Способността да се отчуждаваш от другия ще ти бъде отнета

Остават няколко часа до българската премиера на "Седем добри години". Тъкмо съм се върнал от село, странно ми е, че наоколо има толкова хора и сервитьори, бръквам в раницата си и слагам бурканче домашен мед пред Етгар Керет.


Това е петото ти посещение в България. Какво яде днес?

Закусих мюсли. За обяд ядох нещо, което беше компромис с живота. Ориз и спанак. Някакъв странен киш.

В “Седем добри години” почти не се говори за храна. На едно място се споменава пица, а в представянето пише, че обичаш хумус. Какво ядеш по принцип?

Истината е, че съм вегетарианец от петгодишен. Преживях травма заради Бамби. Гледах филма и се разплаках, когато убиха майката. Баща ми ме попита защо плача, аз отговорих: “Те я убиха без причина”, а той каза: “Не, не, убиха я, за да ти направят шницел”. Това беше мигът, в който си казах край, няма да ям роднините на Бамби. И станах вегетарианец. Друго характерно за мен е, че съм вегетарианец, който не може да готви.

Не ти е леко.

Ужасно е. През по голямата част от живота си съм се изхранвал с израелска улична храна, което ще рече хумус, фалафел — разните неща, които можеш да си купиш навън и не се налага да готвиш сам. Преди да заживея с жена ми, нямах газ в жилището си, само една електрическа кана, тъй че единствената храна, която можех да приготвям, беше варено яйце в електрическа кана.

Наскоро една моя студентка ми сподели, че няма представа как се вари яйце. Така че си бил по-напред от нея.

Но в електрическа кана е лесно. Трябва да я научиш. За мен запалването на газта беше пълна мистерия. Също като неандерталците, преди да открият огъня: “Еха!” Разбираш ли, гледам как някой вари яйце и съм в абсолютна почуда. И това е смешно, защото откакто станах баща, жена ми понякога отсъства и след като синът ми навърши шест или седем, започнах да го питам какво иска за ядене, бъркани яйца или нещо друго, а той отговаря: “Бъркани яйца, ама може ли да си ги направя сам, за да не станат гадни?” Така че не съм много добър в готвенето. Брат ми живее в Тайланд. Малко са нещата от тайландската кухня, които мога да ям, но всичко, което мога, ми харесва много. Пикантна салата от папая, ястия с тофу…

Къри…

Къри, да. Харесвам и индийска кухня, също италианска. Но хумусът е нещо… Ако не ям хумус, да речем, повече от седмица, изпадам в абстиненция, като някой, който е спрял хероина, почвам да се треса и да се лигавя.

Можеш ли да правиш хумус?

Мога да правя тахан, но хумусът е труден. Често, когато пътувам по света, се налага да ям билков хумус. Не заради вкуса, а само за да оцелея, бих ял и най-гадния хумус. От ония американските здравословни храни, дето със сигурност са лайняни, но пък са полезни. Кажат ли ти, че хумусът е полезен, трябва да знаеш, че няма да е вкусен.

Това е принципното взаимоотношение между “здравословно” и “вкусно”.

Хумусът наистина е храната, която ям най-много. Освен това, имах един приятел, с когото се познаваме от тригодишни. Майка му не готвеше добре, а и беше психично болна, така че освен че не готвеше добре, не осъзнаваше, че не готви добре. Та приятелят ми оцеляваше с моята храна — споделяхме си сандвичите ми. А той беше доста едър човек — метър и осемдесет и четири, допреди няколко години тежеше сто и трийсет кила. Имаше само две неща, които не обичаше: моркови и маслини. Така че те станаха ключови за оцеляването ми. Обичам моркови и морковен сок и ям много маслини. Това ме поддържаше жив през детството ми, защото всичко останало заминаваше в неговия стомах.

Не те ли изтощават всички тези интервюта?

