Слаба светлина

"Аз винаги имам усещането за историческа отговорност, за дълг да описвам най-разнообразни човешки съдби и обществени събития, да изливам кръвта и сълзите си, превръщайки ги в слаба светлина, която хората, запътили се към щастието през мрачна нощ, да могат да забележат, да почувствуват утеха и увереност, че скоро ще стигнат целта си."

Лу Вънфу в есето "Слаба светлина". Превод от китайски: Крум Ацев.

Ранен Плейбой

Преди да се случи голата жена в центъра, нападната от армия надписи.

Опаковах

Докато се тюхках, че нямам опаковъчна хартия и ще трябва да излизам да търся, а пък внезапно много ми се доопакова, ме осени идеята, че онзи стар брой на light, който мислех да изхвърля, ще ми свърши чудесна работа.

Сигурно знае много неща за настоящето

Концептуалните сборници са контейнери, които обединяват първоначално разпиляни неща в общ смисъл. Времева капсула, която иска да ми каже нещо за света, от който идва. В идеята й безразборните късове намират място, придобиват смисъл, съществуват с причина.

Коцептуалните сборници правят с литературата каквото аз правя с реалността - пускат нишки и навързват.

"Опустошеният храм" е с разкази за Културната революция. От различни автори и различни преводачи. Съставен от Крум Ацев. Корицата не е великолепна, но поне е идейна и нарисувана. А не бездушна и колажирана. И грозна. Кхм.

Историята живее

Историите ме размотават насам-натам из времето и пространството. Но не онези от учебника, не таблица от хиляди дати и неонагледени обобщения, а микроразказите, случките, детайлите, въздухът, който хората са дишали, къщите, които са строили, ножовете, които са забивали, думите, които са осмисляли реалността.

Историите вкарват времето и пространството в мен, правят ме четириизмерен, мултиизмерен, правят от навсякъде, всякога и всичко едно-цяло-нещо. Те не са отминали и несъществени, а действат, притаени в мен, готови да скочат, да ми напомнят нещо, да обяснят, да ми изкарат акъла и разкажат играта. Сега се случва нещо от преди малко, нещо от друга държава, от друга планета, от след малко, от преди двеста години.

Душата ми работи точно така, точно като в онзи роман, описан в “Градината на разклоняващите се пътеки”, героят умира в една от главите, а в следващата е жив, както баба понякога е жива или както някой далечен е тук, или като в разказите на У Цин, в които реалността се повтаря и пренаписва, гледната точка се променя изведнъж, говоря за едно, а после говоря за друго и в крайна сметка никога не говоря за нещо, а за всичко.

Историята не е изчислима темпорална и пространствена поредица от физичноподчинени събития. Понякога съм тук, в следващия момент, или направо едновременно, съм там. Сега съм и съм тогава. Разказите ме правят симултантен обитател на няколко глави. Историята живее и говори с много от многото си гласове. Аз зная.

Отреденото от небето

"Творецът сигурно изгражда произведенията си съзнателно. Но самите произведения наполовина се намират в един мистичен свят, надхвърлящ твореца. Наполовина? Даже повече от половината.

Чудното е, че най-често е неволно. Душите ни не могат да не се промъкнат в произведенията. Древната фраза веднъж резни, веднъж се преклони^[1] може би показва почит именно към този несъзнат свят.

Творчеството е риск. Дори човек да даде всичко от себе си, накрая пак трябва да приеме отреденото от небето."

Акутагава Рюноске в колекцията афоризми "Думите на едно джудже".

---

^[1] Израз, означаващ благочестивата покорност при изработването на будистки скулптури. - Б.пр.

Слънце Луна

Това, което ме радва в София, са непрекъснато никнещите сгушени магазини за здравословни храни. Това, което ме вълнува навсякъде, са малките книжарници с лично отношение.

Така че случайното откритие на Слънце Луна ме праща във възторг, но не се издавам. Разглеждам бавно и вещо, все едно съм над тия неща. Все едно знам какви са всичките чудесии по рафтовете и няма нужда да питам. Спелта, амарант, елда - ясни са ми. Всъщност усещам ясното желание да имам собствена кухня, да купя разни неща и да си ги разуча вкъщи. Да се построя наново с тях. Ето ти достойна цел.

