Линъ Ютангъ "Единъ мигъ въ Пекингъ"

Удивен съм от способността да се съберат и удържат в един ум и един роман толкова светове, такова замайващо количество характери и взаимоотношения, каквото бих предположил, че единствено вселената може да побере вкупом. Такова внимателно и обширно разбиране за разнообразието от човешки и междучовешки състояния. И толкова естествено и нелошо е различието и разминаването между всички тях.

Тази безкрайна вместимост на разнообразие е същината на пекинската философия, както я описва Лин Ютан, и разказвателната му стратегия се припокрива изцяло с житейската на пекинчани:

“Истинскитѣ наследници на старата пекингска култура се бѣха показали неуязвими за всички пристѪпи на модернизма; тѣ живееха сега така, както бѣха живѣли тѣхнитѣ пра-прадеди. Въ домоветѣ имъ цари пълно задоволство, въ гледището имъ за живота има безгранична сдържаность, въ навицитѣ имъ — философско презрение къмъ времето, въ разговора — мѪдрост, добродушие и лень. Защото въ стария Пекингъ минутата и вѣчността сѪ равнозначни. Това, което другаде е вѣкове, въ Пекингъ е само кратъкъ мигъ, въ който поколѣнията минаватъ от дѣдото до внука, и все сѪщата традиция и начинъ на животъ. Защото Пекингъ може да чака, да расте и да не остарява. Завладяванъ многократно, той е завладявалъ винаги своитѣ завоеватели, като ги е промѣнялъ и приспособявалъ къмъ собствения си ликъ.” (том 3, стр. 263)

Романът тръгва от портата на едно семейство и проследява историята му в продължение на около четирисет години (от края на XIX в. до към началото на 40-те на XX в.), разположени на хиляда и кусур страници на български. Погледът на разказвача прави олимпийски подскоци между пластовете, за да опише в един момент обществените и политически събития, в следващия момент — личните преживявания на всеки от героите си, после — да изобрази най-внимателно и подробно дрехите, стаите, украшенията, улиците, градините... и през цялото време да преплита съдби и нива, да сблъсква поколения, политики, класи, характери, философии, да дава радост на героите си, да им причинява страшна болка, да ги ражда, да ги убива, да ги оставя да се развиват, да им позволява да са сложни и недоизяснени, да вкарва най-различни типажи, обстоятелства и случки, да рисува все по-множествена картина, да щъка напред-назад, но никога да не бърза, да анализира, но никога да не отсъжда. Защото, както гласи предговорът от самия автор:

”Какво е романътъ, ако не кратка беседа, както китайското му име подчертава? Вслушай се въ тая кратка беседа, читателю, когато нѣмашъ предвидъ нѣщо по-добро.

Тя не е нито оправдание на съвременния китайски животъ, нито изложение за него, както много отъ последнитѣ китайски романи сѪ си поставили за цель да бѪдатъ. Не е сѪщо така нито възхвала на стария начинъ на животъ, нито защита на новия. Тя e само разказъ за това, какъ съвременнитѣ мѪже и жени израстватъ и се подготвятъ да живѣятъ едни съ други, какъ любятъ и мразятъ, какъ се борятъ и прощаватъ, какъ страдатъ и се радватъ, какъ се образуватъ навици за мислене и животъ и какъ, най-после, всички се приспособяватъ къмъ обстоятелствата въ тоя земенъ свѣтъ, гдето хората се борятъ, а боговетѣ управляватъ."

Преводът на Невяна Розева е безупречен, не знам дали съм чел нещо по-възхитително, откакто съзнателно обръщам внимание на тази част. Едно на ръка, че текстът се лее и не се препъва ни веднъж във всичките хиляда страници. Умът ми не побира обаче как през 1943 г. се е справила с всички китайски реалии, при това блестящо (съвсем дребен, но показателен пример: застреля ме нейният вариант на един празник, който на български се мъчи и гърчи по сто хиляди начина: Средата на есента, Есенния празник, Лунния празник, Средоесен и какво ли още не, а Невяна Розева го е заковала — Средесенния празник).

Лин Ютан байдъуей е голяма свежарка, китайски емигрант в Щатите, който след известно количество есета на родния си език започва да пише на английски. Има безчет книги за китайската култура и номинации за Нобелова награда през 1940 и 1950, а предполагаемо и още веднъж-дваж след това. Дълбочината и спокойствието на погледа му и игривата изящност на езика му в My Country and My People и The Importance of Living ми доставят несравнимо интелектуално удоволствие. Ще чета още и Лин Ютан, и Невяна Розева.

"Ако говорите въ Пекингъ оживено за политически или обикновени житейски събития, ще покажете само едно: че сте недостатъчно културенъ и напраздно сте живѣли в Пекингъ. Това, което отличава пекингското произношение отъ останалитѣ китайски наречия, не сѪ неговитѣ гласни и съгласни, но бавниятъ и плавенъ изговоръ, едновременно добродушенъ и мечтателенъ, който дава възможность на събеседницитѣ да преценятъ всичката сладость на разговора, презирайки и забравяйки напълно времето и неговия бѣгъ. Тази замечтана бавность се изразява и въ самия обратъ на речьта. Отиването на покупки е въ Пекингъ само една “разходка” изъ пазара, излизането вечерь е винаги “игра” съ лунната свѣтлина. Падането на самолетна бомба е “снесено яйце отъ стоманената птица”, нараняването отъ бомба — “изтегляне първа печалба отъ въздушната лотария”. Едно окървавено чело е само “украсено съ червена копринена везба”, самата смърть не идва, а показва “кривата си плитка” като нѣкой мъртъвъ просякъ край друма."