вторник, 2 февруари 2016 г.

Прегръдка



Помня как по едно време изпуших от суховата академичност, забегнах в любимата си книжарница край кампуса и си взех книга на Джими.


Не че не обичам литературни изследвания, просто и там има толкова бацили на витиеватост, самоувереност, небрежност и празнословие, че понякога се разболявам и имам нужда от лекарство.

Следващите няколко дни поемах по страничка-две, не повече, а през остатъка от времето блажено ги оставях да текат в мен. Физически усещах как ме прочистват от всички налепи семплите приказни рисунки, радостните цветове, пестеливият език, внимателно оформените страници, вложените тъга и скромност, усещането за тишина.

Наскоро прочетох още една негова — “Прегръдка”.



Разказва за печен лъв, който си лежи и си гледа кефа, докато изведнъж от небето пада нещо и го цапардосва по кратуната.

 Оказва се книга, пълна с прегръдки.






Лъвът е толкова отвратен от цялата тая сладникавост, че тича да повърне от гнус в близкия поток.



Въпреки това нещо го подтиква да продължи.




Прегръдка след прегръдка след прегръдка, коравият лъв омеква. Нежността го обезоръжава. Щитовете му окапват.










Най-внезапно изплуват дълбоко потънали спомени за нежност, забравени щастливи времена, останали назад, затрупани от новия живот.



Нещо се събужда в него, нещо важно и сънено, нещо забравено и затрупано под войнствеността, придобита за водене на измислени битки. Нещо, което не може да бъде събудено насила, а само с безконечна нежност. Прегръдка след прегръдка след прегръдка.




И той като мен се е увлякъл в схемите на сегашното и е позабравил важното. Затова такива спасителни милувки са необходими, защото, както казва Лин Ютан в една чудесна своя книга, “някъде в живота ни на възрастни сантименталната ни природа бива убита, удушена, вкочанена, вцепенена от немилостива обстановка, вината за което е най-вече наша — не я поддържаме жива или не страним от такива обстановки. В процеса на придобиването на “светски опит” изначалната ни природа бива насилена, докато се учим да заякваме, да сме изкуствени, а често и да сме коравосърдечни и жестоки. Така че докато се гордеем как трупаме светски опит, ставаме все по-безчувствени и изтръпнали.” 

А едничката цел на изкуството е да намери път обратно към онова детско сърце, пълно със страст и сантименти.




вторник, 26 януари 2016 г.

Царят на пънка



 

Пънкът, обясних веднъж насън на една приятелка, е непрекъснатото усъмняване в готовите смислови фабрикати на света. Ако си недоволен, удряш. Ако не ти харесва, рушиш. В съня приятелката ми каза, че не ме разбира, и отиде да си купи банан.

Мисля си, че пънкът и будизмът имат нещо общо, доколкото и двете целят разрушаване на готови, но неработещи норми, пълно оголване на реалността и човека, достигане до същностното или по-скоро до съзнанието, че няма постоянно същностно и единственият начин да поддържаме някаква връзка с истината е непрекъснато да подлагаме света и себе си на рушене.

Един такъв бунт е сюжетният старт на “Крака на костенурка”. Разказвачът Николай е загубен музикант, който е учил пиано в най-якия музикален колеж в света, обаче нещо все не му е било наред, нещо все се е разминавал с предлаганата му реалност, която все е изглеждала лъжлива — гаджета, купони, уроци — имало нещо празно в цялата тая работа. Идентичността на талантлив пианист с бляскаво бъдеще не сработвала. Накрая зарязал всичко и станал будистки монах в Дарамсала. Освободил се от суетата и суетенето на западния свят и отишъл да търси обратното — смирение, себеотричане, светопознание.

Цялата работа малко намирисва на поредния западняк, който е открил голямата източна истина и се връща с аура на светец, за да ни просвети. Не това е целта на Грозни. Самият той казва: “В книгите си не давам отговори, само задавам въпроси. Това разочарова някои мои читатели в Америка, които са очаквали да открият мистични духовни послания, които ще разрешат всичките им проблеми”.