Не знам какво ще стане

Итало Калвино: "Американски лекции"

За да има литературата смисъл в света, Итало Калвино предлага и прилага шест важни качества, на които се надява писането да наблегне през двадесет и първи век - лекота, бързина, точност, нагледност, множественост и съдържателност.

В “Американски лекции” тези наглед очевидни понятия биват разчовъркани, разпердушинени и разхвърляни, ясните думички стават на пух и прах, преди да станат нещо друго, нещо ново, нещо Калвино. Ерудираността на човека на места ми идва в повече, усещам, че не ми достига интелектуален багаж, за да осмисля всичките му думи. Това не ме отблъсква, напротив, смирява ме и ме надъхва. Най-вече защото усещам любов, смирение и надъханост в самия Калвино. И той не е спрял да търси и учи.

С безкрайни отклонения, любими примери от къде и кога ли не и въвеждане на трезви аргументи в полза на противоположностите на предлаганите качества Калвино подскача от мисъл на мисъл, от автор на автор, от идея на идея. “Бързината на стила и мисълта”, казва, “се изразяват главно в ловкост, подвижност, непосредственост - все качества, подходящи за писане с отклонения, прескачане от тема на тема, многократно изгубване и намиране на нишката.” В тази стратегия на писане, която цели не просто намирането, а и изгубването на нишки, напипвам една от възможните мисловни структури, която обединява и одухотворява петте лекции на Калвино (понеже поради смърт не успял да изнесе шестата за съдържателността, за което всички му прощаваме).

Умират да се отърват от мен

"Някои писатели мислят, че когато пишат, навън е пълно с хора, които просто нямат търпение да чуят всяка тяхна дума. Аз подхождам с обратното отношение, очакването, че всички си умират да се отърват от мен."

Ейми Хемпел в дълго и хубаво интервю за The Paris Review.

Това ли си избрахте

Най-често се случва да намеря нещо, докато не търся нищо. Този път намирам нещо, докато търся нещо друго.

В Млекарницата на Добрев е уютно и приказно. От най-обикновена улица прекрачвам в млечна вселена. Млека, сирена, кашкавали. Има сандвичи, домашна лимонада и био боза. На следващата пресечка е Книги и...

Наскоро научих, че повечето книжарници в България са собственост на група от повечето собственици на издателства в България, което веднага обясни невдъхновения, еднообразен каталог от книги във всички по-популярни и по-големи книжарници, каталог, в който засилено присъстват едни издателства, а напълно отсъстват други. Друго явление в тези книжарници е, че новите книги се застояват по лавиците максимум няколко месеца, преди да бъдат отместени от следващите нови книги и да изчезнат во веки в някой склад или и аз не знам къде. 

В такива книжарници книгите се внасят.

В Книги и..., веднага забелязвам, книгите се подбират. В тази малка книжарница откривам десетки интересни книги, които не съм виждал в никоя голяма.

Смирени просяци

Романтика

Ще ми се да има такъв романтичен филм и за българския комунизъм. Не заради романтиката на историята, а заради романтиката на детайлите. Плакати, дрехи, думи.

Байбай

Преди логиката

Има един филм, в началото на който главният герой се събужда по пижама в празна бяла стая без врати и прозорци. След няколко мига недоумение забелязва върху стената херувимски скротум и пенис. Натиска го и се случва нещо. Нещо супер странно и необяснимо. Пълен абсурд. Натиска пак и се случва същото. Пак и същото. По стените се появяват още стотици херувимски пениси. Самата ситуация е отвъд всякакви разумни граници, но и пенисите случват само нелепости. Няма никакъв смисъл.

Все пак едно е сигурно: всеки пенис случва винаги същото нещо. След първоначалния ужас главният герой се заема да разузнава. Натиска, разучава и запомня функциите на отделните пениси с явната идея да постигне привидно най-нормалното нещо - да оцелее и да се измъкне от бялата стая.

Отнема му почти цял филм време да овладее логиката на стаята, да запомни всички функции, да подбере необходимите му, да открие път навън и да съумее да излезе.

В крайна сметка успява, излиза и попада в друга стая, с черни стени, черни чудовища, черни пениси. Предпазливо натиска един, но този път не се случва нищо, поне не в стаята. Главният герой не разбира, но ние виждаме, че натискането на черния пенис задейства и случва нещо навън, в света, в нормалния, логичния свят.

Частта в първата стая е озаглавена "Възпитание", а втората - "Практика".

Чета

На най-базисно ниво четенето възпитава в мен уважение към чуждия глас. Когато разтворя книгата, оставям другия да говори. Аз млъквам. Готов съм да изслушам чуждата история, да се отрека от себе си, да се самоизпразня и да допусна чуждия ум в мен, смирен и тих да се поуча от него и да осъзная света като място, където наред с моите тревоги, мнения, емоции, нужди и спомени съществуват още безброй други. Четенето е желанието ми да се свържа с тях, да се свържа в света.

Отношението ми към четенето е отношението ми към живеенето. Отказът ми да захвърля книга е съгласието ми да слушам. Отказвам да се откажа от тази книга, от този глас, от този човек. За мен той не подлежи на харесване или нехаресване, обичане или мразене, възхита или презрение, дочитане или зарязване, той подлежи единствено, или поне първоначално, на разбиране. Всяка книга казва нещо, съхранява и разпространява ценна информация и умението, което възпитавам с четене, е да улавям това нещо, което тази книга е, вместо да отсека, тази книга не е еди-какво си, този човек не е достатъчно нещо си.

Разбира се, не твърдя, че не подбирам книгите и приятелите си. Твърде пасивно и безотговорно би било от моя страна да не извършвам дизайн на реалността си. Ще ми се да мисля, че не чета самоцелно, вече не. Една от по-конкретните функции на четенето и изобщо на внимателното гледане е разширяването на света и формирането на подробна ценностна система, тоест смисъл. Чуждите истории изграждат разбиране за начина, по който бих искал светът да е подреден, разбиране, без съмнение ограничено, но и съобразено с всичките чужди болки и щастия, които съм имал възможността да съпреживея с гледането си.

Най-конкретната полза от четенето/гледането навярно е обогатяването на възможностите, умножаването на пътищата, сдобиването с удобни идентичности. С чуждата история аз съм една идея по-адекватен обитател на света, справил съм се с някоя пречка например, овладял съм неудържим нагон, заличил съм неконтролируема фобия, преодолял съм необясним срам. Или съм се подготвил за бъдещи трудности и ситуации, знам как да реагирам, така че да не оплескам нещата, да не раня никого, да не бера срам следващите два месеца. Тоест колекционирам си модели и антимодели на поведение. Полепват по мен, готови за употреба. Полепват, но и ме разбиват, разрушават, дезинтегрират. Четенето е ежесекундната ми готовност да се разпадна на частички и да се наредя отново. Някои го наричат търсене и намиране на себе си. Може. Виждам нещо по телевизора, което страшно ми допада и го присвоявам. Сам не бих се сетил, но усещането е, че съм намерил част от себе си, част, която е съществувала така или иначе, сякаш не са ме научили, а са ми припомнили нещо. И сега съм по-пълен и по-свободен.

Criterion Collection

 

 

Повечето от обложките на Крайтириън са стилизирани, охудожествени, но всяка в различен маниер, като стилистиката в повечето случаи е съобразена с тази на самия филм или поне с усещането на художника за филма. Понякога филмите на един и същ режисьор са издържани в един стил, например тези на Уес Андерсън.

Аптека, или защо дизайнът е изключително важен не само за фанатичните естети, а изобщо за света и човечеството

Дизайнът ме държи нащрек. Не ме оставя да свикна. Предизвиква ме да се вглеждам и да ахкам, вместо да вървя и подминавам. Кара ме да виждам интересното. За да ми е интересно. Да живея.

Хубавият дизайн ще ми каже нещо ново, ще покаже нещо познато или непознато в интересен облик. Ще извърти перспективата ми. Ще обогати информацията ми за света. Ще ме шашне или разсмее или разчувства или и трите.

В града, който понастоящем обитавам, всички аптеки са еднакви. Блудкав надпис "аптека", колкото да не е без надпис, невзрачна външност и една такава болнична вътрешност. На главната улица обаче има една различна. Стилизирана дървена табела, саксии с цветя пред входа, енигматично приканваща външност, романтично усещане като от друг век. Ахаа, казвам си, значи, "аптека" не е обезателно онова нещо, което съм свикнал да виждам. Значи и така може. А щом може и така, значи може и по още безброй начини. Просто никой не се е сетил да се сети. Дизайнът подсеща. Разгръща възможности.

