Дълго време отлагах четенето на "Щедрото дърво". Узнах за нея преди няколко години, когато гледах късометражния филм на Спайк Джоунс I'm Here, който е бегло базиран на нея.
После в продължение на четири-пет месеца ежедневно ми се мяркаше, но все не усещах, че й е дошъл моментът, и така не я дръпнах от рафта.
Миналия месец си купих българската версия от Книжен ъгъл и я сложих в шкафа да чака.
Днес Антонио дойде вкъщи и веднага посегна към шкафа с книгите. Първо прочетохме "Мифи" на Дик Бруна, после го попитах дали иска да прочетем още нещо. Поисках да споделя първия си път с него.
Легнахме пак на леглото и разгърнахме. Аз четях историята. Антонио отгръщаше страниците. По някое време влезе майка и седна да слуша.
Когато дървото предложи стъблото си за лодка на момчето и "беше щастливо", нещо ми стана, гърлото ми се задръсти, очите ми се замъглиха и едва не захълцах.
Удържах се все пак, че да не ошашкам майка и Антонио, но после си поревах в банята и сега още не съм в час.
Мисля, че знам какво се случи. И преди се е случвало. Виждам или чувам нещо толкова силно, искрено, величествено и добро, че се чувствам като въшка, като гъз на въшка се чувствам. Усещам се толкова слаб и мижитурчест, толкова засрамен, толкова далеч от най-доброто, което мога да бъда. И едновременно с това съм безумно радостен, това навярно е моментът, в който се чувствам най-свободен, защото знам каква е идеята, знам защо съществувам, знам какво трябва да направя, и аз да съм такъв, като тях, искрен и добър и силен.
Все забравям. Минава малко време и забравям. Докато нещо ми напомни пак.
Шел Силвърстийн, преводачът Александър Шурбанов и издателство Точица ми напомниха днес.
И на Антонио му хареса.
Преди година може би стана вече гледах филма I'm here и толкова ме досна, че после дъгло време мислех над него.
ОтговорИзтриване