Това с интервютата е много интересно. Все едно да те попитам дали те изтощават срещите с хора. Правилният отговор е: “Зависи от хората”. Някои дни имам само две интервюта, които са изтощителни и досадни, защото говоря с хора, с които не ми е приятно да говоря. А понякога… Всъщност днес беше много хубав ден, защото говорих с много интересни събеседници. Малцина го разбират, но в интервютата най-важната съставка не е “добър въпрос или лош въпрос”, а любопитството и гъвкавостта на интервюиращия. Той може да си е подготвил няколко въпроса и просто да ги изреди, което обаче е много сковано и интервюираният се чувства заклещен, защото каквото и да отговори, знае, че така или иначе ще се стигне до следващия въпрос. Обаче ако разговаряш с някого, който притежава гъвкавостта да проведе разговор, тогава винаги е по-добре. Най-важното за един интервюиращ е някаква степен на увереност. Понякога много умни хора не притежават такава увереност и просто искат да си зададат шестте или седемте въпроса. Има един лош израелски виц… Поради очевидни причини всички такива вицове се случват в пустинята. Значи, върви си един човек в пустинята в продължение на години и вече е много разгонен, понеже не е правил секс от сума време, и си казва: “Хубаво, отвратително е, знам, обаче мъжът си има своите пориви и… ще изчукам камилата. Каквото ще да става, ще изчукам камилата.” Опитва се да я налази, обаче тя се изплъзва. И докато продължава с опитите, изведнъж забелязва, че някой го гледа. Обръща се настрани и вижда някаква невероятна красавица. Усмихва се и ѝ казва: “Би ли ми подържала камилата за малко?”

Този съм го чувал, само че с прасе.

Мисля, че това е хубава метафора за повечето интервюиращи. Те искат да изчукат камилата и ако се натъкнат на красива жена по пътя, ако се отвори възможност да говорят за нещо друго, те продължават да настояват да си изчукат камилата.

Всъщност това е първото ми интервю и имам чувството, че ще е грандиозен провал. Сигурно ще се прибера вкъщи и ще се окаже, че диктофонът ми е бил изключен през цялото време или че е бил включен, но от записа не се чува нищо.

Това би било даже по-добре, защото така ще пишеш по памет. Всъщност вчера имах едно интервю и след първите пет секунди знаех, че е първото на интервюиращия, докато ако ти не ми беше казал, нямаше да разбера… Казвам го като комплимент. По-нататък в разговора ще те обидя за нещо.

На теб ти харесват неудачници, нали?

Според мен в същността си животът е губеща игра. Никой не може да го победи, всички умираме. Така че неудачниците не са ми кой знае колко секси, но просто виждам нещо искрено в тях. Мисля, че те са по-близо до ролята ни в живота. Не сме тук, за да печелим. Ако срещнеш победител, знай, че това е просто някой, който още не е смелил факта, че е загубеняк. Ако го срещнеш след пет, десет, двайсет години, в някакъв момент ще го осени. Един приятел ми беше казал, че разликата между красивите и грозните е, че грозните умират веднъж, а красивите два пъти: веднъж, когато изгубят красотата си, и втори път, когато умрат. Така че има нещо важно в отърсването от тези илюзии. Хубаво е.

Интересно е как разкази за неудачници се оказват успешни. През 90-те в България имаше една група, която се казваше Абсолютно начинаещи. Мисля си, че това е извънредно подходящо име за твоите разказвачи. Те са мързеливи, като цяло неспособни и светът им винаги е нов, странен и мъчен. Никога нямат готово решение за нищо. Реалността постоянно ги изненадва.

Всичко това е вярно, но в тях има свръхсила, някакъв копнеж, защото те вярват, че нещата могат да станат по-добри. Има тайна сила в това. Те не са неудачници, които приемат, че са неудачници. Както в “Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог” — момичето няма да дойде, но пичът пак тича след автобуса. Мисля, че нежеланието да се приеме, че нещата са си добре както са си, и вярата, че могат да бъдат по-добри, са нещо много важно.

Как мислиш, какво в тези разкази е привлекателно за хората?

Така и не разбрах. Харесва ми, но така и не разбрах.

Смяташ ли, че светът има нужда от повече неудачници?

Ами пак не, не смятам, че светът има нужда от повече неудачници, но смятам, че светът трябва да признае наратива на неудачниците.

Итало Калвино твърди, че една от основните функции на литературата е да прави света по-лек. Почти всичките ти разказвачи са незабавно способни да видят тежкото около тях като леко, най-вече чрез хумор и скромност. Както казва съпругата ти в един от фейлетоните: “Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно.” Това ли е свръхсилата ти: да превръщаш тежкото в леко?