Освен това, като я гледам, тази аптека ме вдъхновява. Трогва ме. Уж само си седи там, а ми говори, предава ми толкова много информация с толкова малко информационни единици. Хората са я пипнали, постарали са се, обгрижили са я, действали са с цялостна идея. Направили са, така да се каже, повече от необходимото, повече от просто място, където се продават лекарства, и именно това повече ми комуникира нещо, на мен, който не е влизал в каквато и да е аптека от години. Казвам си, че и аз така ще правя. И аз ще внимавам и изпипвам. За да живеем всички на хубаво. 

Български книжици

Ако извадя критериите, които от известно време внимателно трупам и с които все по-стриктно оценявам книжарничените си изживявания, заключението ще е, че "Български книжици" е много гадно място. Невзрачна, магазинерска външност, тясно, неприветливо пространство, нагъчкани книги, които са толкова нагъчкани, че положих сетни усилия и ми отне около минута да измъкна "Безподобните" на Райна Маркова и Юлий Давидов от притисналото я обкръжение и така и не успях да я натикам обратно.

Истината обаче е, че вътре прекарах чудесно, бих се върнал и отново бих купил книги, защото вярвам, че от това място има смисъл.

Веднага ми направи силно впечатление импозантната колекция от хуманитарна периодика. Открих непознати ми досега издания като "Критика и хуманизъм" и "Литературата", които ми допаднаха, концептуално поне. Най-после намерих списание "Страница", дето мърморих преди няколко поста, че никъде го няма, при това имаше (май всички) броеве от няколко години насам. Купих си последния.

Доста време постоях отзад при раздела с хуманитарна литература. Хареса ми, че държаха издания отпреди пет-шест години, които не съм виждал в други книжарници напоследък. Явно са им мили тези книги и от това отношение и на мен ми стана мило.

Дръж се

Във филмите на Уес Андерсън все има един такъв персонаж, безкрайно отчаян, обезверен и апатичен, затънал в досадата на живеенето, изгубил или изобщо ненамерил смисъл, незаинтересуван от абсолютно нищо. Бури гърмят пред очите му, рухват семейства, тъпчат се морални закони, а на него му е през шапката, досадно и никакво.

И все се случва нещо, нещо незначително наглед, което кара този образ да подскочи, да затича, да се хвърли, да спаси нещо, нещо, което изведнъж е по-важно от него и от живота му, нещо, което не бива да умре, ако ще той самият да загине заради него.

В този момент той вижда, че доброто е в беда, събужда се от себе си, втурва се безразсъдно, протяга ръка и с все така безизразна физиономия и печален глас казва:

Ям сам

Музей в книжарницата в музея

По случай 70-годишнината от Мао-Дзъдуновата "Реч на Йен'анския форум за литература и изкуство" в Джъдзянския музей на изкуствата има изложба на йен'анско изкуство - творчески стил, чиито ценности възникват през 30-те и 40-те години на 20. век в предкомунистически Китай, добиват форма, гласност и широко влияние след въпросната реч през 42 г., търпят силно развитие и са основна творческа линия от началото на комунизма през 49 г. до смъртта на Мао през 76 г. и продължават да присъстват - съзнателно или не - в много от съвременните естетически течения в Китай.

Изложбата е концентрирана не върху ограничен исторически период, а по-скоро върху естетическа система, въплъщаваща определени социални идеали с продължителна актуалност. Общо седем зали са пълни с исторически фотографии и документи, живопис, гравюри, скулптури, илюстрации от едновремска периодика, а на едно място са наредени десетина аймака, на които вървят стари и съвременни анимационни филми.

Интересно ми е. Освен произведенията по стените има и задоволителен обем текстова информация. Разглеждам бавно и чета внимателно. Вглеждам се в линиите и цветовете и се замислям за социалната мотивация на изображенията.

