четвъртък, 24 април 2014 г.

Университетът на храната


Храната е важен играч. Тя не е просто статична материя, която обслужва жизнения ми нагон. Тя е и културна конструкция, носеща всички белези на производителите си и прехвърляща ги на консуматорите си. Майка ми сготвя обяд, обядът сготвя мен. Дълго преди да започна сам да определям какво ям, каквото ям е започнало да определя какво съм.

Храната е хранилище на културна информация. Архитектониката на гозбата винаги се подчинява на местната теория за живота. Така че заедно с удоволствието и облекчението от поредната доза живец, ние поглъщаме също знания и разбирания за живота — на готвача, града, общността. И докато всички сме подвластни на манджата — и телом, и духом, — не всички сме достатъчно находчиви да я използваме съзнателно в качеството й на учебник. А това е жалко, защото яденето е едно от малкото неща, които така или иначе правим и които кажи-речи винаги, повсеместно и по подразбиране ни кефят (заложено ни е биологично, иначе нямаше да ни се занимава да съществуваме), а ние не разгръщаме пълния му капацитет на университет.

Как тогава да разнищя стртуктурата на храната и да започна да черпя знания от нея? Мога да си купувам готварски книги с рецепти от всевъзможни кухни, така или иначе обичам да чета рецепти, но пък едва ли някога бих хванал някоя готварска книга и да я изчета от кора до кора с образователна цел, ще ми доскучее на втората страница. Или пък мога да си взема някое вълнуващо културологично изследване като “Философия на храненето” на Райчо Пожарлиев, което не е лош вариант, но пък съществува рискът да задълбая твърде много в метафизиката на храната.

Всъщност знанието се усвоява само ако се изживява. Така че най-добре да ям. Също както авторите на алтернативния учебник “Вкусна география” са решили, че щом истинските учебници по география са сухарски, най-добрият начин да научат география е да пътуват, да нагъват каквото им падне по пътя и така да напишат собствения си учебник.




Резултатът не е просто учебник, а цяло изживяване. В основата е пътешествието на две момчета, които не могат да се концентрират в ученето, понеже в главата са им само момичета, та баба им най-безцеремонно ги качва в колата и ги води на образование в натура — ядене на всевъзможни манджи и поглъщане на всичката географска и културна специфика, която те съдържат. 

Текстът във "Вкусна география" е оформен като кратки вписвания от страна на авторите, така че това е дневник или пътепис. Езикът е изключително жив и осезаемо художествен, а историята следва някаква сюжетна нишка, така че това без съмнение е роман. Маршрутът кръстосва всички краища на България, така че това е пътеводител. В структурата на разказа са вмъкнати подробно описани (и изядени) специфични манджи и рецепти, така че това е готварска книга. Всяка страница е обилно и прекрасно изрисувана с гледки, животни, лица и рецепти, така че това е рисувана книга или графичен роман, или илюстриран хартиен блог. Пътьом са изложени всякакви любопитни географски факти, които са изникнали в процеса на яденето, така че това е учебник.

Е, може да не е пълен учебник (кой учебник е пълен в крайна сметка?), но пък е личен учебник, а така е по-хубаво, защото не казва "това е еди-как си, там се среща еди-какво си, тук е живял еди-кой си", нито пък като пътеводител казва "иди там, виж това, направи онова, първо, второ, трето", а по-скоро казва “аз пътувах там, открих това, обикнах онова — пътувай, откривай, обичай и ти".

Това е учебник, който ни учи не толкова на знания, колкото на уменията да търсим, разпознаваме, извличаме и обичаме знанията, уменията да учим и да се забавляваме чрез изживяване.

И много ми хареса какво пише на първата страница:

“Книгата е създадена в партньорство с международната организация “СлоуФуд” като част от работата им по издирване и съхраняване на кулинарните традиции на местните общности и популяризиране на ново качество на живот в съзвучие с природата и културната памет.”

Добра работа, СлоуФуд и Точица. Добра работа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар