Смисълът на знанието

Знанието е начинът, по който разбирам реалността. Това определение не изчерпва понятието, но ще задоволи напълно нуждите на настоящата разработка.

Неназована, реалността е всякаква и никаква. Тя бива назовавана по безброй начини и тези названия са знанието. Знанието е начинът и мащабът, по които реалността се е простряла пред очите ми. Думата тоупи е знание. Преди да дойда в Ухан, тази дума за мен не съществуваше, живеех в реалност, в която нямаше тоупи. Когато говоря с майка и й кажа, че съм ял тоупи за обяд, тя не ме разбира. Ние живеем в различни реалности, ограничени по различен начин от множеството назовими знания. Този пример е материален и безкрайно прост. По същия начин функционират и абстрактните знания, менталните идеи, през които ни се е случило да гледаме света.

Съзнанието за такава дефиниция на знанието, както и смисълът на обсъждането й тук са важни за внимателното назоваване на реалността. Моят сбор от знания не е единственият сбор от знания, нито трябва да е единственият, но за мен е важно да подбирам и артикулирам само или предимно красиви и здравословни знания. Струва ли си това знание да бъде споделено? Да обясня ли на майка какво е тоупи? Каква роля и полза ще има такова знание в нейната и в общата реалност?

Смисълът на проучването

Проучването е откриване на нови знания, разширяване на реалността. Ето такива неща имало, ето така правели някои хора, ето така можело да се гледа на света. Проучването дава нови, повече възможности, разширява реалността и прави движението ми в нея по-удобно.

В “О, колко хубаво е в Панама” на Янош Мечо и Тигърчо живеят задружно и безгрижно в малката си къщурка край реката. Тигърчо бере гъби, а Мечо лови риба и готви. Не ги е страх от нищо, защото са заедно. Един ден, докато Мечо лови риба, по реката срещу него се задава празна касетка от банани, на която пише “Панама”. Мечо навива Тигърчо да отидат до Панама, защото в Панама навсякъде мирише на бабани. Понеже и двамата не знаят накъде е Панама, сами си изработват табела и тръгват натам, накъдето сочи тя. По пътя срещат много животни и преживяват много трудности. Срещат и Ежко и Зайо, които ги канят на гости. В къщата на Ежко и Зайо има един страшно удобен червен диван. Тигърчо и Мечо решават, че когато стигнат в Панама, ще си вземат такъв.

На три места двамата питат за Панама, и тримата попитани им отговарят, че Панама е наляво, което в крайна сметка връща Тигърчо и Мечо в тяхната си къща. Тъй като е изминало много време, те не я разпознават. Виждат част от табелата “Панама”, която самите те направиха, и решават, че са стигнали. Това е най-хубавото място на света, казват. Намират си червен диван и заживяват щастливо и задружно в къщичката си в Панама.

Смисълът на проучването е да седнеш на удобен червен диван.

Смисълът на промяната

Промяната ми дава база за сравнение и оценка на натрупаните знания, натрупаната реалност, кара ме да оценя реалността си като чудна конструкция, като смислен сбор от знания, а не като даденост.

В “Къщурката” на Вирджиния Лий Бъртън малката къщурка живее сред просторни ливади, хубави хълмчета и симпатични горички. Всеки сезон около нея се сменят различни картини и винаги е някак естествено и красиво. После идват разни камиони и машини и започват да копаят. Пред къщичката се появява шосе, зад нея - жп линия, около нея се строят още сгради, все повече, все по-високи, къщурката става част от град, в който е завинаги кафяво и сякаш няма сезони. Там тя е все по-малко част от пейзажа, изглежда безполезна, изоставена, не на място. След много години наследниците на човека, построил къщурката, уреждат тя да бъде преместена извън града. Накрая къщурката е отново сред зелени ливади, отново под жълто слънце, отново хармонична част от пейзажа, сякаш възвърнала смисъла си. Тази последна картина на къщурката е идентична с първите картини, но усещането вече е напълно друго. Тя и ние сме изживели промяната на града и накрая имаме съвсем друго, ново, по-богато, по-назовимо разбиране за първоначалната реалност.

