Летящи хора

Откакто “Книги и” умря (заради което всички сме във вечен траур, знам), често се присещам с умиление за “Къща за птици” — единствената жива книжарница в София, която иди-дойди отговаря на критериите ми за книжарница, а те в крайна сметка не са толкова високи:

1. Що-годе уютен интериор, който предразполага към часове киснене и ровене.

2. Осезаем подбор на книгите, извършен внимателно и любовно, предизвикващ доверие и усещане за лична връзка между мен и подбралия. Харесвам да си мисля, че “каквото и да си купя оттук, няма да сгреша, все едно приемам препоръка от приятел”, а не да се чудя какво искат да ми кажат с това струпване на купчини книги от всичко по много или от всичко по малко.

3. Книжари с отношение, за които книгата не е просто каталогизиран номер в компютър, а живо тяло. Честно, всеки път, като попитам за някоя книга и книжарят забие поглед в монитора, без дори да се замисли, ми иде да скъсам нещо или да се разплача. 

Та от няколко седмици се каня за визита в “Къща за птици”, чиято цел според собственичката е да подслонява четящи, тоест летящи хора и в която се веселих доста при първото си посещение преди около година и половина, макар да не си спомням какво си купих тогава. Не, сетих се, "Мифи" на Дик Бруна. 

После минавах още няколко пъти — веднъж се захласнах по всички томове на "Атлас на българската литература", друг път си купих "Детски цветослов", която така и не прочетох, понеже я подарих.

Оттогава обаче изтече бая вода, та сега не ми е ясно какво точно да очаквам и ми е вълнуващо и свежо.

Става ми мило, като я зървам отдалеч, и още по-мило, като забелязвам нов детайл в екстериора. Сложили са възглавнички по первазите. Колко радушно, викам си. Още от самото начало, още преди влизането ми насочват вниманието към четенето, не обезателно към купуването. Представям си човек върху възглавница с книга в скута и зелени листа в погледа. 

Както винаги и както трябва, книжарката не ми обръща особено внимание, само бегло "добър ден". Разглеждам си бавно и спокойно, тя ме оставя да си правя моето си нещо, а през това време обслужва съвършено двама други гости. Те са много неориентирани и тя им препоръчва книги, но съвсем не напосоки — задава уточняващи въпроси, интересува се от вкусове и интереси, не смее да е категорична, а е честна и критична. Чела е всички книги, за които говори, и говори за тях с истинско въодушевление и любов. Аз си продължавам ровенето.

Проблемът е, че всъщност няма кой знае какво обновление от последното ми идване, но пак ми е забавно. Зачитам оттук-оттам разни неща, но поради някакви причини, които друг път ще анализирам, нищо не ми хваща интереса. Харесва ми рафтът с поезия и огромната секция с православна литература. Преводните книги са добре подбрани, но в момента ми се четат само оригинали, та не се спирам дълго там. Откривам една красива книга за чая с много фотографии, но тя е по-скоро наръчник, отколкото философия или културно изследване, пък и е преводна, затова не я купувам.

В крайна сметка решавам да си взема "Български приказки" на Николай Райнов, тъй като наскоро купонясвах с "Източни приказки", а и тия дни ми се чете за самодиви и тем подобни. Приближавам се до касата, но нещо ме влече към рафтовете със съвременна българска литература. При нормални обстоятелства не бих, но нали книжарката се показа яка, любопитствам дали може да ми препоръча нещо, ама "нещо по-неизвестно, нещо не Георги Господинов или Милен Русков". Тя застава пред рафта и започва да оглежда. Говори ми за "Задочни репортажи за България" на Георги Марков ("Аз чак сега ги прочетох, но за тези неща никога не е късно"), "Шлеп в пустинята" на Людмил Тодоров, "Внезапни улици" на Иванка Могилска, "18% сиво" на Захари Карабашлиев (нямаше я на рафта, но тя отвори някакъв шкаф и веднага я локализира, ето за това говоря), за Александър Секулов, Деян Енев, Калин Терзийски. Натиква ми няколко книги в ръцете и ме оставя да си разглеждам. Сядам на едно кресло и зачитам произволни абзаци от "18% сиво", "Високите каменни хълмове", "Островът", "Шлеп в пустинята"... Ще ми се да се получи сглобка, но не става. Като че ли преди ми беше по-лесно да оценявам и да се съединявам с чуждия глас и чуждите истории, независимо какво и как разказват, а сега ми остава натрапчивото впечатление, че с писането си тези хора или разкрасяват себе си, или загрозяват света, а на мен ми се чете точно обратното. Поне в момента искам нещо, което има смелостта да прави света по-красив. Малко съм разочарован и малко завиждам на книжарката, че е способна на толкова харесване. Сигурно тя има такава смелост.

Върху масата, на която четох българските книги, още стои купчината от предишната гостенка. Мярвам "Вкусна география" на "Точица". Понеже тъкмо вчера я привърших и още ме държи възхищението, решавам да я купя и някога да я подаря на някого. Леко ми е неудобно, че не харесах никоя от препоръките, но книжарката, изглежда, не го взима присърце. Вади хартиен плик и мушва вътре "Пътят на Христос" — подарък от издателство "Омофор" за Деня на книгата.



"Къща за птици" е в София на "Проф. Асен Златаров" 22.