Наруто

Авторите на комикси са жестоко пренебрегвани и неправдиво подценявани нинджи. Умът ми не побира колко качества трябва да съчетава някой, за да нарисува готин комикс. За мен те са възхитителни разказвачи, защото владеят умопомрачителен обем от техники, които в крайна сметка, съзнателно или не, превръщат и читателя в неволна нинджа, която възприема всичко с все по-пъргав ум - картинността на думите, текстуалността на рисунките, ритъма на панелите, смяната на гледната точка, езикът на израженията, смисъла и забавата на художественото преувеличение… Целият този екшън неусетно възпитава естетика на възприятието, внедрява чувствителност към историите, учи на наблюдателност, украсява, докато забавлява. 

Място с повече художници на комикси и читатели на комикси, вярвам, е място с повече гъвкавост, повече смях, повече внимание в детайлите.

"Наруто" е чудесен - има нескопосани нинджи, смахнати учители, тайни умения, готини лоши и (накъде без) несломим стремеж към правдата. Лошият иска да вземе тайния свитък, прохождащите нинджи трябва да се преборят със слабостите си, тоест със самочувствието си, тоест със себе си, за да станат нинджи на пълен работен ден, Наруто има в себе си демон, за който само той не знае, и може да се преобразява в гола мацка, чалнатият учител се кахъри, че "Ох, момичетата на тази възраст май се интересуват повече от любов, отколкото от нинджуцу."

Преводът на Майре Буюклиева е прекрасен - с всичките му комиксови междуметия като "надник", "сграбч", "къркоррр", "цуунк", които така чудно обогатяват и забавляват. 

Вечните ми почитания към Art Line Studios (които наскоро започнаха да издават и "Астерикс"), че са захванали такъв достоен, смислен и нужен проект. Ще съм много щастлив, ако продължи до край.

Горицвет

Харесвам книги, които се съсредоточават върху нещо малко, върху един мотив и го разширяват, разгръщат, разчовъркват, обгрижват и обожават.

Светът на растенията е много по-жив, вълнуващ, красив, широк и чуден след рисунките на Текла Алексиева, на чиито илюстрации и корици се възхищавах наскоро.

Сами по себе си вселени

Историите вършат много работа в света ми. Четенето - разгръщането на страниците, щъкането по редовете, взирането в илюстрациите - чука, думка, разхлабва, разклаща и сглобява душата ми. След всяка книга аз съм нов. Операционната система, която съм, е обновена, написана на по-сложен код за по-просто функциониране.

Историите показват невидимото, назовават безименното, набелязват мотивите на света и ги въвеждат в мен като комплексна и гъвкава система. Където преди съм имал незначителен или безсмислен елемент, сега имам съдържание, кохерентност, поезия. Цветята не са същото нещо след онази повест или пък чуждите стари снимки вече не са така безинтересни и безстрастни след онзи разказ. Малките неща оживяват. Превръщат се в теми, подбуди, намерения. Светът става съпреживян и смислен.

Историите взимат една идея и я обличат в език, превеждат я за хора като мен, които не владеят езика на всички идеи, нямат очи за всички детайли, не са способни сами да забелязват, да се влюбват, да осмислят. Те грабват едно място, семейство, понятие, нещо и изсипват духа му върху страниците, правят го обичано, запомнено, разпознаваемо. Записват вселената като механизъм от неща, които са вселени сами по себе си. Пълнят света със светове.

Бъдещите истории ще бъдат незавършени истории

"Овладяването на истинността е като да държиш птица в ръцете си. Ако усетиш температурата й, дъха й, туптенето на тялото и сърцето й, значи без съмнение си я намерил."

"Животът е дълга река, на която не се вижда нито изворът, нито устието. Колкото и умел да е един прозаик, той може да отреже само малка част от този живот. Бъдещите прозаици все повече ще разбират това и няма да пишат затворени разкази и да възприемат произведенията си като завършени светове. Бъдещата проза ще отвори клапите, изкуствено запушили двете страни на реката, и ще измисли многобройни начини да подтикне читателя да проследи извора или да се спусне към устието. Дори да искат да подражават на древните, като разкажат някоя история със строго установени обстоятелства и емоции, те вече няма да смеят да напишат цялата история наведнъж и да я завършат с категоричен край, а ще предпочетат да оставят на читателя място за собственото му въображение и мисъл. Така че бъдещите истории ще бъдат незавършени истории или истории, чийто завършек е оставен на читателя.

Бъдещите прозаици няма да се преструват на пророци, нито пък ще се вживяват в ролите на съдии, които оценяват персонажите. Те ще позволяват на героите си да действат и говорят сами, а оценката ще оставят на читателите. Това не означава, че бъдещите прозаици няма да имат мнение, няма да разграничават правилно и грешно и няма да зачитат добро и зло, а че ще уважават интелектуалните способности на читателя. Същевременно това ще отразява и увереността на автора в собственото си изкуство.

Авторите и читателите на бъдещата проза ще имат по-високи изисквания към изкуството, а това изкуство, от друга страна, ще е още по-взискателно към авторите и читателите. И двете страни ще са съгласни да понесат тези трудности, защото големият човек е прозорлив и знае, че след горчивото идва сладкото."

"Писателите пишат книги, които биват отпечатани и четени, и това, разбира се, ги натоварва с отговорност към читателите и обществото. Само че писателите не са свръхчовеци, нито са безукорни, нито пък са наставници на читателите - отношенията между двете страни са равноправни; те са другари, приятели. Писателят не бива да се поставя в позицията на възпитател, нито да поставя читателя в позицията на възпитаван. Защото писателят не е непременно по-умен от читателя. Най-добре да оставим на писателите правото да грешат, а на читателите - правото да оценяват.

Посредством езика на изкуството писателят предава на читателя собствените си мисли, чувства, разбирания и усещания за живота. Писателят трябва да открие езика, с който да общува с читателя. В литературното творчество присъства езикът на героите, но още по-силно присъства езикът на разказвача. Авторът възбужда възприятията на читателя най-вече посредством този език, а в него са скрити личните чувства и преценки на автора. Струва си езикът на разказвача да бъде разучаван."

Гао Синдзиен във "Встъпление в техниките на модерната проза".

Четири приказки

От известно време акумулирам все по-силен интерес към рисунките на Текла Алексиева. Кориците й за Галактика (1979-1991) ме оставиха незаситен, та реших да се разровя за още. Когато порасна, искам да стана книжен археолог.

Онлайн каталогът на сливенската библиотека е удивително неуслужлив, но поне описанията на книгите са подробни и "текла" върна няколко резултата.

Това е поредица "Сто приказки" на издателство ДТА, която е започнала през 1997 и изглежда е приключила след първите четири книги, навярно заедно със свършека на самото издателство, тъй като не намерих нищо друго и в каталога на Националната библиотека. Жалко, защото подборът им изглежда много интригуващ.

Смяна на пейзажа

Нощта

"Бе тъкмо онзи непостижим, върховен час, най-съкровеното време на нощта, когато се раждат сънищата, и душата, ако е способна, се отърсва от натрупаните мъки, рее се над покривите и над саждите на тоя свят, и търси тайнствени слова, които утре ще помогнат на красотата да прониже сърцата на хората и да ги навее на мисли за велики дела. Възможно ли е изобщо поет да работи, да речем, в десет сутринта, свежо обръснат и след обилна закуска?"

Дино Будзати в разказа "Хартиената топка". Превод от италиански: Нева Мичева.