Бук

Забързал съм крачка, да ме питаш закъде, на връщане от Veda House, замислил съм се за велики дела и не бръскам нищо наоколо, обаче внезапно в дясната ми периферия се мярва подозрителна витрина. Още преди да обърна глава натам, получавам усещане — книжарница. Поглеждам и гледам — вярно книжарница, при това малка книжарница, а като измервам подредбата и подбора на витрината — яка книжарница. 

Аз нали падам гийк — книжарниците обикновено ги разучавам предварително, та посещенията ми в тях са изчислени и нищо не ме изненадва (освен книгите вътре), малко като планирано ходене до някой туристически обект, само дето аз по туристически обекти не ходя, ходя по книжарници. Та тази ми идва тотално изневиделица. Доброто старо откритие на случайното по улицата.

Застопорявам веднагически, залитам малко от инерцията, променям посоката и влизам бавно. Вътре е мъничко и уютно, а книгите най-близо до входа са така празнично и приветстващо подбрани и разположени, че се разтапям — някой се е вихрил с много грижа, любов и вкус, книгите по посрещането до една са със страшно красиво оформление, а още по-вдъхновяващото е, че са изровени внимателно от каталозите на различни издателства от различни години. Имаме си работа, значи, мисля си, с книжен плъх. Добре. 

Каня се да кажа на книжарката, че “От Вечерница до Зорница” е бъкана с правописни грешки, въпреки че е супер красива, ама решавам, че не е позитивно първо изречение, и се отказвам.

Вместо това разгръщам “Балада за Стария моряк” на Самюъл Тейлър Колридж, за която само съм чел в сайта на “Жанет 45”, но никога не съм я виждал в никоя книжарница. Книжарката казва, че е страхотна книга. И аз с такова впечатление оставам, макар че форматът й ми е малко голям. 

Така или иначе тъкмо съм хвърлил стотина онлайн кинта към сайта на “Жанет 45” (пазарувам и аз онлайн… като няма яки книжарници), след като най-внимателно и за пореден път съм разгледал целия им каталог и съм отсял не най-якото, а това, което няма да ме разори и няма да ме остави без свободно място по рафтовете вкъщи, тъй че отварям очи за нещо по-непознато.

I find it hard to talk or write

I find it hard to talk or write

everything I say

isn't really false

but it doesn't seem true either

it's trulse

it's nothing

it's a molecule

with a structure so complex

one would need a thousand lifetimes to describe

but naturally by then

the molecule would have transformed

at least a hundred thousand times

that is how I feel when I talk

what I say

is electrons

or atoms

never molecule

like a commercial advertising cocoa milk

I tell you calcium is good for your teeth

but I forget to say that sugar is bad for them

I write poems sometimes

poems like this one

they come easier to me

I don't know why

but these poems

they are nothing

they are only pieces

of my days

I read them sometimes

a month

a year

later

and I laugh at them

I laugh at the boy who wrote them

I like him

I like that boy

he is beautiful and funny

but he is not me

he is someone who was there

felt something

saw a poem in it

then disappeared forever

and left no trace

except some words on paper

words composed by someone
I will never be

Дизайн на дизайна

“Вербализирането на дизайна също е вид дизайн” — това изречение седи само върху огромна бяла страница още преди началото на книгата и Кеня Хара се придържа към този дизайнерски принцип на писане през цялото време. Целта на книгата е същата като тази на дизайна изобщо — организирането на цял един свят така, че да бъде отчужден, усетен и осмислен. И най-вече — така, че да бъдат разбрани собствените познателни ограничения.

Основно понятие в мисленето на Хара е “непознатото”, “неизвестното”. Според него именно то поддържа човешкия мозък активен, затова целта на дизайна “не е посредством нови форми и материали да омае публиката, а непрекъснато да рови във фугите на ежедневието и да извлича оттам чудата творческа сила и оригиналност”. 

Заглавието на една от изложбите му, представена в книгата, е Exformation — дума, която самият Хара е измислил, съставена от представката “еx” и втората част на “information”. За него състоянието на информационно изобилие, в което днешният свят предполагаемо се намира, всъщност е лъжовно. Разпокъсаната информация, която медиите излъчват, макар и изключително богата и разнообразна, не притежава никаква истинска информационна стойност. Той я нарича “полуготова” информация и на нея се дължи информационното претрупване и мозъчното напрежение, което усещаме, когато сме изложени на нея — не заради свръх количеството й, а заради недостига на качеството й. Затова и каузата на дизайна не е информация, а ексформация — не да направи от непознатото познато, а да ни накара да разберем колко малко всъщност знаем. “Разбирането на едно нещо не означава да можем да го дефинираме или опишем, а да вземем това нещо, което мислим, че познаваме, и да го превърнем в непознато, да предизвикаме в себе си ново усещане за същността му и така да задълбочим познанието си за него.”

