Шел Силвърстийн: "Щедрото дърво"

Дълго време отлагах четенето на "Щедрото дърво". Узнах за нея преди няколко години, когато гледах късометражния филм на Спайк Джоунс I'm Here, който е бегло базиран на нея.

После в продължение на четири-пет месеца ежедневно ми се мяркаше, но все не усещах, че й е дошъл моментът, и така не я дръпнах от рафта.

Миналия месец си купих българската версия от Книжен ъгъл и я сложих в шкафа да чака.

Днес Антонио дойде вкъщи и веднага посегна към шкафа с книгите. Първо прочетохме "Мифи" на Дик Бруна, после го попитах дали иска да прочетем още нещо. Поисках да споделя първия си път с него.

Легнахме пак на леглото и разгърнахме. Аз четях историята. Антонио отгръщаше страниците. По някое време влезе майка и седна да слуша. 

Когато дървото предложи стъблото си за лодка на момчето и "беше щастливо", нещо ми стана, гърлото ми се задръсти, очите ми се замъглиха и едва не захълцах.

Удържах се все пак, че да не ошашкам майка и Антонио, но после си поревах в банята и сега още не съм в час.

Мисля, че знам какво се случи. И преди се е случвало. Виждам или чувам нещо толкова силно, искрено, величествено и добро, че се чувствам като въшка, като гъз на въшка се чувствам. Усещам се толкова слаб и мижитурчест, толкова засрамен, толкова далеч от най-доброто, което мога да бъда. И едновременно с това съм безумно радостен, това навярно е моментът, в който се чувствам най-свободен, защото знам каква е идеята, знам защо съществувам, знам какво трябва да направя, и аз да съм такъв, като тях, искрен и добър и силен.

Все забравям. Минава малко време и забравям. Докато нещо ми напомни пак.

Шел Силвърстийн, преводачът Александър Шурбанов и издателство Точица ми напомниха днес.

И на Антонио му хареса.

farmer's

Първоначално се колебая между два ресторанта, но farmer's ме спечелва с чисто, приветливо пространство и нежен, семпъл дизайн. По витрините му няма кич и грозни надписи, всъщност няма изобщо надписи. Не крещи промоции, не се е олял в цветове, не се обявява самовлюбено. Farmer's просто си седи там, скромно, тихо и красиво. И се усмихва леко.

С какичката вътре си говорим за сандвичи и супи. Каква е супата на деня, питам. Какво означава минестроне? Какво е тиросалата? Тя пита, веган или вегетарианец?

Намирам сандвича с печени тиквички и тиросалата почти неприемливо красив. Мога да го гледам сто години. Мога да умра докато го гледам и пак да не го изям, за да може той да си остане такъв красив, пък с мен каквото ще да става. Все едно искат от мен да си натикам картина на Марта Рич в устата.

Захапвам все пак и усещам блаженство и спокойствие. Представям си всички създатели на този сандвич, от фермерите през управителя и пекаря до какичката, която спокойно и вещо ми го нареди. Тяхната промисъл е да се нахраня добре, мисля си. Да не ми стане тежко. Да не ми стане превъзбудено или гадно. Да остана чист и скромен като логото им. Те се грижат не само за вкусовите ми рецептори, а за тялото и душата ми. Усещам всичко това и ми е благодарно и вдъхновено.

farmer's е на иван шишман 23 в софия. има и клон на площад гарибалди, покрай който само минах, но не ми се стори така задушевен, макар че качеството на сандвичите със сигурност е същото.

The Pornographers (1966)

Оригиналното японско подзаглавие на този филм е "Въведение в антропологията".

И колко сходна е ролята на антрополозите и порнографите всъщност, особено на първите порнографи. Те изследват човек в невижданите му образи, показват ни го какъвто не сме си го помисляли и ни дават да разберем от какво сме направени самите ние, от къде тръгваме, къде е дъното ни. Разширяват познанията ни за човешката същност и ни позволяват по-близък досег с нея.

Порнографът в най-чистата си, изначална форма е авантюрист и изобретател, той е революционер и хуманист. Той върши своята работа заради вярата, че е нужен на човечеството. Труди се за по-добър свят.