Всъщност не е толкова преправяне на нещо, така че да изглежда по-интересно, а е по-скоро изменяне на реалността, така че тя да се доближи до същността си. Когато разказваш история не по начина, по който се е случила, това не означава, че се отдалечаваш от истината. Всъщност когато я разказваш не както се е случила, се доближаваш до нейната същностна истина. И в художествената, и в документалната литература една и съща ситуация може да бъде разказана по безброй начини и всеки от тях провежда диалог с някаква позиция за живота. И смятам, че често фактите, истинските факти, препречват погледа към това, което се намира зад тях. Животът не е сбирка от факти. Предаността към фактите не означава обезателно, че си схванал смисъла на нещата. Така че това, което съпругата ми нарича “по-интересно”… аз не смятам, че е по-интересно, мисля, че в някакъв смисъл то е по-истинно и по-автентично и тъкмо заради това за нея е по-интересно. Но наистина вярвам, че има нещо в разказването, което ни доближава до същностната истина. Защото “интересното” е… Ето, Калвино казва, че става по-“леко”, като масаж, чувстваш се добре, сладко ти е в устата, но аз не го виждам като нещо сетивно, по-скоро е като морална задача.

В такъв случай това ли е целта и на преподаването? Пишеш, че историите за лека нощ на баща ти са ти показали как да откриваш доброто в най-невероятни места, да поставяш грозното в по-ласкава светлина. Това ли се опитваш да правиш с преподаването и писането си?

Да. Опитвам да бъда застъпник на живота, застъпник на хората. Но не го правя поради някаква морална отговорност, а защото ако съумея да те убедя, че хората са добри, най-важното е, че по този начин аз убеждавам себе си, че хората са добри. И ако те убедя, че този свят е обитаем, значи мога да убедя и себе си, че светът е обитаем. Мисля си, че винаги се опитваме или се стремим да вървим към собствените си липси. Ако бях убеден, че живеем в чуден свят и хората са добри, сигурно нямаше да пиша тези разкази. Често прилагам в тях онова, което ми е трудно да приложа в живота. Случва се да имам гневни изблици и да си кажа: “Ах, този е пълен задник, този е абсолютен кретен…” Когато тези изблици станат твърде много, когато негативното чувство ме завладее, правя нещо, което е всъщност терапия: сядам и пиша разказ в първо лице от името на този тип. Това не ме убеждава, че той е прав, но поне не ми позволява да се отчуждя от него. Има лечителна функция. И цялата работа е, че ако бях по-добър човек, нямаше да имам нужда да се лекувам така. 

Джон Ървинг има едно биографично произведение, “Опит за спасение на Пиги Снийд”, в което разказва за градския луд в родното си градче. Когато били малки, нали се сещаш, нямали телевизори, смартфони и тем подобни, така че ходели при него и му вгорчавали живота, подигравали му се и какво ли не. Той живеел в дървена колиба на сметището. Една нощ заспал на запалена свещ, свещта паднала, колибата изгоряла и той умрял. Така и не намерили тялото му, било напълно изгоряло. От този ден нататък, всеки път щом някой попитал нещо за лудия, Джон Ървинг почвал да си измисля истории за него: казвал, че е заминал за Северния полюс; че е станал златотърсач; че само се преструвал на луд, а всъщност бил агент на ЦРУ, който временно бил внедрен тук, но сега го били пратили в Русия да се бие с комунистите. Съчинявал си всякакви невероятни истории за него, това бил първият му досег с разказвачеството и така станал писател. Веднъж се прибрал в родния си град и изнесъл лекция, в която говорил за това, как вината, която изпитвал, го принудила да си измисли всички тези истории и да открие света на художествената литература. След лекцията баба му отишла при него и го попитала: “Нямаше ли да е по-лесно просто да си добър с него от самото начало?” Според мен писането е опит да се присади отрязана ръка. Ако си завършен, нямаш нужда от него. Правиш го единствено за да компенсираш някаква липса или загуба. За мен то е непрестанната борба между, от една страна, нуждата да вярвам в човечеството и, от друга, произхода ми от семейство на оцелели от Холокоста, както и живота в район, където хората обикновено се държат като животни. Тази вяра не ми идва лесно, трябва да си я изработвам, трябва да копая в мините, при това страшно дълбоко, за да може тя да ме намери.

