Бук

Забързал съм крачка, да ме питаш закъде, на връщане от Veda House, замислил съм се за велики дела и не бръскам нищо наоколо, обаче внезапно в дясната ми периферия се мярва подозрителна витрина. Още преди да обърна глава натам, получавам усещане — книжарница. Поглеждам и гледам — вярно книжарница, при това малка книжарница, а като измервам подредбата и подбора на витрината — яка книжарница. 

Аз нали падам гийк — книжарниците обикновено ги разучавам предварително, та посещенията ми в тях са изчислени и нищо не ме изненадва (освен книгите вътре), малко като планирано ходене до някой туристически обект, само дето аз по туристически обекти не ходя, ходя по книжарници. Та тази ми идва тотално изневиделица. Доброто старо откритие на случайното по улицата.

Застопорявам веднагически, залитам малко от инерцията, променям посоката и влизам бавно. Вътре е мъничко и уютно, а книгите най-близо до входа са така празнично и приветстващо подбрани и разположени, че се разтапям — някой се е вихрил с много грижа, любов и вкус, книгите по посрещането до една са със страшно красиво оформление, а още по-вдъхновяващото е, че са изровени внимателно от каталозите на различни издателства от различни години. Имаме си работа, значи, мисля си, с книжен плъх. Добре. 

Каня се да кажа на книжарката, че “От Вечерница до Зорница” е бъкана с правописни грешки, въпреки че е супер красива, ама решавам, че не е позитивно първо изречение, и се отказвам.

Вместо това разгръщам “Балада за Стария моряк” на Самюъл Тейлър Колридж, за която само съм чел в сайта на “Жанет 45”, но никога не съм я виждал в никоя книжарница. Книжарката казва, че е страхотна книга. И аз с такова впечатление оставам, макар че форматът й ми е малко голям. 

Така или иначе тъкмо съм хвърлил стотина онлайн кинта към сайта на “Жанет 45” (пазарувам и аз онлайн… като няма яки книжарници), след като най-внимателно и за пореден път съм разгледал целия им каталог и съм отсял не най-якото, а това, което няма да ме разори и няма да ме остави без свободно място по рафтовете вкъщи, тъй че отварям очи за нещо по-непознато.

Веднага ми прави впечатление секцията с поезия зад вратата, в която отново личи личен сантимент. Книжарниците с отношение към поезията са рядкост и като се натъкна на такава, ми става много романтично и симпатично. Аз поезия не че не чета, зачитам от време на време, ама то са все едни висоти, едни метафори, едни сълзи и най-често ми е малко превзето и ялово, та рядко ме хваща, въпреки че на теория обичам.

В това време книжарката отива да си налее чай и предлага и на мен. Казвам й благодаря, ама тъкмо изпих един чайник.

Нататък спирам поглед върху “Вундеркинд” на Николай Грозни, който често ми се мярка напоследък, пък и съм чувал хубави неща за точно този роман от един тип, дето изобщо не се кефи на съвременна българска литература и почти не чете художествена, пък аз на такива много им се кефя поради някаква причина. Зачитам малко от средата. Проблемът с повечето романи е, че в средата обикновено са голяма проза и много ми се обясняват, вместо да ме шамаросват. Все пак си наумявам, че ако не предпочета нещо друго, може би ще си взема него.

Следват различни малки и все така внимателно подбрани секцийки: детска литература (харесвам си приказки на Ангел Каралийчев, ама това издание на “Труд” ми седи някак много долнопробно и некомфортно в ръката, хартията нещо като че ли), хранене и здраве, история и хуманитаристика, преводна художествена… Специалното рафтче за поредицата “Кратки разкази завинаги” е бонбонче (не схващам какво правят там Георги Господинов и Силвия Чолева, ама пак е яко). Дълго я гледам.

Зачитам “Задочни репортажи за България” на Георги Марков. От доста време вече й се каня, а и напоследък ми се изпречва от къде ли не. Изчитам няколко абзаца и решавам, че ще си я взема скоро, но не сега. Тъкмо съм излязъл от една мега издухана книга и ми се чете нещо по-жизнерадостно.

Пък и ситуацията ми е особена. Олекнал съм със сто лева и вдругиден вкъщи ще пристигне пакет, който ще заеме и малкото останало място, така че ако ще си купувам нещо (пък не мога да не си купя, защото книжарницата е супер), то трябва да е нещо, дето много го искам, а такова сякаш не видях.

В този миг ми светва. Тъпо е да питам за конкретна книга в точно такава книжарница, вместо да се доверя на очевидно изтънчения й вкус, знам, ама много искам да си намеря комикса “Боксьорът”, който излезе наскоро, понеже ми се чете и понеже е събитие. Така че питам.

Книжарката се замисля и казва, че го няма, но веднага забива глава в компа да види за какво става въпрос, което потвърждава наблюдението ми, че си имам работа с изпечен книгофил. Като разбира, че става дума за комикс, издърпва една рисувана книга — “Кинг Конг” и ми я предлага. Викам си, хубаво, и отварям. Рисунките са супер, ама текстът ми е твърде много като за рисувана книга. Нямам угаждане, ей, голяма съм жиничка.

Харесвам си “Кратка история на българския комикс” на Антон Стайков, ама цената й, поне в този момент, ми е над тавана. В това време книжарката е напреднала с ровенето и казва, че може да ми поръча “Боксьорът”. Съгласявам се. После рови още малко и ми казва, че го имало в еди-коя си книжарница и на еди-коя си изложба, която течала в момента, и съм можел да го намеря там.

Леле!

Скоро бях на Алея на книгата във Варна и попитах за две книги на щанда на “Сиела”. Отговорът им беше: нямаме ги. Точка. После от щанда на “Жанет 45” ми казаха, че точно до Алеята има книжарница “Сиела”, при това точно днес имало 50% отстъпка за всички книги на издателството. Представи си. Тия хорица от щанда на “Сиела” не се сетиха да ме насочат към собствената си книжарница, дето беше на две крачки, а книжарката в момента ме насочва извън собствената си книжарница, за да си намеря книгата. На това му викам обслужване.

От друга страна, малко ми е мъчно, че книжарите нямат необходимото самочувствие. Тя не знае. Аз и до “Хеликон” мога да ида, там я има, ама не ща да си я купя от “Хеликон”, а от тук, от супер яката книжарница. Отговарям й, че никъде няма да ходя и ще се върна след два дни да си взема “Боксьорът” от нея.

После обсъждаме разни неща като подходящата големина на една книжарница — достатъчно малка, за да е уютна, но достатъчно голяма, за да има лично пространство за продължително четене (заключихме, че колкото по-малка е книжарницата, толкова по-кратко е времето, след което четенето в нея става неудобно, защото пространствата на книжаря и клиента започват да се блъскат едно в друго); за мечтата й да отвори книжарница-къща с кътове за четене, възглавници по пода и така нататък; за книгите на “Точица”, които биха паснали идеално тук (споделяме истории за четене на “Щедрото дърво”), за липсата на грижа в промотирането на книгите от страна на повечето издателства.

Тръгвам си доволен. 

Книжарница "Бук" е на "Цар Асен" 36 в София (посетена през август 2014).