При все че Николай е напълно отдаден и верен на монашеската клетва, още от самото начало той подхожда към цялото преживяване с пънкарска игривост. Вместо да затъне изцяло в будистката догма и да изключи всичко невписващо се в нея, погледът му остава чувствителен за откаченото, несериозното, абсурдното. Реалността около него така и не предявява каквато и да е претенция за логика и всъщност това й е ценното. Никой и нищо не е нещо готово и завършено в тази реалност, всичко е странно, смешно, невероятно, непостоянно и затова — правилно. Същото важи и за самия разказвач — всеки негов наивен опит да се самозаяви, да се самоопредели в новата си обстановка завършва с комичен крах, малко по уесандерсъновски и селинджърски. Дори по време на мемоарната си рефлексия, в нито един момент разказвачът не се подхлъзва по удобната възможност да се покаже як, печен и разбрал — напротив, той използва писането, за да се изкара неуверен, смешен и смаян. 

В крайна сметка се е получил чуден баланс между случка, теория, персонаж и техника. Случката, познавателната страна на историята, е реалистичната документация на монашеството, заедно с абсурдния живот в Дарамсала. Теорията са умерено вмъкнатите разсъждения по въпроси от будистката метафизика. Персонажът е бившият вундеркинд, младият монах Николай, който е в непрекъснато развитие по личния си път към истината. Техниката (мен ако питате, най-значимото в този роман) е силният усет към абсурдното и шашавото, лекотата и иронията на описанието.

Дотук всичко е по анонс. Това, което анонсът не съобщава обаче, е, че един от многото чалнати обитатели на Дарамсала, за които Грозни явно има око, постепенно мутира от поредния дребен колоритен персонаж до важно повествователно отклонение, та до главно действащо лице, което измества всичко останало, дори самия разказвач. И ето тук идва същинското рушене и баш пънкарията, истинският бунт. Като че ли напускането на западния свят и самоиронията не са достатъчни като средство срещу суетата на света и егото, затова, за да постигне пълно саморазрушение, във втората половина на романа Грозни отстъпва средата на сцената на друг персонаж, който прави всичко, включително него, на пух и прах. Не Буда успява да освободи Николай от илюзията му за аз, а Цар, смахнатият босненец, който е пробвал с монашеството, ама набързо се е отказал, който си е хвърлил паспорта и сега е заклещен в Индия, който е от несъществуваща вече държава, който почва търговия с босненски хляб в Дарамсала, който планува да мине границата с делтапланер, който е луд шахматист, който е въплъщение на грандиозната пънкарска добродушна неебателност.

И докато Николай е усърден в монашеството си, нещо непрекъснато го дърпа към Цар, който го храни с всякакви подривни идеи. Колкото и да недоволства Ани Дауа (нещо като настойничката на Николай в Индия), постепенно хаосът на Цар става по-значещ от реда на будизма.

Навсякъде пише, че този роман е историята на джаз пианист, който се преселва в Хималаите, за да учи будизъм. За мен обаче това е преди всичко портрет на Цар, на неговата способност да удря, мачка и руши, да не признава етикети, авторитети и истини, да не се задоволява с нищо готово, да не се церемони, да не се нарича никакъв, да не приема идентичност, да няма дом, да няма аз, да решава на момента и, като образцов играч на шах, винаги да е няколко хода напред. Той се оказва най-важният учител за Николай.

И като казах “няколко хода напред”, най-много се смях и надъхах тъкмо на разсъжденията на Цар за играчите на шах. Според него шахматистите имат много по-гъвкаво отношение към реалността и винаги мислят с един ход напред. Ако, да речем, си чужденец без паспорт в Индия и си тръгнал рано-рано от Дарамсала към Ню Делхи да се примолиш за статут на бежанец, обаче, не щеш ли, точно на излизане от квартирата те блъсне магаре и ти счупи крака, какво биха направили повечето хора? Биха отишли в болница, биха се прибрали веднага, при всички положения биха се отказали от плана. Играчът на шах обаче вече е с един ход напред, незабавно яхва магарето, което го е осакатило, и препуска с него към автобусната спирка. Добре, нали, обаче цялата тая работа със счупения крак го е забавила и когато стига до спирката, автобусът тъкмо тръгва. При това положение обикновеният човек няма какво друго да направи, освен да се върне, играчът на шах обаче вече е няколко хода напред и се хвърля пред автобуса. Качва се, значи, и стига до жп гарата в съседното градче. Обаче се оказва, че експресът за Ню Делхи не спира точно на тая гара, а само на съседните две. Обикновеният човек вижда безизходна ситуация, а играчът на шах веднага хваща влак в обратната на Ню Делхи посока...