Предполагам, че на всички ни липсва по някой крайник.

Не знам. Неотдавна се озовах в едно кафене до военен пилот, който предполагаемо пуснал бомбата върху иранския ядрен реактор. Той е бил човекът, който натиснал копчето. Не беше в първа младост, но имаше тен, беше привлекателен, закачаше се с двайсет и три годишната сервитьорка, която очевидно искаше да спи с него. Той ми каза, че всичко, с което се е захващал през живота си, е било успешно. Основал компания за високи технологии, продал я на IBM, оттам нататък не трябвало да работи до края на живота си, но пробвал нещо друго и пак успял. Накрая каза, че единственото нещо, което искал, но не е могъл да направи до момента, било да напише книга. Цял живот обичал да чете и следващото му занимание щяло да бъде да напише хубава книга. Щеше ми се да съм учтив, но ми се изплъзна от устата и му казах: “Според мен книгата ти няма да е хубава, според мен изобщо няма да напишеш книга.” Той много се засегна и попита: “Защо? Мислиш, че не съм талантлив ли?” Отговорих му: “Не, просто нямаш нужда от това. Писането е план Б, а ти си твърде добър в удовлетворяването на желанията си, за да се налага да компенсираш с нещо друго. По-добре пробвай да станеш първия израелец президент на САЩ, защото да седиш пред страниците и да си измисляш хора, които никога не са съществували, които участват във взаимодействия, които никога не са се случвали, освен в ума ти, е нещо, което правиш само ако имаш огромни проблеми и това е единственият начин да ги разрешиш.” Бях видял едни хора в Индия, които можеха да извървят километри на ръце, защото нямаха крака. Хората с крака никога не биха могли да направят такова нещо, защото нямат нужда.

Ако това е писането, какво тогава е четенето? Две състояния ми направиха особено впечатление в “Седем добри години”. Едното е летенето: говориш за безвремието по време на полет, което събужда друг човек, друга идентичност, отърсена от тревоги, вина и амбиции. Другото е начинът, по който едно бебе изживява света: описваш как за новородения ти син Лев не съществува нищо друго, освен гърдата на майка му. И при двете състояния има липса на обичайна идентичност и на его. Идва ми да сравня тези две усещания с четенето на добър разказ. И самолетът, и гърдата, и разказът са временни изживявания, по време на които забравяме себе си, поне в идеалния случай, потъваме в тях и винаги излизаме, но излизаме различни. Различни по какъв начин? Как ни променя разказът?

През целия си живот ние имаме една-единствена гледна точка. Нямаме представа какво е да си друг човек. Животът ни е като много дълъг филм, в който ние сме звездите, ние сме Брад Пит във филма на живота си, всички останали са пречки, статисти…

Никой не знае имената им.

Да. Ако сте заедно на опашка, ти се иска да не съществуват. В същото време тези хора си имат своята вътрешна история, те също са звезди на техните си филми. Според мен четенето те освобождава от самия теб и те прави способен да погледнеш реалността от друга гледна точка. Преди време изнесох няколко доброволни лекции в поправителен дом. Когато започнах да говоря, едно момче на около шестнайсет стана и ми каза, че е там само защото са го принудили. За него художествената литература била пълна глупост. Нямал нищо против книгите, които учат на нещо, но за какво да чете тия тъпни? Не получавал нищо от тях. Отговорих му, че трябва да чете тия тъпни, защото чрез тях може да види как изглежда светът през чужди очи. И следващия път когато открадне кола и иска да я продаде на някакъв тип, ако знае поне малко за неговия светоглед, може да изкара 50 евро отгоре. Тъй че това не е само морален въпрос, а е начин да разшириш опита си. Защото в реалния живот опознаването на другия е доста опасно.

Защо?