Кеня Хара неколкократно натъртва колко надценено е знанието. Според него “знанието не е цел, а отправна точка на въображението.” То е “вход към размишление” и обмяна на представи. Крайната цел на информационният дизайн е да даде на читателя сила. Той съществува като професия не просто за да предава или опакова информация, нито за да демонстрира най-новите технологии, а за да “дърпа ушите и очите ни към откриването на нови въпроси в обикновеното ни ежедневие”. Той е стимул за сетивата ни, който ни предоставя нов поглед към света.

Хара изразява и умерен скепсис към новите технологии, които се развиват твърде бързо, без да им остава време да се поучат от грешките си, да се подобрят и установят, защото незабавно биват заменени от следващото поколение технологии. Според него технологиите са важно и нужно нещо, но те трябва да се развиват с много по-бавни темпове, за да постигнат стабилност. “Придобиването на нова технология не е с цел да се овладее и управлява природата, като безразсъдно й се нанасят необратими щети, а напротив — е метод, чрез който се извлича скритата същност на природата и който й придава нов жизнен блясък. Целта на технологията не е да зароби и да властва над живота, а да стимулира заключените във всеки един живот безкрайни възможности и да отвори нови сфери на смисъла.”

За да работи технологията в тази посока и за да се получават качествени продукти с именно такъв ефект, следва да се промени почвата, върху която, така да се каже, растат плодовете на дизайна. Тази почва е пазарът и качеството й се определя от “нивото на желанията” на всеки индивидуален потребител. То може да бъде стимулирано така, че непрекъснато да иска нови и нови технологии и продукти, но може и да бъде контролирано така, че да облагороди почвата за по-качествен дизайн, който ще роди по-качествени продукти и по-спокоен, по-стабилен, по-естествен живот.

Кеня Хара е художественият директор на една от любимите ми фирми — Muji. Един от най-присъщите дизайнерски принципи, заложен във всичките й продукти, е бялото, празното, нищото. Този мотив има безброй ефекти (самият Хара има цяла книга със заглавие “Бяло”), но един от тях е именно контролирането, а не стимулирането на желанията. Всички продукти на Muji са възможно най-прости, изчистени и скромни (аз имам тетрадка, химикалка и огледалце). В противовес на сегашното производство и консуматорство, което предизвиква по-скоро перманентна незадоволеност, идеята на тази марка е да се даде на клиента истинско усещане за задоволеност: да си каже не “точно това искам”, а “това е достатъчно”, “това става”. Според Кеня Хара “това не е вкус, а приемане”, тоест продуктите от този тип предизвикват съвсем различни мисловни и психични процеси — да се задоволяваш с достатъчното, а не да искаш още от същото. Идеалът на Кеня Хара е да доведе приемливото, задоволителното до възможно най-висока степен на качество.

Друго, на което Хара набляга, е позитивната и реалистична стойност на дизайна. Той няма интерес да създава информация, която се противопоставя на нещо, независимо дали е ядрената енергетика, войните и т.н. Функцията на дизайна е да предначертае процеса към подобрение, независимо за какъв проблем и каква сфера става въпрос — как да закрачим към подобрение, какво трябва да направим, за да пристъпим дори една крачка напред. Информацията не е “какво не е наред”, а “какво да правим, за да стане по-добре”.

Това са само няколко от аспектите, засегнати в “Designing Design”, авторът на която, мен ако питате, е изтръгнал душата на дизайна и я е разпльокал върху 450 страници. Кеня Хара е гений с изключително обширно, оригинално и отговорно мислене и според мен книгата му е абсолютно насъщна не само за дизайнерите, а за всички, които извършват произвеждане или възприемане на информация от какъвто и да е тип, тоест — всички.

Жажда за авторитарно повествование

"Читателите държат на утешителните повествования, държат на понятната личност, на ясния въобразимия герой, точно това искат. Те казват: "Моля ви, господин разказвач, или диктатор, дайте ми ясна, разбираема история, която мога да схвана, в която да няма много недомлъвки и съмнения, моля ви, измислете го така, че да намеря утеха"."