Смисълът на промяната е да погледна пак същото нещо.

Смисълът на хаоса

Хаосът е първичен, изначален, естествен. Той е реалността неназована, липсата на каквото и да е знание. Следователно той е безброй възможности, неограничени от каквото и да е нужно или ненужно знание. Хаосът е чистка.

В “При дивите неща” на Морис Сендак Макс е наказан да не яде вечеря и да стои в стаята си заради уникалните пакости, които върши. В стаята му се появява гора, после море и лодка, която го отвежда при дивите неща. Там той е коронясан за крал, дивее в продължение на три страници, след което решава да се върне в стаята си. Там, на масата, го чака вечеря, още топла. 

Книгата е съвсем кратка, първата рисунка е малка, заема по-малко от половин страница, всяка следваща пораства с малко, докато думите сякаш намаляват. Трите страници дивеене заемат цялото пространство и до тях няма никакви думи. Обратно в стаята, рисунката е отново смалена и рамкирана.

Това е реалността, тя е непрекъснато ограничавана, назовавана с принципи, правила и логични последствия, които предизвикват желание за чистка, за хаос, за първичност, за неограниченост, за безкрайност, както е в рисунките с дивите неща, където няма дори думи, тоест няма названия, няма знания, няма правила. След три страници дивеене обаче Макс все пак решава да напусне дивите неща и да се върне в рамките на стаята си, където са думите и ограниченията.

Реалността, човешката реалност има нужда да бъде назована и смалена, но названията са в непрекъснат процес на промяна и подмяна. Достъпът до хаоса, до първичното, до безезичното, до незнанието е нужен, защото той дава представа за начините, по които е необходимо и не е необходимо реалността да бъде ограничена. Той изчиства всички смисли и позволява реалността да бъде мислена и назовавана начисто, с безбройните си възможности.

Смисълът на хаоса е в това, че ми позволява и ме принуждава сам да се върна в реда.

Смисълът на разбирането

До една или друга степен реалността е обща. Разбираме и използваме нещата по уникален начин, но и постоянно ги споделяме, език, цвете, стол, автобус, филм, интернет. Да разбираме на първо място предполага да съзнаваме, че много хора виждат съвсем друга реалност. Разбирането, запознаването с чужди гледки носи нови знания и възможности.

В “Разходката на Иън” двете сестри решават да излязат на разходка в хубавия ден. Аутистичното им братче Иън иска да излезе с тях и те неохотно го взимат. Влизат в закусвалня, сестрите зяпат изкусителните манджи по таблите, а Иън не откъсва поглед от вентилатора на тавана. Навън бръмчат пожарникарски сирени, а Иън се ослушва за нещо, което сестрите му не чуват. До цветарницата ухае на хубаво, но Иън е зает да мирише тухлите на къщата наблизо. В парка Иън ляга върху асфалта и блажено опира буза в него. Сестра му е засрамена и непрекъснато го мъмри.

По обяд Иън изчезва, сестрите му се паникьосват, никъде не го намират. Накрая едната се опитва да мисли като Иън и се сеща, че той най-много обича камбаната в парка. Там и го намира. На връщане радостна го оставя да лежи върху асфалта, да души тухлите, да се ослушва за недоловимите звуци, а в закусвалнята двамата заедно дълго-дълго зяпат вентилатора на тавана.

Смисълът на разбирането е приемането на чуждата реалност.

Смисълът на натрупването

И четирите споменати книги завършват със завръщане в първоначална позиция, но винаги с натрупани нови знания. Смисълът на знанието не е в замяната на стари неща с нови, а в натрупването, непрекъснатото разширяване, утилизирането на новите знания и въвеждането им в употреба заедно с вече наличните.