Китайски писатели на ХХ век

Чудене

Смятам, че децата трябва да се научат не на четене, а на две много по-важни неща, които подплатяват всичко, включително четенето: харесване и чудене.

Важна е не способността за четене сама по себе си, а харесването и чуденето, любовта и любопитството към буквите, към думите, които буквите подреждат, към идеите, които думите формират, към знанието и мъдростта, до които идеите довеждат.

Според моя ограничен опит нещата се учат най-добре, докато не се учат. Английски например научих не защото исках да науча английски, не дори защото учих английски, а защото обожавах Cartoon Network, който в онези времена не беше преведен. Нищо не разбирах, но гледах всеки ден по триста часа и умирах от кеф. И сега знам английски.

“Чудна азбука” е нещо такова. В нея няма излишно познавателно и поучително натрапване. Има забавни стихчета и рисунки.

Структурата на книгата е класическа. На всяка страница огромна буква със съответна илюстрация и стихче. Авторите са решили всички примери да са с животни, като изборите им понякога са не съвсем стандартни, което е много приятно. 

Близард

Le Petit Salon

Отивам в Le Petit Salon заради изложбата на Райчо Станев от Нагледна. Отварям вратата и е тихо, все едно съм нахлул в чужд хол. Става ми едно такова гузно и притеснено. Нарушавам някакъв покой. Нахълтвам и скърцам в тишината. Очаквам някой да ме нахока.

Показва се стопанката, спокойна, свежа и със смешни очила, и ме уверява, че не, няма проблеми, не е имало нужда да чукам. Мястото не е голямо, но докато разглеждам, тя винаги е във възможно най-противоположния край. Там е, но ме оставя да си купонясвам сам. Ето ти обслужване.

В салона има много неща, но е чисто и просторно и уютно. Разглеждам книги. Разглеждам картички, отбелязки и кукли, подредени по всевъзможни рафтове, кошници и ъгли. Това, което ме оставя удивен до края на седмицата, е, че се размотавам сто часа и на всеки пет минути откривам още едно ъгълче, още едно шкафче, където е струпана симпатична купчинка книги, която изобщо не съм забелязал дотогава. Разглеждам брошки и изведнъж - до ръката ми книги. Най-трудно откривам тези в дъното на шкафчето с картичките - виждам ги малко преди да си тръгна. Не знам, сигурно е имало и по тавана, не се сетих да погледна.

Книгите са основно на Жанет 45, очевидно едно от малкото български издателства, съумели да наложат разпознаваема марка и да спечелят лоялни фенове. (Скоро влязох в едно магазинче за дрехи, където бяха изложени и малко книги, и собственичката ми каза, че са й предлагали и други, ама тя категорично продава само жанетски.)

Впечатление ми правят купчинките със съвременна българска поезия. И те са от Жанет 45, което ме замисля, че няма друго издателство, което така системно да издава българска поезия. Замислям се също, че няма и книжарници, които активно да харесват и споделят поезия. В Книги и... имаше, помня. Сигурно и другаде има. Тук обаче любовното отношение се усеща силно, защото са горе-долу половината от всички книги, и е заразяващо.

Сигурно заради изложбата на Райчо Станев книгите с негови корици са на челно място. На две различни места има готин комплект Кратки разкази завинаги. Има дори останки от поредицата Гамбити, редактирана от Борис Минков. Тук-таме се мярка и малко Сиела, има и "Тетрадка за приказки" на Точица. Малкият салон е първото и единственото място, където виждам на живо симпатичната и великолепна книга на Бети Файон, оформена от Ида Хедкович. Следващия път ще я придобия, но все пак призовавам някой да ме изпревари.

Чудя се дали да купя една платнена брошка за подарък и една за себе си, но накрая взимам "Любовта ще те намери" на Деница Бояджиева, която харесвам, защото рисува много красив и тих блог.

Le Petit Salon е на Цар Иван Асен II 1 в София.

Мо Йен: "Избрано"

"Ако искаш някой да ти каже истината, питай го когато е гладен." Така пишеше някъде. И е вярно, мисля, че в екстремни ситуации от нас пада цялата социална рафинираност, всички морални етикети, с които човечеството толкова продължително и старателно ни е окичвало, и остава едно голо, чисто, първобитно същество, което трепери, вика, плаче и не бърше сополите си. Истината.