"Аз смятам, че в най-добрия случай нашето разбиране за човека е фрагментарно. Опитам ли се да положа човека в една елементарна ос, каквато е книгата, имам две възможности: едната е да се престоря, че ви давам пълноценна, пълнокръвна личност, а другата е да приема факта, че до вас достигат само откъслечни сигнали от различни кътчета от галактиката на този човек."

"...това е книга за един диктаторски режим и за резултата от копнежа на хората по една висша власт, за това как необяснимата жажда за авторитарно повествование, еднозначно, ясно, носещо утеха, и нашият копнеж по това, което ни дава диктатурата, всъщност подхранват авторитарната власт. Между двете има тясна връзка."

Джуно Диас за романа си "Краткият чуден живот на Оскар Уао" в интервю на Ивлин Чиен, публикувно в Гранта България 4. Превод от английски: Владимир Молев.

Изплези си езика

Много неща се говорят за времето на тибетския крал Лангдарма в средата на девети век. Едно обаче е напълно сигурно — дотогава дхарма, будисткият принцип, навлязъл век по-рано в Тибет, разцъфтявал. Разцъфтявал толкова силно и обширно, че, както пише в една древна тибетска поема, “всеки, роден като човек, искал да го постигне”. Будистки манастири изпълвали цялата страна, ламите били върховни учители, а монасите били движещата политическа, духовна и научна сила — дхарма се разпростирал навсякъде. След възкачването на Лангдарма обаче будизмът внезапно започнал да линее.

Говори се, че това се случило от безхаберие — Лангдарма, според китайската “Нова книга за династия Тан”, написана по негово време, основно се интересувал от пиене, лов и жени, та разни там дхарми, монаси и лами съвсем не му пасвали в представата за купон, заради което силата и влиянието на будизма отслабнали значително.

Има и друга теория, според която причина за западането на будизма парадоксално бил именно неговият разцвет. При положение че всеки искал да стане лама (защото било престижно), станало така, че наистина всеки ставал лама — без специално етическо и духовно обучение, без наставленията на учител, без дълбоко вникване и практическо приложение на будистките закони. В гореспоменатата поема се казва, че в един момент “за всеки сто ученика имало хиляда учители”. Никой не почитал висшия дхарма, всеки се вземал за пълноправен светец. Будизмът вече не бил мистична практика за самоусъвършенстване на духа и облагодетелстване на цялото човечество, а вместо това, опростен и опошлен, се превърнал просто в тамошното средство за изкретване. Дхарма логично изгубил влиянието си както сред управляващите, така и сред народа. Манастирите започнали да западат.

Най-популярната история обаче гласи, че Лангдарма бил демон — зъл магьосник с черен език и рога, които прикривал под добре изпълнени от фризьора му кокове. Той практикувал изконната тибетска шаманистична религия Бон, целял възвръщането й като основен духовен и политически закон в Тибет и започнал масово рушене на манастири, изтребване на монаси и прогонване на преводачи на будистки текстове. За кратко време от висша обществена идеология и водещ житейски принцип будизмът станал застрашен от изчезване.

Обстоятелствата налагали крути мерки от страна на верните будистки монаси — макар убийството на друго същество да е върховен кармичен грях, който рязко отдалечава от нирвана — заветното будистко просветление, при което душата се откъсва от прашния свят и порочния цикъл на живота и смъртта, — Лалунг Палги Дордже решил да пожертва собствено си кармично развитие, за да опази дхарма.

Според легендата монахът Лалунг облякъл черно наметало и черна шапка. Начернил белия си кон с въглен, скрил лък и стрела в наметалото си и потеглил към Лхаса. Когато стигнал, завързал коня си до една ступа край реката и влязъл пешком в столицата, където открил Лангдарма пред храма Джоканг. Лалунг коленичил и с първия си поклон незабелязано освободил лъка, с втория заредил стрелата и като се изправил, пронизал краля право в сърцето. Настанала суматоха, Лалунг успял да се измъкне и се добрал до речния бряг. Измил черното от коня си, обърнал наметалото и шапката си с бялото навън и се запътил към дома.

Страшната легенда за Лангдарма, който за малко не изкоренил будизма от Тибет, оставила трайни следи в живота на местните. И до ден днешен тибетците се плезят за поздрав, показвайки по този начин, че езиците им не са черни, тоест че не практикуват черна магия и нямат вземане-даване с дявола. Също както ръкуването на Запад се появило като поздрав с идеята всяка страна да покаже, че не носи оръжие. И в крайна сметка както докторът поглежда езика, за да направи диагноза — болен или здрав.

