Curriculum vitae

В тъмното

В Bio Cafetto отивам на рожден ден. Със Стефан подаряваме на Евгения "Палечка", илюстрирана от Лизбет Цвергер, а на Диана - "Любовта ще те намери" на Деница Бояджиева.

После правя опити да общувам. Усмихвам се и се радвам да видя всички, но нищо не става. Дълго време се вайкам, че жестоко съм се лъгал относно напредъка на социалните си умения, но все пак не мисля да си мисля, че не съм социален. Просто не съм попаднал на моя социум, така ще си мисля.

Изневиделица се приближава един човек и ме пита дали се казвам Петър. Да, отговарям и подхващаме приятна приказка, за Букурещ, корените на любопитството и съвременния журнализъм.

Не след дълго ставам и се зазяпвам в библиотеката. Твърдя, че това не е обезателно антисоциално поведение, дори напротив. В ъгъла няма никой, много е тъмно и там са старите книги. Издърпвам "Вавилонската библиотека" и отгръщам на "Градината с разклоняващите се пътеки". Никой не ми обръща внимание, но за да не съм пълен темерут, все пак давам гръб на ъгъла. Прочитам целия разказ в тъмното. После си тръгвам.

Осмелете се

"Осмелете се да измисляте думи, но не без идеите, които ви липсват; накъсвайте дългите изречения с чужд синтаксис, който вашата мисъл не следва; променяйте ритъма: не сричайте монотонно, според стария недоразвит ритъм, но и не подражавайте на лукавството на онези, които за разлика от вас, идват от будоари и барок, които вие изобщо не познавате. Не се залепяйте за другия - той е също толкова невъзможен, също толкова променлив като вас. Направете още едно усилие, за да придобиете самочувствие: върху угнетеното тяло не може да се присади нищо."

Юлия Кръстева в "България, мое страдание".

Нови звезди

Поредица нови китайски разказвачи от 1980-те. 

 

Още за "Чудна азбука"

По едно време караха Антонио да рецитира разни стихотворения, което той правеше с очевидна неохота, въпреки позитивния стимул. Един път останахме двамата и го питах дали му харесва да казва стихотворения, той се поколеба и отговори, не.

Антонио напоследък не се вълнува от книги, но все пак го подканям, без да настоявам, да прочетем “Чудна азбука”. Той склонява. После иска пак. После “Чудна азбука” е първото нещо, за което пита при всяко следващо идване. На няколко пъти идва само заради нея. Четем и гледаме картинките. От време на време отгръщам на последната страница и го питам кое животно кое е и коя буква коя е, но гледам да не прекалявам, за да не го отвратя. Доста време му е трудно да запомни рис, игуана, ягуар и другите по-странни.

Един ден идва баща му, двамата сядат с книгата, Антонио казва, искаш ли сега да ти прочета стихотворенията, и започва да отгръща страниците и да рецитира наизуст. Всичките. Тридесет букви, животни и стихотворения.

Пък аз не съм го карал да запомня. Честно.

Верен

"Не съм се отказвал да търся. Не съм се задоволявал с мигновеното. Не съм оглушавал за разума. Не съм спъвал въображението. Не съм пропускал нищо. Не съм прибавял нещо. Не съм разкрасявал изреченото. Не съм загрозявал изказаното. Не съм преписвал. Не съм крал от другиго. Не съм заличавал различното. Не съм пречил на единението. Не съм убивал душата в написаното. Не съм подвеждал четящия. Не съм предал вярващия... Верен съм! Верен съм! Верен съм! Верен съм!"

Анна Златкова във великолепно интервю на Марин Бодаков.

Контакт

Срещата на две цивилизации е срещата на две души, срещата на моята и твоята цивилизация, и двете започнали от нула, но расли и пораснали различни, всяка със своите истории, системи и стратегии.

Срещата ни ме проявява като конструкция и ме подтиква към реконструиране. Преоценяване на стари части, изхвърляне на излишното, запазване на нужното. Небивалата ситуация, този чисто нов и празен свят ме застрашава и освобождава, което е едно и също нещо. Рискът от заличаване тегне върху мен, независимо дали ще се разглобя, за да се сглобя с теб, или ще се разглобя, за да бъда никой, захвърлил най-накрая цивилизационните си тежести.

Лесно е в такава ситуация да предприема действия, обратни по посока на страха ми. Страх ме е от разглобяване и ще разглобявам. Страх ме е от въздействие и ще въздействам, само аз. Топката ще бъде в мои ръце, няма да ти давам право на намеса. Насочвам ракета към теб и само да гъкнеш...

Трудното в такава ситуация е да подам ръка, да осъществя контакт. Да спазя моралните си ценности, дори когато не е нужно да ги спазвам. Да обезвредя ракетата и да изчакам, търпелив и слушащ.