Попаднали в такива кризисни ситуации, ние се намираме в екзистенциално положение на справяне, при което не ни се удава възможност за съобразяване. Животът се стеснява до размерите на настоящия миг и действията ни се свеждат до импулсивния стремеж за разрешение на моментната мъка, без оглед на средствата. При такава настройка рационалното не работи и се случва всичко, включително изключеното.

В една лекция Мо Йен твърди, че пише не за обикновения селянин, а в позицията на обикновен селянин. Като такъв той има пряк достъп до нерафинираното, първичното, неграмотното, което не е минало през стриктно морално ограничаване и няма ясни представи за нормално. За персонажите в историите на Мо Йен насилието, жестокостта и странното са бит и той ги описва с подобаваща антропологическа дистанция и репортажна хладина. Както се случва банален разговор, така се случва отхапване на пръст, сплескване на папагал, дуел с куче. При непрекъснато засилващия се и съмнително здравословен монопол на науката над реалността Мо Йен вмъква приказките, мистичните сказания, изключенията като алтернативен дискурс. Фантастичното като необходимост на реалното. Измисленото като липсващата част на истината. В такова писане няма абнорма, а просто справяне, човешка природа, иначе низвергната и добре прикривана. С изкарването й наяве и трезвото й третиране Мо Йен, като всеки антрополог, легитимира ненормалното, разширява каталога на възможните поведения и човърка в разбирането за човешка същност.

Бог ще се усмихне, или теория на харесването

Искам да те науча да харесваш. Да знаеш как да погледнеш нещата, колкото се може повече неща, и да ги харесаш. Искам да те науча да харесваш странните дрехи на хората, книгите им, малките психози извън техен контрол. Да харесваш глупави филми, неуместни забележки, забутани гори и частите на човешкото тяло. Искам ученето, готвенето, работенето и ходенето да не са учене, готвене, работене и ходене, а харесване. Искам нещо да не ти е безразлично, да пазиш това нещо, този обект на харесване, за да го хареса и следващият, този след теб. За да стане светът чудовищна галерия, в която нищо, което е харесвано, не може да изчезне.

Това, разбира се, не е толкова просто като бутон “харесай”, клик, готово. Харесването е комплексна работа. Изисква техника и смелост. Как да те накарам да харесаш да четеш например? Седи и докат не прочетеш тая книга, да не си станал, че ти чупих кухата тиква. Или взел съм ти тука една много хубава книга, ето, чети, има и картинки. Така може и да те науча да четеш. Но важното не е четенето. Важното е харесването.

Ако още не можеш да четеш, пък и да можеш, ще ти почета аз. Можем да седнем един до друг, да допрем лакти или да седнеш в мен, особено ако книгата е от онези хоризонталните. Близостта с близък е приятна. Харесваема е. Вместо не барай, ти казах бе, ще я скъсаш, десет лева съм дал за нея, можем двамата заедно да отгръщаме страниците. Защото уважението към книгата е важно, но и ние двамата сме важни, по-важни в крайна сметка от куп хартия и от десет лева. Вместо я кажи сега слончето какво направи с дървото, ми какъв цвят беше дрешката на момиченцето, и после какво стана, ами какво е искал да каже авторът, какви са историческите, социални и идеологически обстоятелства, мотивиращи персонажите, каква е ролята на импресионистичните елементи в художествения стил на илюстратора, можем да си поговорим за картинките, да я прочетем пак, ако искаш, или да изслушам твоето мнение, или да си измислим друга история. Можем и да правим друго, ако изведнъж не ти се чете повече. Аз не очаквам да ти харесва всичко. Или да ти се чете винаги.

Не искам да те науча на нищо, освен на харесване. Няма значение какво ти е останало от книгата. Микроскопи, динозаври и числа, това не ме интересува. Ако четенето ти е харесало, после, когато поискаш да научиш нещо, когато поискаш пак да харесаш, ти ще посегнеш сама. Бог ще се усмихне, а аз ще съм горд, че харесваш.