Въпреки това сега, хилядолетие и кусур по-късно, дхарма отново е в опасност, а ситуацията в същността си не се различава твърде много от тази по времето на Лангдарма. В Чистата земя на Буда, противно на западните представи, за много тибетци будизмът е просто рамка, която се приема по подразбиране, но е лишена от способността да възпира природните нагони, които пробиват и най-плътния идеологически цимент; повечето манастири са туристически атракции, а монасите в тях са празни манекени с работно време; а сегашният Лангдарма са китайските власти, които упорито, системно и полека налагат своя светоглед и явно (през 50-те и 60-те) или тихомълком (в момента) заличават местната материална и духовна религиозна култура. 

Книгата на Ма Дзиен се появява точно в този момент. Когато става все по-ясно, че в Тибет има повече китайски войници и повече бутафорни монаси отколкото истински будисти, когато магазините заемат местата на манастирите и когато дхарма се разсейва все повече и тибетската традиционна култура изглежда обречена, Ма Дзиен, също като Лалунг Палги Дордже, жертва себе си, личния си уют и мирния живот в родината си, за да покаже, че единственото средство срещу гибелта не е някакъв строго фиксиран религиозен или политически устав, а непрекъсната бдителност, критичност и опресняване на реалността. Подканата на Ма Дзиен е към всичко, което волно или неволно погубва дхарма, към китайци и тибетци, към теб и мен: “Изплези си езика”, казва. Покажи, че не си демон. 

После ни застрелва с пет разказа и си тръгва, облечен в бяло, насред душевната суматоха, която е оставил.

Какво прочетох, преди да зачета четвърти брой на "Гранта", или Не спирам да намилам за дизайн

Дизайнът не е просто снобарско съчетание на цветове, материи и кройки със спорна жизнена необходимост, а внедряване на информация в продукт, остойностяване на всеки детайл, предложение на ценностна система.

С други думи, дизайнът е наука, която се занимава с въпроса как да ти продам не просто домат, дори не просто готин домат, а заедно с домата — смисъл, радост, обич, грижа, вдъхновение, мъдрост и жизнена информация.

Разликата между дизайн и дреме-ми-на-шапката е, когато например от шоколадовата работилница "Гайо" ме информират откъде, как и защо купуват еди-какви си какаови зърна, а когато например в кварталната сладкарница попитам дали в трюфелите има мляко, продавачката ми каже “не знам”. Едното е “изживей този шоколад, научи се на живот от него”. Другото е “яж ми цървула”.

Особено ме вълнуват издателските стратегии на периодика, представа нямам защо, но много ме вълнуват. И ми е много мъчно, че няма ни едно списание, което въодушевено да следя и колекционирам.

Затова и "Гранта" ми е особено на сърцето, защото виждам в идеята му огромен потенциал за стойностно периодично издание, пък отгоре на това — литературно.

"Гранта" вече има четири броя. Първите два бяха списание точно колкото един домат е домат, ни повече, ни по-малко. Всички формални условия бяха изпълнени и крайният продукт беше литературно списание — сборник с текстове от различни автори, при това обединени от обща тема. Като изключим обаче важните стратегии на отвореност към нови гласове, прокарване на български автори наред с чуждите (което всъщност се прави от всички български литературни издания, които са ми известни — "Съвременник", "Страница", "Литературен вестник") и най-важното — популярност и комерсиалност в положителен смисъл, в тези два издателски продукта не бяха заложени почти никакви отличителни смислоносещи елементи. Явно формата е била достатъчна цел за издателите, но, съдейки по отзивите за втори брой, не и за читателите.

Аз казвам, че един домат може и трябва да бъде нещо повече от домат, а това важи в много по-голяма степен за едно литературно списание. Същинският търговски продукт е не формата, а стойността на мисълта, вложена в концепцията.

Да видим сега какви са качествените мисловни промени в четвъртата "Гранта" и какво помоему продължава да куца.

Селски календар

Подхванах тази книга като документ, чрез който ще се информирам за традиционните български обичаи — познати ми като названия и донякъде като съдържание, но общо взето непознати като същност и детайли. Завърших я като една от най-прекрасните поеми, които някога съм чел.

