните представи, за много тибетци будизмът е просто рамка, която
се приема по подразбиране, но е лишена от способността да възпира природните
нагони, които пробиват и най-плътния идеологически цимент; повечето манастири
са туристически атракции, а монасите в тях са празни манекени с работно време; а
сегашният Лангдарма са китайските власти, които упорито, системно и полека
налагат своя светоглед и явно (през 50-те и 60-те) или тихомълком (в момента) заличават
местната материална и духовна религиозна култура.
Книгата на Ма Дзиен се
появява точно в този момент. Когато става все по-ясно, че в Тибет има повече
китайски войници и повече бутафорни монаси отколкото истински будисти, когато магазините
заемат местата на манастирите и когато дхарма се разсейва все повече и
тибетската традиционна култура изглежда обречена, Ма Дзиен, също като Лалунг
Палги Дордже, жертва себе си, личния си уют и мирния живот в родината си, за да
покаже, че единственото средство срещу гибелта не е някакъв строго фиксиран
религиозен или политически устав, а непрекъсната бдителност, критичност и
опресняване на реалността. Подканата на Ма Дзиен е към всичко, което волно или
неволно погубва дхарма, към китайци и тибетци, към теб и мен: “Изплези си
езика”, казва. Покажи, че не си демон.
После ни застрелва с пет
разказа и си тръгва, облечен в бяло, насред душевната суматоха, която е оставил.