Остават ми още четири зали, но навсякъде мяркам табели, които оповестяват съществуването на музейна книжарница на партера, и не ме свърта. Зарязвам йен'анското изкуство с идеята, че книжарницата ще е малка, невзрачна и досадно туристическа, ще хвърля бърз поглед, след което ще продължа с йен'анските комикси, илюстрации и анимации.

моля те не обръщай внимание

моля те не обръщай внимание

на пъпките под долната ми устна

знам че няма как

толкова червени

и на такова видно

пък и странно място

все едно съм пипнал

срамна болест

или пък съм ял нещо мазно

и съм забравил да се обърша

после съм заспал

и са ме накацали мухи комари и хлебарки

да оберат каквото е останало

но ти не мисли за това

мисли за нещо друго

моля те

хайде да се съсредоточим в разговора

ти да не мислиш че на мен ми е хубаво

че имам пъпки

и аз нямам начин

какво да направя

да си купя някакво лекарство ли

или онова нещо как му беше името

фон дьо тен

или да отида на дерматолог

ами аз ходих вече

каза ми че са

младежки пъпки

и ще изчезнат догодина

като стана на двадесет и осем

не й повярвах

всъщност

истината е че аз не излизам много

а още по-малко разговарям

и през повечето време

въобще не помня че имам пъпки където и да е

но ако им обръщаш внимание

ми става много неудобно

че съм застанал така пред теб

и ти говоря

с две пъпки

под долната ми устна

Стаята ми

Ти си ми любимата

Гранта 1: Бъдеще

списания

Нямам скорошни, пък и изобщо кой знае какви впечатления от българските литературни списания като Страница, Съвременник, Факел и не знам дали има други. Може би скоро ще ги прегледам, но от кратките си изживявания с тях съм останал с впечатлението, че са някак елитарни, недостъпни, заключени. В Съвременник, доколкото си спомням, не приемат непоръчани ръкописи. Страница нямат нито сайт, нито имейл, а от едно скорошно интервю разбрах, че публикуването май става основно ако си познат на някой от редакторите. Освен това мисля, че никога не съм виждал някъде да се продава Страница, нямам представа кой си го купува и откъде. Преди една седмица се опитах да поръчам последния им брой от една онлайн книжарница, от която още не съм получил отговор, но да не се отплесвам. Не казвам, че всичко това е лошо. Всъщност напротив. Всяко списание е кръг с ограничен диаметър, обхваща и обслужва определени нужди и задоволява определени хора. Списанията с тесен диаметър са дори похвални. Те говорят на техния си глас, който е различен от другите, и разнообразяват и обогатяват цялостното ни културно пространство. Което е супер.

поп

Гранта от друга страна ми дава усещането за егалитарност и достъпност. Пред него всички са равни. То приема непоръчани ръкописи. Засега го няма във всички книжарници, но го има в някои и е поръчваемо по интернет. Има си сайт, има и фейсбук, които не пращят от активност, но поне има. Има достъп. Комуникация има. Отвореност към всичко, от класически американски автори до български писатели, хванати от улицата. Не че публикуват каквото им падне. Вярвам, че редакторите подхождат взискателно, но явно се оглеждат и вярват, че хубавите истории и интересните разказвачи са навсякъде. И това отношение ме топли.

Ако бъде третирано внимателно, безкомпромисно и най-вече активно и с любов, Гранта има потенциала да стане сериозно списание, което да вкарва периодична доза отбрана литература в живота на четящи и нечетящи. С други думи - да стане популярно литературно списание. Списание, за което се чува и говори. Струва ми се, че литературата и попът в България ожесточено се бранят един от друг, а не бива. Разбирам как понятието “поп” е станало синоним на долнопробно и некачествено, а “литература” - на снобизъм, но в същността си те нямат такива конотации. Доказателство са мейнстрийм културите на разни там държави. 

Реймънд Чандлър: "Големият сън"

В един момент малко след средата се почувствах ужасно объркан и гузен, че не съм внимавал достатъчно в четенето и се отчаях, че оттук нататък изобщо нямам шанс да схвана за какво става въпрос, понеже съм изпуснал важни парчета. Помислих си, че никъде другаде освен в криминалните романи вниманието към детайлите не е толкова съществено. Кримито ме кара да се взирам в абсолютно всичко и да търся общия смисъл в него. Което впрочем е и много добър урок по живот.