Страхотна книга, една от любимите ми през последните години.

вторник, 12 януари 2016 г.

Любими рисувани книги от 2015


Някой беше казал, че 70% от проблемите в света съществуват, защото хората не са чели рисувани книги като малки. Останалите 30% — защото хората не четат рисувани книги като пораснали.

Любовта ми към рисуваната книга се разви по класическия начин — отначалото малко й се дразнех, че всички ахкат и охкат колко била хубавка, после от немай къде почнах да се заигравам с нея, неусетно тя пося такива големи и важни семена в мен, че в момента сме неразделни.

С което искам да кажа, че работата е сериозна и не става дума просто за "книжки". Искрено вярвам в потенциала на добрата рисувана книга да ограмотява интелектуално и емоционално и да учи на харесване всеки, който се докосне до нея.

Този библиографски раздел обаче все още не съществува в нашия език. Имаме едно голямо "детски книги", което поглъща де що има, и евентуално подразделения по възраст, което е важно, но не съвсем значещо.

Тогава нека първо направим едно произволно първоначално определение на "рисувана книга" от широк към тесен смисъл.

Основното при нея е, че разказът се води не само от текста, но и от рисунката (понякога само от рисунката). Рисуваната книга не е просто илюстрирана книга — в нея няма допълващи илюстрации, а говорещи рисунки.

Оттам нататък, в най-добрия случай:

1) Рисунките са красиви и оригинални, показват важни елементи от историята, неспоменати в текста, и в тях има много за разглеждане. Ако художникът си е свършил работата, след първия прочит неграмотният още читател вече може сам да си възпроизведе историята единствено чрез разгръщането на рисунките.

2) Текстът е съвсем малко и след няколко прочита може да се наизусти. Самата история, която обикновено не надвишава четиресет страници, също. На целевите читатели им харесват безбройните прочити на една и съща история (задължително с все същия текст), защото постепенно започват да се ориентират във вселената на книгата и получават усещане за овладян къс свят — усещане от несравнима важност за човек, на когото всичко наоколо му е ново, странно и непредсказуемо. Четенето се превръща в тренировка за овладяване на принципите на реалността.

3) Книгата е с големи страници (най-добре широки), така че да е пригодна за най-правилните начини на четене, а именно: поставена в скута на малък човек, който седи в скута на голям човек, или поставена върху дясното бедро на един човек и лявото бедро на друг човек.

4) Комбинацията между текст и рисунка оставя място за дълго обсъждане и в крайна сметка сближаване между двамата четящи. (Имам един приятел, който ми каза, че синът му се интересувал откъде идвали бебетата. След няколко дни му подарих "От какво се прави бебе" и след още няколко дни приятелят ми ми каза, че дал книгата на сина си да чете. Така може и да стане, ама по-скоро не. Книгите, особено в този етап, не са последна спирка, а повод за обстоен разговор, инструмент, който насочва разговарящите и им предоставя възможен език, с който да разрешат множество проблеми — в повечето случаи малкият човек не пита, защото истински се интересува откъде идват бебетата, а защото иска да общува с баща си.)

Рисуваните книги са книгите, които зарибяват бъдещите пораснали по четенето и им отварят вратите на грамотността още преди овладяването на азбуката. (Говоренето за ефектите им върху порасналите е малко по-абстрактно и може би ще е тема на друг текст.) Въпреки това издаването им е щекотливо начинание. Причините са няколко, като основната по всяка вероятност е, че отпечатването им е скъпо, а на родителите им е трудно да платят за четиресет страници и шепа думи цената на цял роман. Че и кусур.