Макар че с това подзаглавие Имамура Шохей навярно просто има предвид, че филмът му е антропологическо изследване на живота на един порнограф.

Виждаме, осъзнаваме и надскачаме

Прочетох едно есе на Петър Мутафчиев, писано преди близо 80 години, което ме учуди и ме вкара в приятен размисъл.

В него се обсъжда културната криза в България, която според автора започва след Освобождението, разискват се причините за появяването й, механизмите на разпространението й и пагубното влияние на съществуването й.

Едва в последните абзаци се появяват няколко изречения за евентуалното разрешение на проблема. “Общества, доведени до състояние като нашето, за да бъдат спасени, трябва да развърнат особени усилия. Стимулът, който е в състояние да събуди тия усилия и ги впрегне в действие, може да бъде само съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати. И когато, по-нататък, това съзнание стане факт, нужно е да намери то въплъщението си в хората, които могат да го превърнат в дела.” След което се набляга върху решаващата роля на училището в процеса по възпитаване на волни и дейни хора, които ще създадат духовен елит и ще повдигнат културното равнище.

В началото този опит за решение ми се стори твърде ялов и недоразвит, особено с оглед на изчерпателността на мрънкащите части преди това. Замислих се също, че кодът, на който е написана статията, очевидно е достъпен само за хора, които малко или много вече притежават споменатото съзнание, а другите, неосъзналите, тези, които реално са проблемът, мисля си, не биха прочели това есе. То не е написано на достъпен за тях код.

Въпреки това текстът насочва към проблем, прави му аутопсия, поставя диагноза и призовава към операция, което само по себе си не е никак малко. 

Концепция

Тези дни чета първи брой на гранта, присещам се за парапет и си мисля.

В енциклопедиите определението е едно и също за всеки. Леглото е правоъгълна рамка с четири крака, розата е градински храст с ароматни цветове и бодливи стебла, бъдещето е което предстои. В главите ни обаче е пълно с всякакви спомени, идеи и визии. Леглото е където умря баба, роза е каквото цъфти в двора, бъдещето е въображението на настоящето. Една дума щраква по различен начин в теб и мен и тези начини са част от целия дизайн, част от велика концепция.

Концепция е речник от една дума с множество интерпретации. Когато го разгърна, аз признавам, че сам не разполагам с пълното определение, че искам да попълня дефиницията си за свят с други разбирания. Чета и усещам как думата се разпада, рухва, нищо не остава от нея, след което започва отново да расте, да набъбва, да се изпъстря и осмисля. Леглото не е само моето легло, а леглата на всички. Идеите съжителстват в концепция.

Тя експлодира и омацва в смисъл, всякакъв смисъл, бял, розов, жълт. Концепцията е съгласието да се оцапам, идеята за разбиране и разбирателство, желанието да погледна в твоя емоционален речник и ти - в моя.

Кенджи

МАЦУУРА Ятаро: "Най-ужасната и най-страхотната книжарница"

В гимназията Мацуура Ятаро прочита “По пътя”, How to Make Money Without Doing Time на Реймънд Мънго и стихосбирка на Такамура Котаро, напуска училище и запрашва за Америка. Връща се в Япония с куп авангардни списания за изкуство и фотография и започва да ги продава самодейно - намира дизайнери и художници, обажда им се и им предлага каквото счита, че ще е подходящо за тях. Някои го игнорират, други са силно заинтригувани и стават редовни клиенти. Така Мацууро започва периодично да пътува до Америка, където обикаля книжарници и търси готини книги, каквито в Япония няма. Това не му носи много доходи, всъщност често е на загуба, но го движи ентусиазмът му и идеята, че върши нещо полезно. Споделя нещата, които харесва, с хора, които нямат достъп до тях.

Този дух се въплъщава няколко години по-късно и в следващия му проект - пътуваща книжарница. Натоварва една каравана списания и книги и тръгва по градове и села. Седи си отпред, разговаря с любопитни минувачи и предлага личен подбор от неща за четене.

m&co. traveling booksellers

В момента Мацуура ръководи заземената книжарница Cow Books, но подвиждната все още пътува, а намерението му е и двете да го надживеят.