У Цин: бегател

Бегател

В началото на своята активна онлайн дейност безработният през по-голямата част от тридесетте си години живот китайски писател У Цин се занимава, материално безвъзмездно, често безсънно и на прага на гладна смърт, с поддържането на литературния сайт "Гумичка". Той е създаден в първите години на 21. век по идея на остатъците от т.нар. "студентска поезия", литературното движение "Фейфей" и групировката "Те", появили се през 80-те години като своеобразна реакция срещу политизирането на литературата от правителството, започнало в средата на 20. век, както и срещу утежняването, напластяването и интелектуализирането на езика, извършено от модернистката поезия на "забулената луна", заемаща литературния център в Китай по това време. "Гумичка" е времето и мястото, където старото поколение авангардни поети като Хан Дун, Ю Дзиен, Хъ Сяоджу и Ян Ли се обединяват с младите си последователи. След закриването на сайта, вероятно поради финансови причини, У Цин собственоръчно архивира почти цялото му съдържание, след което създава собствения си "Копи" (или "Обелки") (www.koopee.net, форума www.koopee.org и архива www.koopee.cn), който е активен и в момента, подслонява предимно млади автори със сходни авангардни виждания за литературата и разчита за съществуването си на волните ежегодни пожертвования от страна на членовете си. У Цин и до днес е кмет на т.нар. "селце Копи".

Паралелно с работата си по литературни сайтове, снимането на аматьорски късометражни филми, воденето на онлайн радиото "Копи", събиране и редактиране на литературно-културното онлайн списание "Пирати" и упорития отказ да се застои на каквато и да е платена работа, У Цин поддържа собствен блог, в който сравнително редовно публикува стихотворения, разкази, информация за всички свои останали проекти, както и малки скучни откъси от бедния си безделничен живот.

Рамката на титулната страница на блога му (www.wuqing.org) гласи: "У Цин: бегател". На няколко пъти се случва блогът му внезапно да избелее, в продължение на седмици цялото му съдържание е недостъпно и заменено от две думи: "Пак избягах". 

У Цин е роден и прекарва детството си в малкото крайморско градче Чумън (провинция Джъдзян), което често е не само локация, но и главен герой в разказите му. Записва университет в гр. Ханджоу (пр. Джъдзян), но му писва още на първия ден и две години по-късно забягва в Ухан (Хубей) заедно с поетесата Ли. После се мести в Чънду (Съчуан). После пак Ханджоу. После Лидзян (Юннан). В момента, в който пиша тази статия, У Цин се намира в Шанхай. Само луд би се обзаложил, че в момента на публикуването й той все още ще е там.

Бегателят е във вечно движение, никога не се задържа на едно място дълго време, преди скуката да го задвижи нанякъде. Той обича неочакваните отклонения. За него всяко място е преходно – важно е не достигането, а напускането му. А между двете най-добре да му се случи нещо интересно. И по възможност да не умре от глад. 

Застопореният живот е трагедия за У Цин. Въпреки многобройните си таланти (неколкократно е публикувал статии в различни списания, снимал и монтирал е видео клипове, работил е по няколко интернет сайта) за него е невъзможно да остане на постоянна работа и да води материално осигурен живот. Нелепо е да поставиш бегател на работно място. Той е роден да бяга.

Китайски писатели на ХХ век

Чудене

Смятам, че децата трябва да се научат не на четене, а на две много по-важни неща, които подплатяват всичко, включително четенето: харесване и чудене.

Важна е не способността за четене сама по себе си, а харесването и чуденето, любовта и любопитството към буквите, към думите, които буквите подреждат, към идеите, които думите формират, към знанието и мъдростта, до които идеите довеждат.

Според моя ограничен опит нещата се учат най-добре, докато не се учат. Английски например научих не защото исках да науча английски, не дори защото учих английски, а защото обожавах Cartoon Network, който в онези времена не беше преведен. Нищо не разбирах, но гледах всеки ден по триста часа и умирах от кеф. И сега знам английски.

“Чудна азбука” е нещо такова. В нея няма излишно познавателно и поучително натрапване. Има забавни стихчета и рисунки.

Структурата на книгата е класическа. На всяка страница огромна буква със съответна илюстрация и стихче. Авторите са решили всички примери да са с животни, като изборите им понякога са не съвсем стандартни, което е много приятно. 

Близард

Le Petit Salon

Отивам в Le Petit Salon заради изложбата на Райчо Станев от Нагледна. Отварям вратата и е тихо, все едно съм нахлул в чужд хол. Става ми едно такова гузно и притеснено. Нарушавам някакъв покой. Нахълтвам и скърцам в тишината. Очаквам някой да ме нахока.

Показва се стопанката, спокойна, свежа и със смешни очила, и ме уверява, че не, няма проблеми, не е имало нужда да чукам. Мястото не е голямо, но докато разглеждам, тя винаги е във възможно най-противоположния край. Там е, но ме оставя да си купонясвам сам. Ето ти обслужване.

В салона има много неща, но е чисто и просторно и уютно. Разглеждам книги. Разглеждам картички, отбелязки и кукли, подредени по всевъзможни рафтове, кошници и ъгли. Това, което ме оставя удивен до края на седмицата, е, че се размотавам сто часа и на всеки пет минути откривам още едно ъгълче, още едно шкафче, където е струпана симпатична купчинка книги, която изобщо не съм забелязал дотогава. Разглеждам брошки и изведнъж - до ръката ми книги. Най-трудно откривам тези в дъното на шкафчето с картичките - виждам ги малко преди да си тръгна. Не знам, сигурно е имало и по тавана, не се сетих да погледна.