Очевидният минус на тази ситуация е, че нямаме достатъчно количествено натрупване и изобщо съзнание за жанра и неговия потенциал. Относителният плюс е, че мога да изчета цялата продукция на българския пазар, без да си давам много зор, даже без да нанеса непоправими щети на портфейла си.

Долу са рисуваните книги, които ме зарадваха през 2015 г. Не изключвам да съм пропуснал нещо, така че моля за допълнения в коментарите.




1. "Малкият Елиът и големият град", текст и рисунки Майк Кюрито, превод Петя Петкова, издателство "Прозорче"

Малкият Елиът е жизнерадостно слонче, на което градът понякога му е твърде голям — никой не го забелязва и не може да си купи кексчета, защото е много нисък. Докато един ден среща някой още по-малък.

Като изключим меките корици (благодаря на Дима, че ми помогна да държим страниците, докато снимах), всичко е чудесно: красиви рисунки; хумор и лекота на отношението на автора към героите и на героите към света, бил той и не съвсем благоприятен; история, която демонстрира, че един възможен начин да подобриш себе си е като се погрижиш за друго същество, при това съвсем различно.






 

 
2. "Диво", текст и рисунки Емили Хюз, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"


Главната героиня живее щастливо със зверовете в гората, докато един ден я намират хората и всичко става неразбираемо и тежко.

Разкошни рисунки с адски много детайли за разглеждане. Линиите на Емили Хюз са груби,  което прекрасно се вписва в цялата диващина на разказа, но получените изображения са разкошни.

Накрая излиза, че може би никой не е див, просто не е намерил или е откъснат от мястото, където може да обича.








 

 
3. "Брррр. Книжка за зимата", текст и рисунки Ил Сунг На, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"
 


Едно зайче наблюдава как различните животни прекарват зимата. 

Чудесно въведение в отношенията между живот и природа и важен урок, че при едни и същи обстоятелства различните същества реагират различно. И всеки е прав за себе си.




 

 
4. "Гривесто дете-коте", текст Етгар Керет, рисунки Авиел Басил, превод Манол Пейков, издателство "Жанет 45"


Едно момче е оставено от заетия си баща в зоологическата градина, гримира се като гривесто дете-коте и се отправя на фантастично пътешествие, където получава всичката грижа, която на детето-човек му липсва.

Прекрасна история за смисъла на фантазията и как тя помага при комуникацията в реалността. Рисунките са живи, дръзки и красиви — нещо рядко за компютърни рисунки в българска книга.

Единственият недостатък, като при "Малкият Елиът и големият град", е подвързията, която изяжда средата на всички рисунки (и ги прави адски трудни за снимане).





 

 
5. "Малкият градинар", текст и рисунки Емили Хюз, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Малкият градинар се грижи ден и нощ за своята градина, но е твърде малък, за да се справи сам с всичко. Растенията загиват и той има нужда от помощ.

Рисунките на Емили Хюз, наситени с буйна природа и живи детайли, са визуално наслаждение, а историята показва как и малките усилия на малките хора могат да вдъхновят нещо голямо.





 

 
6. "Детето на Грузулака", текст Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод Манол Пейков, издателство "Жанет 45"
 

По-рано през годината излезе първа част от серията за Грузулака на Джулия Доналдсън, но тя в момента не ми е подръка. Ще поправя пропуска при първа възможност.

Тук Грузулака разказва на детето си за страшния мишок, когото е срещнал преди много време (в първата част). Любопитното грузулаче тръгва из гората в търсене на страшилището от разказа, по пътя среща другите обитатели и накрая открива мишлето, което пак измисля хитър начин да сплаши и най-страшния и смел грузулак.

Веселяшката история, игривият текст в прекрасния превод на Манол Пейков, заедно със смешните, нежни рисунки на Аксел Шефлър създават идеален забавен свят за неколкократно потапяне и овладяване.






 

 
7. "Блок №4", текст Зорница Христова, рисунки Юлиян Табаков, издателство "Точица"

Митко живее в един от ония невзрачни блокове, които никой не ги рисува, но пък все си намира нещо за обичане в квартала.

Кратка история с пестеливи рисунки, която показва как местата, които ни създават, могат да бъдат създавани от мечтите ни.