На кримито му се носи славата на леко четиво. Според мен то не е за разпускане. Чандлър ме скапа. Не можах да му смогна.

Всъщност не зная дали не надценявам ролята на детайлите в изграждането на цялостна кохерентна картина на романа. Носят се слухове, че докато снимали филма, Хауърд Хоукс и Хъмфри Богарт се скарали за това кой убил Оуен Тейлър. В крайна сметка се обадили да питат Чандлър, който нямал и най-бегла представа.

Тогава същността на четенето тук не е в навързването на здрава фабула, не е в насоченото достигане до финалното "ах" при разкриването на убиеца, както е при Агата Кристи например. Същността е именно в пълната каша, в жалките, многолики персонажи, в шизофреничната претрупаност от гадни детайли, в цялата объркана и неясна гнусотия около всички участници в престъплението.

Както пише Богомил Райнов в хубавата уводна статия: "Задачата на автора не е да разбули механиката на едно престъпление, а да разбули действителната същност на един загнил свят, в който престъплението е нещо обичайно. Тъкмо това осмисля лутането на Марлоу и тъкмо така криминалната анкета прераства в анкета върху едно общество, а романът - в социален и политически роман."

Или както казва самият Чандлър: “Може да се залага върху действието и това е чудесно, стига да го обичаш. Но уви, човек пораства, става по-сложен и колеблив, поставя си по-скоро морални проблеми, вместо да се пита кой кого е ударил по главата...”

Шел Силвърстийн: "Щедрото дърво"

Дълго време отлагах четенето на "Щедрото дърво". Узнах за нея преди няколко години, когато гледах късометражния филм на Спайк Джоунс I'm Here, който е бегло базиран на нея.

После в продължение на четири-пет месеца ежедневно ми се мяркаше, но все не усещах, че й е дошъл моментът, и така не я дръпнах от рафта.

Миналия месец си купих българската версия от Книжен ъгъл и я сложих в шкафа да чака.

Днес Антонио дойде вкъщи и веднага посегна към шкафа с книгите. Първо прочетохме "Мифи" на Дик Бруна, после го попитах дали иска да прочетем още нещо. Поисках да споделя първия си път с него.

Легнахме пак на леглото и разгърнахме. Аз четях историята. Антонио отгръщаше страниците. По някое време влезе майка и седна да слуша. 

Когато дървото предложи стъблото си за лодка на момчето и "беше щастливо", нещо ми стана, гърлото ми се задръсти, очите ми се замъглиха и едва не захълцах.

Удържах се все пак, че да не ошашкам майка и Антонио, но после си поревах в банята и сега още не съм в час.

Мисля, че знам какво се случи. И преди се е случвало. Виждам или чувам нещо толкова силно, искрено, величествено и добро, че се чувствам като въшка, като гъз на въшка се чувствам. Усещам се толкова слаб и мижитурчест, толкова засрамен, толкова далеч от най-доброто, което мога да бъда. И едновременно с това съм безумно радостен, това навярно е моментът, в който се чувствам най-свободен, защото знам каква е идеята, знам защо съществувам, знам какво трябва да направя, и аз да съм такъв, като тях, искрен и добър и силен.

Все забравям. Минава малко време и забравям. Докато нещо ми напомни пак.

Шел Силвърстийн, преводачът Александър Шурбанов и издателство Точица ми напомниха днес.

И на Антонио му хареса.

farmer's

Първоначално се колебая между два ресторанта, но farmer's ме спечелва с чисто, приветливо пространство и нежен, семпъл дизайн. По витрините му няма кич и грозни надписи, всъщност няма изобщо надписи. Не крещи промоции, не се е олял в цветове, не се обявява самовлюбено. Farmer's просто си седи там, скромно, тихо и красиво. И се усмихва леко.

С какичката вътре си говорим за сандвичи и супи. Каква е супата на деня, питам. Какво означава минестроне? Какво е тиросалата? Тя пита, веган или вегетарианец?

Намирам сандвича с печени тиквички и тиросалата почти неприемливо красив. Мога да го гледам сто години. Мога да умра докато го гледам и пак да не го изям, за да може той да си остане такъв красив, пък с мен каквото ще да става. Все едно искат от мен да си натикам картина на Марта Рич в устата.

