Патриотизъм

Докато обсъждах волейбол с майка и най-вече след като прочетох този хубав текст, се замислих за патриотизма.

Патриотизмът като гордост е пасивен, затворен и агресивен. Той гледа само другаде, гледа в миналото, в чужбина, в чужди тела и умове, никога в себе си, никога тук и сега. Основан е върху войнствената идея за най. Ние сме най-умните, ние сме най-атлетичните, ние сме най-великите, а ако не сме в момента, трябва да сме. Всички останали са или врагове, които пречат на нашето дефолтно превъзходство, или са незначителни прашинки, които съществуват само за да контрастират с нашето величие.

Гордостта търси постижения. И винаги ги търси другаде, тази патриотична гордост. Чуваме я да се гордее патриотично с царе и футболисти, но личните й постижения, ако има такива, винаги са обект само на лична гордост, няма да я чуем да каже, аз направих това за родината. Толкова пасивна е тази патриотичност. Някой я е убедил, че националното дело е дело на политици и спортисти, и на нея дори не й хрумва, че собствените й дела са пълноправна част от него. Дреме над учебника, седи пред телевизора и чака някой да прослави родината, за да може да се възгордее. Тази гордост.

Гордостта регистрира провала като грешка, защото тя е убедена, тя вярва в националното съвършенство и превъзходство. Нещо се срива при провал, идентичността на гордостта се разклаща, за момент губи менталните си основи. За да не се срути цялостно тази идентичност, върху която е основан светогледът на гордостта, тя просто отчита временен дефект. Отчита малшанс. Отклонение от естественото статукво. Забравя мигновено и се утешава с историята, утешава се с архивите и с постоянната мисъл, че ще се появят хора, или поне човек, но някой друг човек, в никакъв случай не самата тя, които ще докажат националното величие и ще върнат подобаващата идентичност на гордостта. Политиците трябва да го направят със законите си. Спортистите - със състезанията си. Учените - с изобретенията си. А не тя - с ежеминутните си действия.

Много ми харесва думата за патриотизъм на китайски. Буквално тя означава родолюбизъм.

Патриотизмът като любов е активен, отворен и толерантен. Той гледа в настоящето и бъдещето, гледа в собствените си ръце. Той не се гордее с миналото си, а се учи от него, има активна, приложна връзка с него. Не се съревновава, не смята, че трябва да е най-добрият. За него останалите нации не са пречки, не са мижитурки, а са сътрудници, от които може да извлече знания за постигането на подобрение. На свой ред той разтваря врати и предоставя своите уникални знания и способности за ползване от света.

Любовта се радва на чуждите постижения и се вдъхновява от тях, учи се, непрестанно се пита какво самата тя може да направи за държавата, не някой друг, не политиците, не спортистите, а тя. Тя знае, че нещата не са даденост, а се строят с труд. Знае, че националното дело е дело на всички. Заедно.

Любовта действа и помага. Тя например изхвърля разделно. Храни се умерено например. Пести ток. Държи се отговорно. Мете след себе си и оставя чисто за другите. Спазва законите и се съмнява в тях. Чете историята и задава въпроси. Така тя прави своя принос, докато спортистите правят своя.

Любовта е безпристрастна, самокритична и конструктивна. Тя помни провалите и се учи от тях. Чуждите провали също, но най-вече собствените. Тя знае, че не е съвършена. Не изпитва паника от грешките си, не ги прикрива, напротив - обича ги, къта ги, запечатва ги. Провалът за нея е урок. Той е следствие от причини, които подлежат на анализ и подобрение. Провалът не е случайна малфункция в безупречна система, както е при гордостта. Той е част от дългия път, който всички заедно трябва да извървим, за да изградим не най-добрата държава, а добра държава в добър свят.