Поне за малко да се отречем от идеята за щастие на всяка цена

Остават два часа до пловдивската премиера на “Сараевско Марлборо” и “Орехови двори”. Седя си на една маса, пия отровен чай лате и се образовам за Арменския геноцид. Манол Пейков от “Жанет 45” ми пише във фейсбук, че ще закъснеят малко, понеже тъкмо обядват. Четири следобед е. Цъкам угрижено наум.

“Стефан”, казвам. “Миленко Йергович”, казва Миленко Йергович. Питам го дали не е умрял от глад. “За щастие не”, казва. Отговаря, че иска захар (без значение бяла или кафява), донасям му три пакетчета кафява, но той така и не ги сипва в зеления чай. Преводачката Русанка Ляпова си взима фреш някакъв.

В “Сараевско Марлборо” разказвате за “нормалния живот при ненормални обстоятелства”. Въпреки войната вашите герои продължават да се влюбват, да се прецакват, да се радват, да злословят, да пазаруват, да готвят, но почти не се вижда някой да се храни, само в първия разказ се споменават едни шишчета. Ако в книгата имаше сцена с хранене, какво щеше да е сложено на масата и какво щеше да се случва около нея?

Много необичаен въпрос. Досега не съм мислил за това, но в тази книга наистина не се яде, което е странно, защото за мен храната е изключително важна. Обичам да се храня – ям не защото трябва, а заради удоволствието. А историята на храненето в Сараево по време на обсадата е толкова интересна, че за нея може да се напише отделна книга. През първата половин година, когато храната буквално изчезна, получавахме хуманитарна помощ и тя се състоеше от три неща: ориз, месни консерви и брашно. За няколко месеца хората се научиха да приготвят двайсет различни ястия само с тях. Най-забавно беше с ориза, защото почнаха да правят ракия от него, сякаш като директно опровержение на твърденията, че мюсюлманите са станали твърде правоверни. А най-интересното беше един нов вид баница, която се приготвяше само с брашно, ориз и парчета месо. По принцип аз съм много капризен, но тази баница я ядях.

И вкусна ли беше?

Ставаше.

Има ли нещо, без което не можете да изградите образ? Струва ми се, че повечето от вашите герои биват определяни от един или друг вид страх. Това ли е фикционалният двигател в произведенията ви?

Не винаги. Това е характерно за “Сараевско Марлборо” и може би го има и в “Орехови двори”, но при тези герои става дума за нещо много просто. По време на обсадата на Сараево човек се намираше в такива условия, че буквално където и да е, във всеки момент съществува възможност да падне снаряд и да го убие. И това чувство култивира един особен талант за страх.

Споменавате Реймънд Карвър като важно вдъхновение за “Сараевско Марлборо”. И двамата се занимавате с делничното, но докато той се концентрира върху диалога, при вас по-важна е случката, анекдотът. При Карвър времето тече сравнително бавно, докато вашите разкази прескачат дни, години. Карвър оставя героите си да говорят сами за себе си, докато при вас има исторически контекст, а разказвачите ви остроумничат и философстват. Той е много конкретен, докато някои от вашите герои дори нямат имена. Интересно ми е къде вие виждате приликите.

Когато пишех “Сараевско Марлборо”, черпех вдъхновение не само от разказите на Карвър, но и от стиховете му, а в тях, естествено, диалог няма. Но дори в диалозите му най-интересното винаги е неизреченото, премълчаното. Те са илюстрация на самотата. Ситуацията при него е стандартно следната: двама души разговарят, а около тях витае празен, пуст свят. Вместо диалози аз просто използвах разказване, между другото и поради типично балканската наративна пестеливост. Защото в Босна хората твърде много говорят, но далеч по-интересни са, когато мълчат, следователно от тяхното дърдорене трудно може да излезе сносен кратък разказ. В “Сараевско Марлборо” има няколко разкази-монолози, като “Гроб” например. Ето защо при Карвър има диалози, а при мен няма, освен обичайното обяснение, че аз не съм Карвър. Но онова, което ме впечатляваше най-силно при него, беше идеята човешката съдба да се превърне в светкавичен проблясък, който да я разкрие мигновено. А най-голямата част от разказа да остане отвъд изговоренето.

