Какво прочетох, преди да зачета четвърти брой на "Гранта", или Не спирам да намилам за дизайн

Дизайнът не е просто снобарско съчетание на цветове, материи и кройки със спорна жизнена необходимост, а внедряване на информация в продукт, остойностяване на всеки детайл, предложение на ценностна система.

С други думи, дизайнът е наука, която се занимава с въпроса как да ти продам не просто домат, дори не просто готин домат, а заедно с домата — смисъл, радост, обич, грижа, вдъхновение, мъдрост и жизнена информация.

Разликата между дизайн и дреме-ми-на-шапката е, когато например от шоколадовата работилница "Гайо" ме информират откъде, как и защо купуват еди-какви си какаови зърна, а когато например в кварталната сладкарница попитам дали в трюфелите има мляко, продавачката ми каже “не знам”. Едното е “изживей този шоколад, научи се на живот от него”. Другото е “яж ми цървула”.

Особено ме вълнуват издателските стратегии на периодика, представа нямам защо, но много ме вълнуват. И ми е много мъчно, че няма ни едно списание, което въодушевено да следя и колекционирам.

Затова и "Гранта" ми е особено на сърцето, защото виждам в идеята му огромен потенциал за стойностно периодично издание, пък отгоре на това — литературно.

"Гранта" вече има четири броя. Първите два бяха списание точно колкото един домат е домат, ни повече, ни по-малко. Всички формални условия бяха изпълнени и крайният продукт беше литературно списание — сборник с текстове от различни автори, при това обединени от обща тема. Като изключим обаче важните стратегии на отвореност към нови гласове, прокарване на български автори наред с чуждите (което всъщност се прави от всички български литературни издания, които са ми известни — "Съвременник", "Страница", "Литературен вестник") и най-важното — популярност и комерсиалност в положителен смисъл, в тези два издателски продукта не бяха заложени почти никакви отличителни смислоносещи елементи. Явно формата е била достатъчна цел за издателите, но, съдейки по отзивите за втори брой, не и за читателите.

Аз казвам, че един домат може и трябва да бъде нещо повече от домат, а това важи в много по-голяма степен за едно литературно списание. Същинският търговски продукт е не формата, а стойността на мисълта, вложена в концепцията.

Да видим сега какви са качествените мисловни промени в четвъртата "Гранта" и какво помоему продължава да куца.

Селски календар

Подхванах тази книга като документ, чрез който ще се информирам за традиционните български обичаи — познати ми като названия и донякъде като съдържание, но общо взето непознати като същност и детайли. Завърших я като една от най-прекрасните поеми, които някога съм чел.

Отначало ме привлякоха симпатичните илюстрации и сортираните по месеци заглавия: “Сурвакари”, “Колитба”, “Тудорица”, “Писано яйце”, “Русалии”, “Събор”, “Жътва”, “На воденица”, “Гроздобер”, “Сватба”… Оказа се обаче, че това не са просто документални описания, а пълнокръвна художествена литература — живи истории, обединени от общи разказвач, персонажи, време и пространство, съставляващи цикъл, направо роман за една цяла година от живота на едно семейство и едно село.

След няколко разказа думите от заглавията вече не бяха просто някакъв случаен обичай без особен смисъл, а логична част от нещо голямо и цяло, естествен елемент от селския живот, в който всичко си има съвсем неслучайно място в годишния житейски цикъл. Наред с празниците се промъкваха и други сезонни явления, не толкова ритуални, но също толкова циклични, важни и естествени: “Пързалка”, “Шарена черга”, “Кукувица кука”, “Дудуче”, “Буря”, “Хляб”, “Мъгла”… Природата с нейните толкова човешки характеристики, изменения и своеволия в тези разкази не беше просто фон или обединяващ мотив, а живо действащо лице, главен герой, определящ фактор във всеки един момент от живота на село. Историите, които природата разказва, се преплитат с човешките, и тя става участник в общия роман, наравно, неразривно и единно с човека.

Разказвачът на този календар е един от любимите ми литературни образи — невръстен и безименен, наблюдаващ скромно, учудено, безучастно и обично. Езикът му е нежен, поетичен и естествен, погледът му — богат, невинен и благ, историите му — непринудени, кратки и ударни. Въпреки заглавието на книгата той не се е подхлъзнал по етнографската обобщаваща пътека и е удържал историите си възможно най-лични. Такива са описанията на всички празници, обичаи и ритуали, още по-такива са съвсем съкровените “Зъбче”, “Скривалище”, “Смъртта на дядо”, “Овчарче”, “Премеждие”, “Тайна”, “Пазар”, “Ракла”…

Зададената календарност в разказите обаче по никакъв начин не изключва силното усещане за промяна, която се случва на много по-високо и дългосрочно ниво, отвъд годишната цикличност — друг главен герой всъщност е естествената изменчивост на нещата, която прави всяка следваща година различна от предходната. В обхванатия едногодишен период се вижда както психичното израстване на момчето разказвач — падналото зъбче, срещата със смъртта, първия учебен ден, подранилото предложение за брак от Рижавата Райка, така и промяната на цялото село и целия свят — постилането на селските пътища с асфалт, прокарването на електричество, създаването на селскостопански кооперативи… За всички тези събития е отделена самостоятелна история и отношението към тях всъщност не е по-различно от отношението към Коледа или към земетресението — те са неизменна част от природното стечение на нещата и предвещават съвсем различна следваща година и съвсем различен следващ роман — с нов календар, нови хора и нови истории.