Защото, да кажем, че се качваш в такси и шофьорът ти казва: “Аз живея в най-гадния квартал, трябва да дойдеш там и да разгледаш, ще те разведа малко и ще те откарам у вас.” В такъв случай ти едва ли ще склониш да отидеш. Но ако четеш книга за този човек, щом стане твърде напечено, винаги можеш просто да я затвориш. Така че това е умението да бъдеш някого друг без пречките в реалния свят. В този случай няма никакви лоши последствия от желанието ни да се отворим към чуждия живот. Ако някой бездомен те заговори на улицата и ти сподели мъката си, накрая ще ти поиска пари, а това може да те застраши, защото нямаш много пари, а той после може да поиска да се нанесе в апартамента ти и да живее на дивана. Но при четенето е напълно безопасно да се отвориш безусловно за това. Впрочем същото важи и за писането, защото тогава се проявяват части от теб, които са грозни или дори страшни и които не би искал да разкриеш в истинския живот, докато в разказа имаш свободата да го направиш, тъй като там съществува чистота на мисълта. Веднъж показах книга на студентите си и ги попитах какво може да се направи с нея? Можеш ли да нарежеш салата с книга? Можеш ли да свариш яйце с книга? Можеш ли да се защитиш с книга? С книга не можеш да направиш нищо и именно това я прави всемогъща. Пълна безполезност. В света на икономиката винаги се взема предвид говоренето от определена позиция. Ето, аз съм тук и си говоря с теб, приятно ми е, но знам, че ако се покажа много умен, ти ще кажеш на хората да си купят книгата ми. Ти също, говориш си с мен и по всяка вероятност ти е лесно да си мил, но знаеш, че ако си груб, аз ще стана и ще си замина и ти ще останеш без достатъчно материал за текста си. Това е говорене от позиция. А в художествената литература има нещо много освобождаващо. Никой не печели нищо от нея. Тъкмо затова тя ти позволява да се освободиш от всички пластове защити, пози и его и просто да бъдеш. И затова е страхотна.

Има една минималистична писателка, която много харесвам, Ейми Хемпел. В едно интервю тя казва, че “някои писатели мислят, че когато пишат, някъде там е пълно с хора, които просто нямат търпение да чуят всяка тяхна дума. Аз подхождам с обратното отношение, очакването, че всички си умират да се отърват от мен.” Като минималистичен разказвач ти си много искрен, прям и кратък. Писането ти е лишено от трикове. Как се отнасяш към читателите си и как задържаш вниманието им? И не е ли това най-същностната функция на литературата: да задържиш вниманието на непознат?

Има нещо особено в моето писане. И аз съм като Ейми Хемпел — искрено вярвам, че историята, която разказвам, е най-вълнуващата история на света. Наистина го вярвам. Ако ми кажеш, че някакъв човек в Небраска ще прочете първия абзац, след което ще зареже книгата, на мен ще ми стане мъчно за него. Ще ми стане мъчно, защото той не разбира как това ще го приближи до причината за съществуването му. В същото време обаче, след като вече съм написал историята, изпитвам невероятна признателност към всеки, който има желание да я прочете. Има нещо парадоксално в тази идея за едновременна самомнителност и липса на самоувереност. Самомнителността е заложена по подразбиране в дейността на писането. След това обаче… Например когато надписвам книги, винаги рисувам по нещо. Причината да не се задоволявам просто с “най-добри пожелания” и тем подобни е, че виждам пред себе си човек, който е вложил време, взел си е книгата ми, чел я е два часа… В същото време аз не съм чел неговата книга. Има нещо асиметрично в цялата работа. Той се интересува от моя живот, а на мен може би изобщо не ми пука за неговия. Така че най-малкото, което мога да сторя, е да покажа признателност. Причината да пиша кратки разкази обаче не е защото нямам доверие в читателската способност за внимание, а защото самият аз съм нетърпелив. Аз пиша за себе си. Веднъж срещнах една много известна и всъщност доста добра писателка, която ми каза, че понякога ѝ хрумва някакво описание на персонаж, записва го на бележка и я слага в кутийка, а после, когато пише разказ, се сеща за описанието и го вмъква. Така и не проумях този вид писане. Ако описанието не е ключово за разказа, защо да го вкарваш? Само защото е хубавко? Ами че направи книга с описания тогава. За мен разказът е движение, като лодка, която плава по вода, и всичко, което ѝ препречва пътя, просто не бива да е там.

Редактираш ли много?