Карвър и редакторът му са редактирали и изтривали много от първоначалните чернови.

Горкият Карвър. Моите разкази никой не ги е пипал.

А какво изтривате вие самият от писанията си? Отстранявате ли, както се споменава на едно място в “Орехови двори”, “всичко, което усложнява сюжета или нарушава жанровата специфика”?

Не. Аз обичам такива усложнения. Обичам също връщания и отклонения, второстепенните линии, които вървят паралелно на главната. Ако изхвърлям нещо, това са излишните обяснения, частите от текста, които намирам за нефункционални по отношение на хода на действието, и онези, в които се появяват стереотипи. Стереотипните ситуации са много неприятна работа. Докато в реалния живот те се появяват твърде често, литературата не ги понася. При все това има случаи, в които просто няма как да избягаш от тях. Тогава ми се случва да изтривам написаното и да пренаписвам по няколко пъти. А най-често направо зарязвам целия текст.

Колко време писахте “Орехови двори”?

Пет години с прекъсванията.

За мен е удивително как сто години и толкова много животи се удържат в една-единствена глава, при това в продължение на пет години.

Не е кой знае какво. Особено ако се интересувате от тези сто години и извън писането на книгата. Проблем щеше да е, ако по същия начин имах в главата си сто години от XVI и XVII век, които не ме интересуват толкова или поне не по този начин.

Защо?

Всеки от нас на практика е изживял целия XX век, независимо в коя негова част е роден. Спомените ни обхващат и спомените на нашите родители и на нашите дядовци и баби. Освен това те представляват спомени, градени върху филми и снимки – всичко заснето е останало в паметта ни. Така че на практика всеки от нас е преживял XX век, разбира се, доколкото съзнава това и доколкото мисли за него. През предходните векове не е имало снимки, а рисуваните портрети никога не дават същото усещане, каквото дава фотографията, защото тя освен всичко друго ни поставя вътре в нещата, сякаш заснетото се случва непосредствено пред очите ни.

Предпоследната книга от поредицата на издателство “Летера”, в която излиза “Орехови двори”, е един роман на Мо Йен, който по сходен начин се опитва да разкаже не целия, но втората половина на китайския XX век. Доколко и как е осмислен в момента човешкият XX век?

С доста голяма степен на сигурност смятам, че китайският XX век доста се различава от нашия. Нашият е векът на концентрационните лагери, на Холокоста и на бежанците. Струва ми се, че на китайците не им достига поне едно важно нещо и това е Холокостът, а не съм сигурен и до каква степен явлението с бежанците е близко до тяхното съзнание. Не защото те не са имали бежанци, а защото идеята за родно място в Китай е дефинирана другояче. Особеното при нас, европейците и хората от Балканите, е, че през XX век станахме колективно отговорни за едно грандиозно престъпление, което бе извършено с нашите съседи пред очите ни. Докато са ги откарвали в концентрационните лагери, ние сме си пиели чая. В антропологически, исторически и психологически план това е адски гадно. Естествено, и преди XX век е имало престъпления, но не е съществувала колективна отговорност, която между другото е резултат от фотографията и филмите. Ако сега за първи път видите снимка на сирийски бежанци и останете безучастен, вие вече сте отговорен за това. 

Подхвърляте доста филми в произведенията си. Кои са любимите ви режисьори?

Страшно труден въпрос. На него или няма отговор, или всеки отговор е за момента.

Е, да. За момента.

Поради необясними причини ми идват Фатих Акин и Акира Куросава. Нямам идея защо.

Точно снощи гледах “Раната” и много ми хареса.

Отличен филм.

Докато го гледах и докато четях вашите книги, бях удивен какви неща са се случвали на две крачки от България, а аз никога не съм знаел за тях. Една медия нарича произведенията ви “урок по история без свръхдоза от дати”. Какво е предимството на литературата пред историята, освен облекчаването от дати?

