Виждаме, осъзнаваме и надскачаме

Прочетох едно есе на Петър Мутафчиев, писано преди близо 80 години, което ме учуди и ме вкара в приятен размисъл.

В него се обсъжда културната криза в България, която според автора започва след Освобождението, разискват се причините за появяването й, механизмите на разпространението й и пагубното влияние на съществуването й.

Едва в последните абзаци се появяват няколко изречения за евентуалното разрешение на проблема. “Общества, доведени до състояние като нашето, за да бъдат спасени, трябва да развърнат особени усилия. Стимулът, който е в състояние да събуди тия усилия и ги впрегне в действие, може да бъде само съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати. И когато, по-нататък, това съзнание стане факт, нужно е да намери то въплъщението си в хората, които могат да го превърнат в дела.” След което се набляга върху решаващата роля на училището в процеса по възпитаване на волни и дейни хора, които ще създадат духовен елит и ще повдигнат културното равнище.

В началото този опит за решение ми се стори твърде ялов и недоразвит, особено с оглед на изчерпателността на мрънкащите части преди това. Замислих се също, че кодът, на който е написана статията, очевидно е достъпен само за хора, които малко или много вече притежават споменатото съзнание, а другите, неосъзналите, тези, които реално са проблемът, мисля си, не биха прочели това есе. То не е написано на достъпен за тях код.

Въпреки това текстът насочва към проблем, прави му аутопсия, поставя диагноза и призовава към операция, което само по себе си не е никак малко. 

Няколко часа по-късно започнах да си мисля, че има нещо много прозорливо в разрешението, което Мутафчиев предлага, колкото и оскъдно като обем да е то. “Съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати”, пише. Съзнанието за опасностите.

Преди няколко години много се шумя около филма “Източни пиеси”. Много хора се чудеха защо обра толкова награди и роптаеха, че показва България в лоша светлина. Това сигурно са полуинтелигентите, за които пише Мутафчиев - “самодоволни, защото им липсва самокритика, те се явяват критически настроени към всяко творческо усилие в нашата общественост, понеже знаят, че тъй се освобождават от задължението да му сътрудничат.” 

“Източни пиеси” се хареса толкова именно защото е самокритичен до пръсване. Защото е краен в показването на толкова много проблеми, които си съществуват сякаш неосъзнати в България - ксенофобия, корупция, наркомания, безхаберие. Камен Калев ги е извел до крайност, забъркал е лайнян коктейл, направил е така, че да не можем да не ги осъзнаем. Ето дотам може да се стигне, ако продължава така, ето такъв може да стане целият свят, не само този, който аз показвам, хора ще умират, закони ще се тъпчат, мечти ще се рушат.

Това беше филм, който много хора гледаха, и независимо дали “ми хареса” или “не ми хареса”, те, на някакво ниво поне, осъзнаха докъде можем да стигнем. Осъзнаха част от опасностите, които трябва да бъдат избегнати.

Сещам се също за един разказ на Зорница Гъркова, “Девет на осми”. Историята е за банда кретени, които решават да купонясат в някаква пещера на осми декември. Тръгват на шега, единствено с идеята за парти. Естествено всичко се прецаква, загубват се в пещерата и се лутат в тъмното няколко дни. Накрая стигат до заветната зала, дето “Моби звучи несравнимо яко вътре”. Там дъни музика, а по камънаците танцуват скелети. Кретените внезапно осъзнават, че това са техните скелети, това е тяхното бъдеще, това са те, купонясващи и мъртви. Сепват се за момент, после се присъединяват към купона. “Ей, пичове, ебати и якия осми декември.”

По същия начин този разказ показва, осъзнава какво ще се случи, ако нещата продължат както са. Това ще стане накрая.

В тези два случая е много важен начинът, по които е извършено осъзнаването. “Източни пиеси” отвсякъде лъха на документалност, той само показва, без да оценя, без да съди, без да мрънка, без да се поставя по-високо от обекта си. По същия начин “Девет на осми” не съдийства, не взима страна, не третира враждебно описаното. През цялото време кретените не са антигерои, не са умишлено загрозени, напротив, на моменти дори са симпатични. Разказът е написан жаргонно, на езика на персонажите, достъпен е точно за хората, описани в него. 

Личният ми опит говори, че дори евентуалният читател да се изкефи от сърце на решението на героите да купонясват докрай, в него, най-малкото на подсъзнателно ниво, ще остане някаква грапава нотка, купон и скелети, нещо, което ще му повлияе следващия път, когато се наложи да вземе житейско решение. Което е още една крачка към осъзнаването и действието.

Качествена промяна би настъпила, ако в тези филми и разкази всички започнем да виждаме реални или потенциални себе си. Ако станем самокритични вместо критични. И това е една от функциите на съвременното изкуство - да ни помага да се виждаме, осъзнаваме и надскачаме.

Сега остава да се появят още самокритични страшни филми и симпатични ужасни разкази. За учители, родители и всичко.