Не съм сигурен доколко текстът, който е по-скоро обяснителен, отколкото разказвателен, би се харесал на малките читатели (те ще кажат), но при всички положения книгата предоставя поле за разговор върху важни въпроси за връзките между нас и градската ни среда.




 

 
Надеждата ми за 2016 г. е, че ще имаме още повече рисувани книги, при това през цялата година (пет от седемте изброени излязоха по Коледа), и че ще мислим още по-усърдно не какво ни харесва, а какво харесват и искат децата.
 

сряда, 30 септември 2015 г.

Поне за малко да се отречем от идеята за щастие на всяка цена


Остават два часа до пловдивската премиера на “Сараевско Марлборо” и “Орехови двори”. Седя си на една маса, пия отровен чай лате и се образовам за Арменския геноцид. Манол Пейков от “Жанет 45” ми пише във фейсбук, че ще закъснеят малко, понеже тъкмо обядват. Четири следобед е. Цъкам угрижено наум.

“Стефан”, казвам. “Миленко Йергович”, казва Миленко Йергович. Питам го дали не е умрял от глад. “За щастие не”, казва. Отговаря, че иска захар (без значение бяла или кафява), донасям му три пакетчета кафява, но той така и не ги сипва в зеления чай. Преводачката Русанка Ляпова си взима фреш някакъв.


В “Сараевско Марлборо” разказвате за “нормалния живот при ненормални обстоятелства”. Въпреки войната вашите герои продължават да се влюбват, да се прецакват, да се радват, да злословят, да пазаруват, да готвят, но почти не се вижда някой да се храни, само в първия разказ се споменават едни шишчета. Ако в книгата имаше сцена с хранене, какво щеше да е сложено на масата и какво щеше да се случва около нея?

Много необичаен въпрос. Досега не съм мислил за това, но в тази книга наистина не се яде, което е странно, защото за мен храната е изключително важна. Обичам да се храня – ям не защото трябва, а заради удоволствието. А историята на храненето в Сараево по време на обсадата е толкова интересна, че за нея може да се напише отделна книга. През първата половин година, когато храната буквално изчезна, получавахме хуманитарна помощ и тя се състоеше от три неща: ориз, месни консерви и брашно. За няколко месеца хората се научиха да приготвят двайсет различни ястия само с тях. Най-забавно беше с ориза, защото почнаха да правят ракия от него, сякаш като директно опровержение на твърденията, че мюсюлманите са станали твърде правоверни. А най-интересното беше един нов вид баница, която се приготвяше само с брашно, ориз и парчета месо. По принцип аз съм много капризен, но тази баница я ядях.

И вкусна ли беше?

Ставаше.

Има ли нещо, без което не можете да изградите образ? Струва ми се, че повечето от вашите герои биват определяни от един или друг вид страх. Това ли е фикционалният двигател в произведенията ви?

Не винаги. Това е характерно за “Сараевско Марлборо” и може би го има и в “Орехови двори”, но при тези герои става дума за нещо много просто. По време на обсадата на Сараево човек се намираше в такива условия, че буквално където и да е, във всеки момент съществува възможност да падне снаряд и да го убие. И това чувство култивира един особен талант за страх.

Споменавате Реймънд Карвър като важно вдъхновение за “Сараевско Марлборо”. И двамата се занимавате с делничното, но докато той се концентрира върху диалога, при вас по-важна е случката, анекдотът. При Карвър времето тече сравнително бавно, докато вашите разкази прескачат дни, години. Карвър оставя героите си да говорят сами за себе си, докато при вас има исторически контекст, а разказвачите ви остроумничат и философстват. Той е много конкретен, докато някои от вашите герои дори нямат имена. Интересно ми е къде вие виждате приликите.