Е, понякога и в литературата има дати. Но според мен тя единствена разказва истинската човешка история, защото официалната историография се занимава с дати, войни и велики личности, но всичко останало в общи линии минава незабелязано. Вярно е, че от около седемдесет години насам има промяна в това отношение с школата “Анали”, новия историцизъм, Фернан Бродел и т.н., но остава фактът, че за големите неща от историята говори единствено литературата. Например, от гледна точка на историографията Холокостът е необяснимо събитие. Той беше обяснен на човечеството изключително благодарение на литературата. Така поднесена, информацията “Хитлер и неговите съучастници са избили шест милиона евреи” сама по себе си звучи чудовищно, но не означава нищо. Същината на това явление може да бъде обяснена само от литературата.

Като заговорихме за бежанци, заради националистическите издевателства Самуел Ф. Клайн от “Орехови двори” се зарича повече “никога да не обича никоя държава”. Вие сте роден в Босна и живеете в Хърватия. Какво означава националната идентичност за вас? Вършат ли ни някаква работа тези етикети, или е достатъчно, както пък казва един от разказвачите в “Сараевско Марлборо”, просто да отличаваме “който стреля от който свири”?

Преди войната веднага бих отговорил, че националната идентичност няма никакво значение, че това е просто един етикет. По време на войната обаче научих, при това го изпитах на собствен гръб, че националната идентичност е важна, много важна, и то не заради личното ти усещане, тоест не заради това, че възприемаш себе си като българин, а заради това, което другият мисли за теб. Тук възникват сериозните проблеми. По време на войната осъзнах какво всъщност представлява убийството на шестте милиона евреи – те са убити не защото са мислили себе си за евреи, а защото някой друг ги е мислил за евреи. Тяхното усещане за самите тях е било без абсолютно никакво значение. За да го осъзная, над мен трябваше да завалят снаряди.

В едно много хубаво интервю с преводачката на “Орехови двори” Рада Шарланджиева казвате, че “нещастието е нашето постоянно състояние”. Ако това е така, следва ли да предефинираме целта на човешките стремежи? И как?

Не става въпрос за човешките стремежи, а по-скоро за лично усещане. Става въпрос и за още нещо. За съжаление аз не съм религиозен, тоест не вярвам в Бог. Струва ми се обаче, че християните, особено дълбоко вярващите, имат съвсем неправилни очаквания от Бога. Те очакват той да ги направи щастливи. Само дето и в Стария, и в Новия завет Бог е обещал какво ли не, но никъде – че хората ще са щастливи. Всъщност тъкмо заради този истеричен стремеж към щастие се случват страхотни нещастия. Да речем, идват ми наум два проекта, свързани с ощастливяването на хората. Единият е стореното от папа Йоан Павел II в Камбоджа, а другият е американската мечта. И единият, и другият проект на практика завършват с неудовлетворение, безчувственост и производство на несметни количества нещастие. Мисля, че би било разумно поне за малко да се отречем от идеята за щастие на всяка цена.

В този смисъл това ли е целта на литературата – да инжектира дози нещастие в нас?

Естествено, че смисълът на литературата не е да прави хората нещастни, а по-скоро да им дава илюзията за смисъл. Според мен литературата е преди всичко това. И следователно тя е по-значима от живота. Музиката и литературата са най-важният и най-изконен смисъл на човечността – ние сме хора, защото пеем и разказваме, по всичко останало сме доста съмнителни като създания, даже бих казал, че по всичко останало между нас и хлебарката няма големи разлики.

Много симпатичен ми беше образът на Нусрета в “Орехови двори”, за която пишете, че с усмивки като нейните “облекчаваш у другите онова, което искаш да облекчат у теб”. Какво облекчавате вие с писането си?