Да, редактирам много и резултатът от редактирането ми винаги е скъсяване на текста, тъй като някои от нещата, които са ми били нужни в първата и втората чернова, за да изградя историята, стават непотребни. Около двайсет процента от разказите ми остават без първия си абзац в последната версия. Доста от разказите ми започват от втория абзац. В дебютния ми късометражен филм трябваше да снимам сцена, в която двама души разговарят пред един клуб, а зад тях минават хора, та повиках няколко мои приятели да се разхождат отзад. Гледах през визьора и все ми се струваше, че нещо не е наред в ходенето им. Отне ми известно време да разбера какво беше, но накрая схванах. Отначало те стояха извън кадър, после започваха да вървят и когато излизаха от кадър, спираха. И това, което се виждаше във визьора, беше как набират скорост, а после забавят: очевидно беше, че не бяха вървяли преди това, нито имаха намерение да вървят след това. Според мен това усещане трябва да се избягва и в разказите. Първият абзац често е набирането на скорост на историята. Последният пък обикновено е някакъв естетически опит за завършек. Само дето в живота нещата обикновено нямат такъв завършек. И се получава все едно опаковаш нещо, занасяш си го вкъщи, там го разопаковаш и в крайна сметка излиза, че не си имал нужда от опаковката.

Казвам на моите студенти, че в корените си литературата е основно памет. Като писател, който е чувствителен към произхода си, ти явно си съпричастен към тази инициатива на запомнянето. Има ли елементи от израелската култура, които харесваш особено много и които са на ръба на забравата? Очевидно хумусът е в безопасност, но има ли нещо друго?

Пак казвам, че когато пиша, никога не мисля за какъвто и да е функционален аспект, но ако има нещо, към което чувствам отговорност и страх от изчезването му, то не е израелската култура, а по-скоро еврейската култура. Според мен в еврейската идентичност е имало страхотни неща, с които в някакъв смисъл израелската идентичност е подхванала борба. Много хора смятат, че “еврейски” и “израелски” са синоними, но те всъщност са почти антоними, защото когато бива създаден Израел, стратегията е била евреите да бъдат отървани от всички болести на диаспората. Например, в Европа евреите не са имали право на земя, така че сега ще сме земеделци; евреите в Европа не са били приемани в армията, така че сега ще сме войници. Водачите на евреите винаги са били духовни водачи, интелектуалци, а на Израел са генерали. Получава се трансформация от космополитна към националистическа общност, общност, която се гордее с високотехнологичните си постижения, със своите прагматични страни. Книжовниците били превърнати в технолози. Създадена била най-силната армия в света. Трансформация, която праща от едната в противоположната крайност. И според мен загубенякът няма място в израелската идентичност, защото тя е за победители, не за прегърбени над книги типове с грамадански очила. Уди Алън не е част от израелския етос. Има много еврейски ценности, за които се прави опит да бъдат запазени в израелската схема, и според мен първата и най-важната от тях е самонаблюдението, способността за рефлексия. Ако четеш израелска литература, ще забележиш, че тя е много стойностна и епична, но е почти напълно лишена от чувство за хумор. А според мен в основата на еврейското чувство за хумор е тъкмо саморефлексията, едновременната позиция на вътрешен и външен за обществото. Един български евреин може да се пошегува с българите от позицията на евреин; може също да се пошегува с евреите от позицията на българин. Когато обаче живееш в общество, в което “еврейски” и “израелски” са синоними, това бива изгубено. Тъй че аз се сещам за много смешни еврейски културни личности в диаспората, Уди Алън, да речем, всъщност почти половината американски комици са евреи. Има много смешни еврейски автори като Шалом Алейхем и Исаак Башевис Сингер, докато израелци като Амос Оз и Давид Гросман, при все че са изключително добри писатели, изобщо не са смешни. Така че фактът, че пиша смешни израелски истории, е сам по себе си внедряване на еврейски елемент в писането. 

Да си призная, не знам много за Израел. Макар и крайно лични, разказите в “Седем добри години” ме информираха за световни събития, за които дори не бях чувал. Докато ги четях, разсъждавах за начина, по който обработваме текущите събития в новини и история. Все си мисля, че трябва да има по-здравословен начин за пресъздаване на реалността и твоето разказване ми се стори като стъпка в тази посока. Какво е мнението ти за съвременните новини и тяхната функция? Имат ли и трябва ли да имат нещо общо с литературата?

