Във филмите на Уес Андерсън все има един такъв персонаж, безкрайно отчаян, обезверен и апатичен, затънал в досадата на живеенето, изгубил или изобщо ненамерил смисъл, незаинтересуван от абсолютно нищо. Бури гърмят пред очите му, рухват семейства, тъпчат се морални закони, а на него му е през шапката, досадно и никакво.
И все се случва нещо, нещо незначително наглед, което кара този образ да подскочи, да затича, да се хвърли, да спаси нещо, нещо, което изведнъж е по-важно от него и от живота му, нещо, което не бива да умре, ако ще той самият да загине заради него.
В този момент той вижда, че доброто е в беда, събужда се от себе си, втурва се безразсъдно, протяга ръка и с все така безизразна физиономия и печален глас казва:
Няма коментари:
Публикуване на коментар