Мисля, че не облекчавам никого с нищо. Със сигурност не облекчавам себе си, нито пък вярвам, че по някакъв начин на другите им става по-леко от моето писане, защото на мен самия не ми е по-леко, докато чета. А себе си определям преди всичко като читател. Това е моето основно и главно национално усещане, тоест аз така бих определил себе си – като читател. Докато чета, знам, че правя единственото смислено нещо в живота. И ако трябва да си представя идеалния живот, за мен това е вечното четене. Да бъда безплътен читател.

Има нещо много балканско и едновременно пънкарско в мантрата “да му ебеш майката”, която е просмукана в костите на някои от героите ви. Как ни определя, помага и пречи това светоусещане?

Вероятно ни определя до голяма степен. Но винаги възниква въпросът какво друго отношение към нещата бихме могли да имаме. Или пък какво друго би било по-добро и по-полезно за нас. Мисля си, че основният модел на балканско поведение е следният: човек прави нещо и после дълго се разкайва. Балканският човек е всъщност махмурлия. Нашите пиянства са много кратки, но пък махмурлуците ни са дълги и страшни, което е много необичайно и интересно. Да речем, поляците и руснаците са известни с това, че могат, и аз съм го виждал, дълго и много да пият. А ние сме известни с това, че имаме дълъг махмурлук. Някой алкохолен производител би казал, че е заради некачествените напитки, но аз не съм сигурен, че това е причината. Според мен махмурлукът е наша съдба.

Интересна ми е рецепцията на вашите романи в самата среда, в която ги пишете. Преди време ужасно се впечатлих от един китайски филм, а когато заговорих за него с китайска приятелка, тя ми каза, че не е видяла нищо интересно в него, защото такива истории гледали всеки ден по новини и репортажи. Какво ново казват книгите ви на вашите сънародници?

Не бива да се генерализира. В своята страна аз имам много читатели, дори почитатели, които сляпо ме обожават. Но има и доста хора, които ме смятат за най-страшното нещо, което може да се случи на държавата. При това повечето от тях дори не са чели книгите ми, просто някой им е разказал за тях. Точно този тип хора са най-опасни — те не са чели нищо, обаче знаят всичко. Сходни са и проблемите ми с така наречения литературен и културен елит. Причината е, че осмивам техния национализъм, което те възприемат като враждебност. Така че аз не правя нищо за своята среда и култура, освен да предизвиквам недоразумения и конфликти. А на читателите си може би давам някакво удоволствие от четенето. Но като казвам това, не бива да се забравя, че езикът, на който пиша, не е само език на държавата, в която живея, не е само език на Хърватия, а и на Босна и Херцеговина, Черна гора и Сърбия. Съответните националисти в другите държави нямат никакви възражения срещу мен, защото не живея в техните родини. Там имам само нормални читатели, каквито впрочем имам и в Хърватия, но ако се преселя в някоя от другите държави, след няма и седем дни ще започнат проблемите и с техните националисти.

Има ли разлика между работата на критика и работата на писателя?

Не би трябвало да има. И критикът, и писателят следва да бъдат читатели. Докато критикът пише, да речем, само за книги, писателят пише и за други неща, но и двамата би трябвало да пишат единствено от свое име и от ничие друго. Има едно много глупаво твърдение, разпространено в Европа и света, което е измислено от обидени писатели — че критиците са неосъществени писатели. Това е глупост поради ред причини и една от най-важните е, че критиците много често са и писатели, при това реализирани писатели. Аз обичам такива критици, защото тяхната критика предполага по-широки граници на свобода. Не вярвам в критиката, писана от строги и дистанцирани хора, особено такива, които смятат, че пишат обективни текстове. За да бъде добра и автентична, литературната критика трябва да е субективна.

Сборникът “Сараевско Марлборо” е книга 19 от поредицата “Кратки разкази завинаги” на издателство“Жанет 45”. Превод от хърватски: Русанка Ляпова. Оформление: Люба Халева. Водещ поредицата: Нева Мичева.

Романът “Орехови двори” е книга 14 от поредицата “Съвременна класика” на издателство “Летера”. Превод от хърватски: Рада Шарланджиева. Оформление: Васил Димитров.