Когато пишех “Сараевско Марлборо”, черпех вдъхновение не само от разказите на Карвър, но и от стиховете му, а в тях, естествено, диалог няма. Но дори в диалозите му най-интересното винаги е неизреченото, премълчаното. Те са илюстрация на самотата. Ситуацията при него е стандартно следната: двама души разговарят, а около тях витае празен, пуст свят. Вместо диалози аз просто използвах разказване, между другото и поради типично балканската наративна пестеливост. Защото в Босна хората твърде много говорят, но далеч по-интересни са, когато мълчат, следователно от тяхното дърдорене трудно може да излезе сносен кратък разказ. В “Сараевско Марлборо” има няколко разкази-монолози, като “Гроб” например. Ето защо при Карвър има диалози, а при мен няма, освен обичайното обяснение, че аз не съм Карвър. Но онова, което ме впечатляваше най-силно при него, беше идеята човешката съдба да се превърне в светкавичен проблясък, който да я разкрие мигновено. А най-голямата част от разказа да остане отвъд изговоренето.

Карвър и редакторът му са редактирали и изтривали много от първоначалните чернови.

Горкият Карвър. Моите разкази никой не ги е пипал.

А какво изтривате вие самият от писанията си? Отстранявате ли, както се споменава на едно място в “Орехови двори”, “всичко, което усложнява сюжета или нарушава жанровата специфика”?

Не. Аз обичам такива усложнения. Обичам също връщания и отклонения, второстепенните линии, които вървят паралелно на главната. Ако изхвърлям нещо, това са излишните обяснения, частите от текста, които намирам за нефункционални по отношение на хода на действието, и онези, в които се появяват стереотипи. Стереотипните ситуации са много неприятна работа. Докато в реалния живот те се появяват твърде често, литературата не ги понася. При все това има случаи, в които просто няма как да избягаш от тях. Тогава ми се случва да изтривам написаното и да пренаписвам по няколко пъти. А най-често направо зарязвам целия текст.

Колко време писахте “Орехови двори”?

Пет години с прекъсванията.

За мен е удивително как сто години и толкова много животи се удържат в една-единствена глава, при това в продължение на пет години.

Не е кой знае какво. Особено ако се интересувате от тези сто години и извън писането на книгата. Проблем щеше да е, ако по същия начин имах в главата си сто години от XVI и XVII век, които не ме интересуват толкова или поне не по този начин.

Защо?

Всеки от нас на практика е изживял целия XX век, независимо в коя негова част е роден. Спомените ни обхващат и спомените на нашите родители и на нашите дядовци и баби. Освен това те представляват спомени, градени върху филми и снимки – всичко заснето е останало в паметта ни. Така че на практика всеки от нас е преживял XX век, разбира се, доколкото съзнава това и доколкото мисли за него. През предходните векове не е имало снимки, а рисуваните портрети никога не дават същото усещане, каквото дава фотографията, защото тя освен всичко друго ни поставя вътре в нещата, сякаш заснетото се случва непосредствено пред очите ни.

Предпоследната книга от поредицата на издателство “Летера”, в която излиза “Орехови двори”, е един роман на Мо Йен, който по сходен начин се опитва да разкаже не целия, но втората половина на китайския XX век. Доколко и как е осмислен в момента човешкият XX век?

С доста голяма степен на сигурност смятам, че китайският XX век доста се различава от нашия. Нашият е векът на концентрационните лагери, на Холокоста и на бежанците. Струва ми се, че на китайците не им достига поне едно важно нещо и това е Холокостът, а не съм сигурен и до каква степен явлението с бежанците е близко до тяхното съзнание. Не защото те не са имали бежанци, а защото идеята за родно място в Китай е дефинирана другояче. Особеното при нас, европейците и хората от Балканите, е, че през XX век станахме колективно отговорни за едно грандиозно престъпление, което бе извършено с нашите съседи пред очите ни. Докато са ги откарвали в концентрационните лагери, ние сме си пиели чая. В антропологически, исторически и психологически план това е адски гадно. Естествено, и преди XX век е имало престъпления, но не е съществувала колективна отговорност, която между другото е резултат от фотографията и филмите. Ако сега за първи път видите снимка на сирийски бежанци и останете безучастен, вие вече сте отговорен за това. 

Подхвърляте доста филми в произведенията си. Кои са любимите ви режисьори?

Страшно труден въпрос. На него или няма отговор, или всеки отговор е за момента.

Е, да. За момента.

Поради необясними причини ми идват Фатих Акин и Акира Куросава. Нямам идея защо.

