вторник, 25 септември 2012 г.

Реймънд Чандлър: "Големият сън"




В един момент малко след средата се почувствах ужасно объркан и гузен, че не съм внимавал достатъчно в четенето и се отчаях, че оттук нататък изобщо нямам шанс да схвана за какво става въпрос, понеже съм изпуснал важни парчета. Помислих си, че никъде другаде освен в криминалните романи вниманието към детайлите не е толкова съществено. Кримито ме кара да се взирам в абсолютно всичко и да търся общия смисъл в него. Което впрочем е и много добър урок по живот.

На кримито му се носи славата на леко четиво. Според мен то не е за разпускане. Чандлър ме скапа. Не можах да му смогна.

Всъщност не зная дали не надценявам ролята на детайлите в изграждането на цялостна кохерентна картина на романа. Носят се слухове, че докато снимали филма, Хауърд Хоукс и Хъмфри Богарт се скарали за това кой убил Оуен Тейлър. В крайна сметка се обадили да питат Чандлър, който нямал и най-бегла представа.

Тогава същността на четенето тук не е в навързването на здрава фабула, не е в насоченото достигане до финалното "ах" при разкриването на убиеца, както е при Агата Кристи например. Същността е именно в пълната каша, в жалките, многолики персонажи, в шизофреничната претрупаност от гадни детайли, в цялата объркана и неясна гнусотия около всички участници в престъплението.

Както пише Богомил Райнов в хубавата уводна статия: "Задачата на автора не е да разбули механиката на едно престъпление, а да разбули действителната същност на един загнил свят, в който престъплението е нещо обичайно. Тъкмо това осмисля лутането на Марлоу и тъкмо така криминалната анкета прераства в анкета върху едно общество, а романът - в социален и политически роман."

Или както казва самият Чандлър: “Може да се залага върху действието и това е чудесно, стига да го обичаш. Но уви, човек пораства, става по-сложен и колеблив, поставя си по-скоро морални проблеми, вместо да се пита кой кого е ударил по главата...”

Няма коментари:

Публикуване на коментар