Захапвам все пак и усещам блаженство и спокойствие. Представям си всички създатели на този сандвич, от фермерите през управителя и пекаря до какичката, която спокойно и вещо ми го нареди. Тяхната промисъл е да се нахраня добре, мисля си. Да не ми стане тежко. Да не ми стане превъзбудено или гадно. Да остана чист и скромен като логото им. Те се грижат не само за вкусовите ми рецептори, а за тялото и душата ми. Усещам всичко това и ми е благодарно и вдъхновено.

farmer's е на иван шишман 23 в софия. има и клон на площад гарибалди, покрай който само минах, но не ми се стори така задушевен, макар че качеството на сандвичите със сигурност е същото.

The Pornographers (1966)

Оригиналното японско подзаглавие на този филм е "Въведение в антропологията".

И колко сходна е ролята на антрополозите и порнографите всъщност, особено на първите порнографи. Те изследват човек в невижданите му образи, показват ни го какъвто не сме си го помисляли и ни дават да разберем от какво сме направени самите ние, от къде тръгваме, къде е дъното ни. Разширяват познанията ни за човешката същност и ни позволяват по-близък досег с нея.

Порнографът в най-чистата си, изначална форма е авантюрист и изобретател, той е революционер и хуманист. Той върши своята работа заради вярата, че е нужен на човечеството. Труди се за по-добър свят.

Макар че с това подзаглавие Имамура Шохей навярно просто има предвид, че филмът му е антропологическо изследване на живота на един порнограф.

Виждаме, осъзнаваме и надскачаме

Прочетох едно есе на Петър Мутафчиев, писано преди близо 80 години, което ме учуди и ме вкара в приятен размисъл.

В него се обсъжда културната криза в България, която според автора започва след Освобождението, разискват се причините за появяването й, механизмите на разпространението й и пагубното влияние на съществуването й.

Едва в последните абзаци се появяват няколко изречения за евентуалното разрешение на проблема. “Общества, доведени до състояние като нашето, за да бъдат спасени, трябва да развърнат особени усилия. Стимулът, който е в състояние да събуди тия усилия и ги впрегне в действие, може да бъде само съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати. И когато, по-нататък, това съзнание стане факт, нужно е да намери то въплъщението си в хората, които могат да го превърнат в дела.” След което се набляга върху решаващата роля на училището в процеса по възпитаване на волни и дейни хора, които ще създадат духовен елит и ще повдигнат културното равнище.

В началото този опит за решение ми се стори твърде ялов и недоразвит, особено с оглед на изчерпателността на мрънкащите части преди това. Замислих се също, че кодът, на който е написана статията, очевидно е достъпен само за хора, които малко или много вече притежават споменатото съзнание, а другите, неосъзналите, тези, които реално са проблемът, мисля си, не биха прочели това есе. То не е написано на достъпен за тях код.

Въпреки това текстът насочва към проблем, прави му аутопсия, поставя диагноза и призовава към операция, което само по себе си не е никак малко. 

Концепция

Тези дни чета първи брой на гранта, присещам се за парапет и си мисля.

В енциклопедиите определението е едно и също за всеки. Леглото е правоъгълна рамка с четири крака, розата е градински храст с ароматни цветове и бодливи стебла, бъдещето е което предстои. В главите ни обаче е пълно с всякакви спомени, идеи и визии. Леглото е където умря баба, роза е каквото цъфти в двора, бъдещето е въображението на настоящето. Една дума щраква по различен начин в теб и мен и тези начини са част от целия дизайн, част от велика концепция.

Концепция е речник от една дума с множество интерпретации. Когато го разгърна, аз признавам, че сам не разполагам с пълното определение, че искам да попълня дефиницията си за свят с други разбирания. Чета и усещам как думата се разпада, рухва, нищо не остава от нея, след което започва отново да расте, да набъбва, да се изпъстря и осмисля. Леглото не е само моето легло, а леглата на всички. Идеите съжителстват в концепция.

Тя експлодира и омацва в смисъл, всякакъв смисъл, бял, розов, жълт. Концепцията е съгласието да се оцапам, идеята за разбиране и разбирателство, желанието да погледна в твоя емоционален речник и ти - в моя.

Кенджи