“Прочети тази книга — ми казват понякога. — Главният герой ми напомня за теб.”
“Тогава — казват ми, след като съм изкарал някаква прясна, нестабилна теория за себе си — онази книга със сигурност ще ти хареса.”
Вярно, не е лесно да съм онова, което ми е весело да бъда. На някои им иде отръки да са луди, но при мен се случва трудно — другата реалност все натиска и ми инжектира скучни идентичности, онова се свива и има нужда от подхранване — нещо да го разведри, нещо да го утвърди като валидна същност, нещо да го утеши, че съмишленици има. И хапче шантава литература често върши работа. “Ще прочетеш за някой като теб.”
Но напоследък мисля други работи. “Защо ми е — ще отговоря — да чета за себе си? Стига съм се ровил само в собствените си комплекси, това не е сериозно или поне не е супер интересно.”
Дай ми нещо друго, дай ми нещо чуждо, странно и незнайно. Нещо, което не ме утвърждава, а ме разширява, не ме застопорява, а ме отправя. Нещо отвъд представите ми за реалност. Искам да позная нови гледки, да се пляскам по челото, да запълвам белите полета по световната си карта. Други обстоятелства и състояния, други смислови конструкции, други цивилизации и култури. Да се махна от сега и да попадна в друго време.
И ако историята на миналото ми е важна, защото призраците й още кретат в настоящето, историята на бъдещето е еднакво важна, защото тя ми дава перспектива и ме пита накъде съм тръгнал.
На китайски думата за “бъдеще” буквално означава “недошло”. В този смисъл недошлото като антоним на отминалото е не само бъдещето, а всичко, което не се е случило, защото е дошло нещо друго. Всичко, което е можело или може да бъде.
Историята на небивалото поставя това, което съм бил или което съм, на фона на онова, което съм можел или мога да бъда. От една страна, небивалото ме умалява и смирява. Кара ме да се чувствам не толкова централен и повече случаен — тук съм, такъв съм, защото безброй обстоятелства са се стекли по някакъв си начин и е дошъл този свят, а не някой също толкова възможен недошъл. Кара ме да виждам същността на всичко не като някаква, а по-скоро като никаква — празна, нула, белият лист на времето, безброй потенции. От друга страна, като всяка чужда мисъл историята на небивалото ми дава база за сравнение — например нещо подразбиращо се и незабележимо изведнъж ми се представя като нещо ценно или гадно. Нещо, което да ценя или от което да страня. Недошлото ме прави чувствителен към въпроса какво искам да дойде и какво — да не дойде. Какъв искам да бъда и какъв — да не бъда.
Въпросът “какво може да бъде” включва ума ми в режим перпетуум мобиле, в който не е важна дестинацията, а именно непрекъснатото движение, безспирното любопитство, неуморното търсене, постоянната бдителност за всяко мое действие, което ще предизвика това, което ще бъде. "Без движение няма съществуване”, а ексцентричното и концентричното движение, казва един професор Богомолов, тоест движението навътре и движението навън, “не са различни и независими едно от друго, те представляват едно по-сложно целокупно движение. Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение.” Или както казваше рибарят в един невъобразимо древен текст, който четох скоро: "Мъдрецът не трябва да застива сред нещата, трябва да може да се движи заедно със света."
Историята на човешката фантазия ме задвижва, запраща ме далеч и в крайна сметка запълва собствените ми петна. И ако има някаква константа в човешката ми същност, която мога да осребря в човешка полза, това ще е вечното наличие на бели петна по времето, пространството и ума — константата на неизследваното неизвестно.
П.С.: Всъщност исках да пиша за “Сините пеперуди” на Павел Вежинов. И писах точно за това.