Според мен в същността си новините са твърде манипулативни. В тях няма място за многосмисленост и сложност. Аз живея в район, в който символичният конфликт притежава силата на карта Таро. Много хора се идентифицират с едната страна, което отразява символното разделение на обществото, но няма нищо общо с реалността и нейната сложност. Когато бях в Италия преди няколко месеца, една журналистка започна разговора с мен така: “Искам да знаете, че не крия нищо от вас, затова преди интервюто трябва да ви кажа, че съм против Израел”. Отговорих ѝ: “Щом сте искрена с мен, аз трябва да ви отвърна с искреност, така че искам да ви кажа, че съм против жени с големи гърди.” Тя беше с огромни гърди и много се възмути: “Как смеете, колко шовинистично.” Отговорих ѝ: “Хубаво де, какво искате да кажете, какво още сте? Против Норвегия? За Португалия? Какво означава това? Ако сте против Израел и за Палестина, подкрепяте ли преследването на хомосексуалисти там, забраната за жените да излизат непокрити?” В мига, в който кажете нещо такова, вие извършвате дехуманизация. Идентичността е сложна, докато животинките са прости: можеш да кажеш “не харесвам хлебарки”, но никога не казваш “абе не харесвам тази хлебарка, но онази другата е доста готина”. Има нещо много снизходително в подобно отношение. Новините винаги опростяват реалността, така че да послужи като гориво за идеологии. Взимаш един случай, тикваш го в идеологията си и той генерира енергия. Можеш да кажеш най-различни причини за атаката от 9 септември, можеш да кажеш каквото си искаш, но в крайна сметка всичко се превръща в някаква позиция. Става като "Междузвездни войни" — гледаш и просто решаваш кои са добрите и кои са лошите. А реалността никога не е такава. Вземи Китай например и начина, по който той бива възприеман от света: той не е демократичен, контролира Тибет, но едновременно с това е и много други неща. Всъщност режимът в Китай притежава немалко предимства в сравнение с демокрацията. Да речем, чиновниците са много по-талантливи от западните, обществото е единно по начин, по който ние не сме… Но в крайна сметка какво е Китай? В западния наратив те обикновено са лошите. Те са заплаха. Та според мен има нещо в литературата, което притежава силата да хуманизира. Притежава същата сила като всеки вид интимност. То е все едно да си караш колата… Ти караш ли?

Да, от време на време.

Ама не си много добър, нали?

Не. Как позна?

Личи ти. Та караш си колата и някой ти отсича пътя. Почваш да му крещиш: “Тъпанар такъв, лайно скапано, къде си се учил да караш?” Човекът сваля прозореца и казва: “Съжалявам, аз всъщност съм много добър шофьор, но току-що научих, че съпругата ми е смъртно болна, мислех си как ще отгледам двете ни деца сам и не осъзнах как допуснах грешка…” На теб ще ти стане много гадно, тъй като способността да се отчуждаваш от другия ще ти бъде отнета. Всъщност ние често харесваме новините, харесваме едносмислието, харесва ни да харесваме някого и да мразим някого, защото операционната ни памет ни стига само колкото да се справим със собствените си животи и изобщо не искаме хората да стават все по-сложни. Опростяването ни е нужно. В същото време обаче, когато си позволим да навлезем в сложното, светът сякаш се разтваря, точно като триизмерна книга — когато е затворена, изглежда плоска, но когато я отвориш, всичко става пространствено.

Един от персонажите в “Седем добри години” казва, че не е важно “откъде”, а “закъде”. Ти закъде си се запътил?

Според мен е трудно да разбереш накъде си тръгнал, ако не помниш откъде идваш. Много е трудно да си поставиш цел. Едно дърво не може да бъде само корона без корени. Нужни са му корените, за да расте… Прозвучах като стар мъдър китаец… Е, не мъдър, но някой, който се опитва да впечатли западните туристи.


"Седем добри години" на Етгар Керет е книга 17 от поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45". Превод: Милена Варзоновцева. Оформление: Люба Халева. Водещ поредицата: Нева Мичева.