Книгите са основно на Жанет 45, очевидно едно от малкото български издателства, съумели да наложат разпознаваема марка и да спечелят лоялни фенове. (Скоро влязох в едно магазинче за дрехи, където бяха изложени и малко книги, и собственичката ми каза, че са й предлагали и други, ама тя категорично продава само жанетски.)

Впечатление ми правят купчинките със съвременна българска поезия. И те са от Жанет 45, което ме замисля, че няма друго издателство, което така системно да издава българска поезия. Замислям се също, че няма и книжарници, които активно да харесват и споделят поезия. В Книги и... имаше, помня. Сигурно и другаде има. Тук обаче любовното отношение се усеща силно, защото са горе-долу половината от всички книги, и е заразяващо.

Сигурно заради изложбата на Райчо Станев книгите с негови корици са на челно място. На две различни места има готин комплект Кратки разкази завинаги. Има дори останки от поредицата Гамбити, редактирана от Борис Минков. Тук-таме се мярка и малко Сиела, има и "Тетрадка за приказки" на Точица. Малкият салон е първото и единственото място, където виждам на живо симпатичната и великолепна книга на Бети Файон, оформена от Ида Хедкович. Следващия път ще я придобия, но все пак призовавам някой да ме изпревари.

Чудя се дали да купя една платнена брошка за подарък и една за себе си, но накрая взимам "Любовта ще те намери" на Деница Бояджиева, която харесвам, защото рисува много красив и тих блог.

Le Petit Salon е на Цар Иван Асен II 1 в София.

Мо Йен: "Избрано"

"Ако искаш някой да ти каже истината, питай го когато е гладен." Така пишеше някъде. И е вярно, мисля, че в екстремни ситуации от нас пада цялата социална рафинираност, всички морални етикети, с които човечеството толкова продължително и старателно ни е окичвало, и остава едно голо, чисто, първобитно същество, което трепери, вика, плаче и не бърше сополите си. Истината.

Попаднали в такива кризисни ситуации, ние се намираме в екзистенциално положение на справяне, при което не ни се удава възможност за съобразяване. Животът се стеснява до размерите на настоящия миг и действията ни се свеждат до импулсивния стремеж за разрешение на моментната мъка, без оглед на средствата. При такава настройка рационалното не работи и се случва всичко, включително изключеното.

В една лекция Мо Йен твърди, че пише не за обикновения селянин, а в позицията на обикновен селянин. Като такъв той има пряк достъп до нерафинираното, първичното, неграмотното, което не е минало през стриктно морално ограничаване и няма ясни представи за нормално. За персонажите в историите на Мо Йен насилието, жестокостта и странното са бит и той ги описва с подобаваща антропологическа дистанция и репортажна хладина. Както се случва банален разговор, така се случва отхапване на пръст, сплескване на папагал, дуел с куче. При непрекъснато засилващия се и съмнително здравословен монопол на науката над реалността Мо Йен вмъква приказките, мистичните сказания, изключенията като алтернативен дискурс. Фантастичното като необходимост на реалното. Измисленото като липсващата част на истината. В такова писане няма абнорма, а просто справяне, човешка природа, иначе низвергната и добре прикривана. С изкарването й наяве и трезвото й третиране Мо Йен, като всеки антрополог, легитимира ненормалното, разширява каталога на възможните поведения и човърка в разбирането за човешка същност.

Бог ще се усмихне, или теория на харесването

Искам да те науча да харесваш. Да знаеш как да погледнеш нещата, колкото се може повече неща, и да ги харесаш. Искам да те науча да харесваш странните дрехи на хората, книгите им, малките психози извън техен контрол. Да харесваш глупави филми, неуместни забележки, забутани гори и частите на човешкото тяло. Искам ученето, готвенето, работенето и ходенето да не са учене, готвене, работене и ходене, а харесване. Искам нещо да не ти е безразлично, да пазиш това нещо, този обект на харесване, за да го хареса и следващият, този след теб. За да стане светът чудовищна галерия, в която нищо, което е харесвано, не може да изчезне.

Това, разбира се, не е толкова просто като бутон “харесай”, клик, готово. Харесването е комплексна работа. Изисква техника и смелост. Как да те накарам да харесаш да четеш например? Седи и докат не прочетеш тая книга, да не си станал, че ти чупих кухата тиква. Или взел съм ти тука една много хубава книга, ето, чети, има и картинки. Така може и да те науча да четеш. Но важното не е четенето. Важното е харесването.

Ако още не можеш да четеш, пък и да можеш, ще ти почета аз. Можем да седнем един до друг, да допрем лакти или да седнеш в мен, особено ако книгата е от онези хоризонталните. Близостта с близък е приятна. Харесваема е. Вместо не барай, ти казах бе, ще я скъсаш, десет лева съм дал за нея, можем двамата заедно да отгръщаме страниците. Защото уважението към книгата е важно, но и ние двамата сме важни, по-важни в крайна сметка от куп хартия и от десет лева. Вместо я кажи сега слончето какво направи с дървото, ми какъв цвят беше дрешката на момиченцето, и после какво стана, ами какво е искал да каже авторът, какви са историческите, социални и идеологически обстоятелства, мотивиращи персонажите, каква е ролята на импресионистичните елементи в художествения стил на илюстратора, можем да си поговорим за картинките, да я прочетем пак, ако искаш, или да изслушам твоето мнение, или да си измислим друга история. Можем и да правим друго, ако изведнъж не ти се чете повече. Аз не очаквам да ти харесва всичко. Или да ти се чете винаги.

Не искам да те науча на нищо, освен на харесване. Няма значение какво ти е останало от книгата. Микроскопи, динозаври и числа, това не ме интересува. Ако четенето ти е харесало, после, когато поискаш да научиш нещо, когато поискаш пак да харесаш, ти ще посегнеш сама. Бог ще се усмихне, а аз ще съм горд, че харесваш.