Точно снощи гледах “Раната” и много ми хареса.

Отличен филм.

Докато го гледах и докато четях вашите книги, бях удивен какви неща са се случвали на две крачки от България, а аз никога не съм знаел за тях. Една медия нарича произведенията ви “урок по история без свръхдоза от дати”. Какво е предимството на литературата пред историята, освен облекчаването от дати?

Е, понякога и в литературата има дати. Но според мен тя единствена разказва истинската човешка история, защото официалната историография се занимава с дати, войни и велики личности, но всичко останало в общи линии минава незабелязано. Вярно е, че от около седемдесет години насам има промяна в това отношение с школата “Анали”, новия историцизъм, Фернан Бродел и т.н., но остава фактът, че за големите неща от историята говори единствено литературата. Например, от гледна точка на историографията Холокостът е необяснимо събитие. Той беше обяснен на човечеството изключително благодарение на литературата. Така поднесена, информацията “Хитлер и неговите съучастници са избили шест милиона евреи” сама по себе си звучи чудовищно, но не означава нищо. Същината на това явление може да бъде обяснена само от литературата.

Като заговорихме за бежанци, заради националистическите издевателства Самуел Ф. Клайн от “Орехови двори” се зарича повече “никога да не обича никоя държава”. Вие сте роден в Босна и живеете в Хърватия. Какво означава националната идентичност за вас? Вършат ли ни някаква работа тези етикети, или е достатъчно, както пък казва един от разказвачите в “Сараевско Марлборо”, просто да отличаваме “който стреля от който свири”?

Преди войната веднага бих отговорил, че националната идентичност няма никакво значение, че това е просто един етикет. По време на войната обаче научих, при това го изпитах на собствен гръб, че националната идентичност е важна, много важна, и то не заради личното ти усещане, тоест не заради това, че възприемаш себе си като българин, а заради това, което другият мисли за теб. Тук възникват сериозните проблеми. По време на войната осъзнах какво всъщност представлява убийството на шестте милиона евреи – те са убити не защото са мислили себе си за евреи, а защото някой друг ги е мислил за евреи. Тяхното усещане за самите тях е било без абсолютно никакво значение. За да го осъзная, над мен трябваше да завалят снаряди.

В едно много хубаво интервю с преводачката на “Орехови двори” Рада Шарланджиева казвате, че “нещастието е нашето постоянно състояние”. Ако това е така, следва ли да предефинираме целта на човешките стремежи? И как?

Не става въпрос за човешките стремежи, а по-скоро за лично усещане. Става въпрос и за още нещо. За съжаление аз не съм религиозен, тоест не вярвам в Бог. Струва ми се обаче, че християните, особено дълбоко вярващите, имат съвсем неправилни очаквания от Бога. Те очакват той да ги направи щастливи. Само дето и в Стария, и в Новия завет Бог е обещал какво ли не, но никъде – че хората ще са щастливи. Всъщност тъкмо заради този истеричен стремеж към щастие се случват страхотни нещастия. Да речем, идват ми наум два проекта, свързани с ощастливяването на хората. Единият е стореното от папа Йоан Павел II в Камбоджа, а другият е американската мечта. И единият, и другият проект на практика завършват с неудовлетворение, безчувственост и производство на несметни количества нещастие. Мисля, че би било разумно поне за малко да се отречем от идеята за щастие на всяка цена.

В този смисъл това ли е целта на литературата – да инжектира дози нещастие в нас?

Естествено, че смисълът на литературата не е да прави хората нещастни, а по-скоро да им дава илюзията за смисъл. Според мен литературата е преди всичко това. И следователно тя е по-значима от живота. Музиката и литературата са най-важният и най-изконен смисъл на човечността – ние сме хора, защото пеем и разказваме, по всичко останало сме доста съмнителни като създания, даже бих казал, че по всичко останало между нас и хлебарката няма големи разлики.

Много симпатичен ми беше образът на Нусрета в “Орехови двори”, за която пишете, че с усмивки като нейните “облекчаваш у другите онова, което искаш да облекчат у теб”. Какво облекчавате вие с писането си?

