вторник, 26 януари 2016 г.

Царят на пънка



 

Пънкът, обясних веднъж насън на една приятелка, е непрекъснатото усъмняване в готовите смислови фабрикати на света. Ако си недоволен, удряш. Ако не ти харесва, рушиш. В съня приятелката ми каза, че не ме разбира, и отиде да си купи банан.

Мисля си, че пънкът и будизмът имат нещо общо, доколкото и двете целят разрушаване на готови, но неработещи норми, пълно оголване на реалността и човека, достигане до същностното или по-скоро до съзнанието, че няма постоянно същностно и единственият начин да поддържаме някаква връзка с истината е непрекъснато да подлагаме света и себе си на рушене.

Един такъв бунт е сюжетният старт на “Крака на костенурка”. Разказвачът Николай е загубен музикант, който е учил пиано в най-якия музикален колеж в света, обаче нещо все не му е било наред, нещо все се е разминавал с предлаганата му реалност, която все е изглеждала лъжлива — гаджета, купони, уроци — имало нещо празно в цялата тая работа. Идентичността на талантлив пианист с бляскаво бъдеще не сработвала. Накрая зарязал всичко и станал будистки монах в Дарамсала. Освободил се от суетата и суетенето на западния свят и отишъл да търси обратното — смирение, себеотричане, светопознание.

Цялата работа малко намирисва на поредния западняк, който е открил голямата източна истина и се връща с аура на светец, за да ни просвети. Не това е целта на Грозни. Самият той казва: “В книгите си не давам отговори, само задавам въпроси. Това разочарова някои мои читатели в Америка, които са очаквали да открият мистични духовни послания, които ще разрешат всичките им проблеми”.

При все че Николай е напълно отдаден и верен на монашеската клетва, още от самото начало той подхожда към цялото преживяване с пънкарска игривост. Вместо да затъне изцяло в будистката догма и да изключи всичко невписващо се в нея, погледът му остава чувствителен за откаченото, несериозното, абсурдното. Реалността около него така и не предявява каквато и да е претенция за логика и всъщност това й е ценното. Никой и нищо не е нещо готово и завършено в тази реалност, всичко е странно, смешно, невероятно, непостоянно и затова — правилно. Същото важи и за самия разказвач — всеки негов наивен опит да се самозаяви, да се самоопредели в новата си обстановка завършва с комичен крах, малко по уесандерсъновски и селинджърски. Дори по време на мемоарната си рефлексия, в нито един момент разказвачът не се подхлъзва по удобната възможност да се покаже як, печен и разбрал — напротив, той използва писането, за да се изкара неуверен, смешен и смаян. 

 В крайна сметка се е получил чуден баланс между случка, теория, персонаж и техника. Случката, познавателната страна на историята, е реалистичната документация на монашеството, заедно с абсурдния живот в Дарамсала. Теорията са умерено вмъкнатите разсъждения по въпроси от будистката метафизика. Персонажът е бившият вундеркинд, младият монах Николай, който е в непрекъснато развитие по личния си път към истината. Техниката (мен ако питате, най-значимото в този роман) е силният усет към абсурдното и шашавото, лекотата и иронията на описанието.

Дотук всичко е по анонс. Това, което анонсът не съобщава обаче, е, че един от многото чалнати обитатели на Дарамсала, за които Грозни явно има око, постепенно мутира от поредния дребен колоритен персонаж до важно повествователно отклонение, та до главно действащо лице, което измества всичко останало, дори самия разказвач. И ето тук идва същинското рушене и баш пънкарията, истинският бунт. Като че ли напускането на западния свят и самоиронията не са достатъчни като средство срещу суетата на света и егото, затова, за да постигне пълно саморазрушение, във втората половина на романа Грозни отстъпва средата на сцената на друг персонаж, който прави всичко, включително него, на пух и прах. Не Буда успява да освободи Николай от илюзията му за аз, а Цар, смахнатият босненец, който е пробвал с монашеството, ама набързо се е отказал, който си е хвърлил паспорта и сега е заклещен в Индия, който е от несъществуваща вече държава, който почва търговия с босненски хляб в Дарамсала, който планува да мине границата с делтапланер, който е луд шахматист, който е въплъщение на грандиозната пънкарска добродушна неебателност.

И докато Николай е усърден в монашеството си, нещо непрекъснато го дърпа към Цар, който го храни с всякакви подривни идеи. Колкото и да недоволства Ани Дауа (нещо като настойничката на Николай в Индия), постепенно хаосът на Цар става по-значещ от реда на будизма.

Навсякъде пише, че този роман е историята на джаз пианист, който се преселва в Хималаите, за да учи будизъм. За мен обаче това е преди всичко портрет на Цар, на неговата способност да удря, мачка и руши, да не признава етикети, авторитети и истини, да не се задоволява с нищо готово, да не се церемони, да не се нарича никакъв, да не приема идентичност, да няма дом, да няма аз, да решава на момента и, като образцов играч на шах, винаги да е няколко хода напред. Той се оказва най-важният учител за Николай.

И като казах “няколко хода напред”, най-много се смях и надъхах тъкмо на разсъжденията на Цар за играчите на шах. Според него шахматистите имат много по-гъвкаво отношение към реалността и винаги мислят с един ход напред. Ако, да речем, си чужденец без паспорт в Индия и си тръгнал рано-рано от Дарамсала към Ню Делхи да се примолиш за статут на бежанец, обаче, не щеш ли, точно на излизане от квартирата те блъсне магаре и ти счупи крака, какво биха направили повечето хора? Биха отишли в болница, биха се прибрали веднага, при всички положения биха се отказали от плана. Играчът на шах обаче вече е с един ход напред, незабавно яхва магарето, което го е осакатило, и препуска с него към автобусната спирка. Добре, нали, обаче цялата тая работа със счупения крак го е забавила и когато стига до спирката, автобусът тъкмо тръгва. При това положение обикновеният човек няма какво друго да направи, освен да се върне, играчът на шах обаче вече е няколко хода напред и се хвърля пред автобуса. Качва се, значи, и стига до жп гарата в съседното градче. Обаче се оказва, че експресът за Ню Делхи не спира точно на тая гара, а само на съседните две. Обикновеният човек вижда безизходна ситуация, а играчът на шах веднага хваща влак в обратната на Ню Делхи посока...

Страхотна книга, една от любимите ми през последните години.
Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)