Мисля, че не облекчавам никого с нищо. Със сигурност не облекчавам себе си, нито пък вярвам, че по някакъв начин на другите им става по-леко от моето писане, защото на мен самия не ми е по-леко, докато чета. А себе си определям преди всичко като читател. Това е моето основно и главно национално усещане, тоест аз така бих определил себе си – като читател. Докато чета, знам, че правя единственото смислено нещо в живота. И ако трябва да си представя идеалния живот, за мен това е вечното четене. Да бъда безплътен читател.

Има нещо много балканско и едновременно пънкарско в мантрата “да му ебеш майката”, която е просмукана в костите на някои от героите ви. Как ни определя, помага и пречи това светоусещане?

Вероятно ни определя до голяма степен. Но винаги възниква въпросът какво друго отношение към нещата бихме могли да имаме. Или пък какво друго би било по-добро и по-полезно за нас. Мисля си, че основният модел на балканско поведение е следният: човек прави нещо и после дълго се разкайва. Балканският човек е всъщност махмурлия. Нашите пиянства са много кратки, но пък махмурлуците ни са дълги и страшни, което е много необичайно и интересно. Да речем, поляците и руснаците са известни с това, че могат, и аз съм го виждал, дълго и много да пият. А ние сме известни с това, че имаме дълъг махмурлук. Някой алкохолен производител би казал, че е заради некачествените напитки, но аз не съм сигурен, че това е причината. Според мен махмурлукът е наша съдба.

Интересна ми е рецепцията на вашите романи в самата среда, в която ги пишете. Преди време ужасно се впечатлих от един китайски филм, а когато заговорих за него с китайска приятелка, тя ми каза, че не е видяла нищо интересно в него, защото такива истории гледали всеки ден по новини и репортажи. Какво ново казват книгите ви на вашите сънародници?

Не бива да се генерализира. В своята страна аз имам много читатели, дори почитатели, които сляпо ме обожават. Но има и доста хора, които ме смятат за най-страшното нещо, което може да се случи на държавата. При това повечето от тях дори не са чели книгите ми, просто някой им е разказал за тях. Точно този тип хора са най-опасни — те не са чели нищо, обаче знаят всичко. Сходни са и проблемите ми с така наречения литературен и културен елит. Причината е, че осмивам техния национализъм, което те възприемат като враждебност. Така че аз не правя нищо за своята среда и култура, освен да предизвиквам недоразумения и конфликти. А на читателите си може би давам някакво удоволствие от четенето. Но като казвам това, не бива да се забравя, че езикът, на който пиша, не е само език на държавата, в която живея, не е само език на Хърватия, а и на Босна и Херцеговина, Черна гора и Сърбия. Съответните националисти в другите държави нямат никакви възражения срещу мен, защото не живея в техните родини. Там имам само нормални читатели, каквито впрочем имам и в Хърватия, но ако се преселя в някоя от другите държави, след няма и седем дни ще започнат проблемите и с техните националисти.

Има ли разлика между работата на критика и работата на писателя?

Не би трябвало да има. И критикът, и писателят следва да бъдат читатели. Докато критикът пише, да речем, само за книги, писателят пише и за други неща, но и двамата би трябвало да пишат единствено от свое име и от ничие друго. Има едно много глупаво твърдение, разпространено в Европа и света, което е измислено от обидени писатели — че критиците са неосъществени писатели. Това е глупост поради ред причини и една от най-важните е, че критиците много често са и писатели, при това реализирани писатели. Аз обичам такива критици, защото тяхната критика предполага по-широки граници на свобода. Не вярвам в критиката, писана от строги и дистанцирани хора, особено такива, които смятат, че пишат обективни текстове. За да бъде добра и автентична, литературната критика трябва да е субективна.



Сборникът “Сараевско Марлборо” е книга 19 от поредицата “Кратки разкази завинаги” на издателство“Жанет 45”. Превод от хърватски: Русанка Ляпова. Оформление: Люба Халева. Водещ поредицата: Нева Мичева.

Романът “Орехови двори” е книга 14 от поредицата “Съвременна класика” на издателство “Летера”. Превод от хърватски: Рада Шарланджиева. Оформление: Васил Димитров.