Отначало ме привлякоха симпатичните илюстрации и сортираните по месеци заглавия: “Сурвакари”, “Колитба”, “Тудорица”, “Писано яйце”, “Русалии”, “Събор”, “Жътва”, “На воденица”, “Гроздобер”, “Сватба”… Оказа се обаче, че това не са просто документални описания, а пълнокръвна художествена литература — живи истории, обединени от общи разказвач, персонажи, време и пространство, съставляващи цикъл, направо роман за една цяла година от живота на едно семейство и едно село.

След няколко разказа думите от заглавията вече не бяха просто някакъв случаен обичай без особен смисъл, а логична част от нещо голямо и цяло, естествен елемент от селския живот, в който всичко си има съвсем неслучайно място в годишния житейски цикъл. Наред с празниците се промъкваха и други сезонни явления, не толкова ритуални, но също толкова циклични, важни и естествени: “Пързалка”, “Шарена черга”, “Кукувица кука”, “Дудуче”, “Буря”, “Хляб”, “Мъгла”… Природата с нейните толкова човешки характеристики, изменения и своеволия в тези разкази не беше просто фон или обединяващ мотив, а живо действащо лице, главен герой, определящ фактор във всеки един момент от живота на село. Историите, които природата разказва, се преплитат с човешките, и тя става участник в общия роман, наравно, неразривно и единно с човека.

Разказвачът на този календар е един от любимите ми литературни образи — невръстен и безименен, наблюдаващ скромно, учудено, безучастно и обично. Езикът му е нежен, поетичен и естествен, погледът му — богат, невинен и благ, историите му — непринудени, кратки и ударни. Въпреки заглавието на книгата той не се е подхлъзнал по етнографската обобщаваща пътека и е удържал историите си възможно най-лични. Такива са описанията на всички празници, обичаи и ритуали, още по-такива са съвсем съкровените “Зъбче”, “Скривалище”, “Смъртта на дядо”, “Овчарче”, “Премеждие”, “Тайна”, “Пазар”, “Ракла”…

Зададената календарност в разказите обаче по никакъв начин не изключва силното усещане за промяна, която се случва на много по-високо и дългосрочно ниво, отвъд годишната цикличност — друг главен герой всъщност е естествената изменчивост на нещата, която прави всяка следваща година различна от предходната. В обхванатия едногодишен период се вижда както психичното израстване на момчето разказвач — падналото зъбче, срещата със смъртта, първия учебен ден, подранилото предложение за брак от Рижавата Райка, така и промяната на цялото село и целия свят — постилането на селските пътища с асфалт, прокарването на електричество, създаването на селскостопански кооперативи… За всички тези събития е отделена самостоятелна история и отношението към тях всъщност не е по-различно от отношението към Коледа или към земетресението — те са неизменна част от природното стечение на нещата и предвещават съвсем различна следваща година и съвсем различен следващ роман — с нов календар, нови хора и нови истории.

История

2012

2013

2014

Където не може да не се спре

"Моето слово избликва като неудържим и пълноводен извор, който не избира къде ще пробие земята. По равното стремглаво се лее и буйно клокочи, за ден прекосява хиляди ли; сред планинските проломи и скалисти клисури неусетно се плъзга и следва извивките, със земята се слива, така че почти не се забелязва. Вижда се само как минава оттам, където трябва да мине, и спира там, където не може да не се спре — това е всичко.
Останалото и за мен самия не е ясно."

Су Шъ: "Моето слово" в сборника "Записки от Източния склон", превод от старокитайски: Крум Ацев

Уместното приложение

"Най-уместното приложение на въображението е да създава красота в света."

Лин Ютан: "Моята страна и моят народ" (Lin Yutang: My Country and My People)

Летящи хора

Откакто “Книги и” умря (заради което всички сме във вечен траур, знам), често се присещам с умиление за “Къща за птици” — единствената жива книжарница в София, която иди-дойди отговаря на критериите ми за книжарница, а те в крайна сметка не са толкова високи:

1. Що-годе уютен интериор, който предразполага към часове киснене и ровене.

2. Осезаем подбор на книгите, извършен внимателно и любовно, предизвикващ доверие и усещане за лична връзка между мен и подбралия. Харесвам да си мисля, че “каквото и да си купя оттук, няма да сгреша, все едно приемам препоръка от приятел”, а не да се чудя какво искат да ми кажат с това струпване на купчини книги от всичко по много или от всичко по малко.

3. Книжари с отношение, за които книгата не е просто каталогизиран номер в компютър, а живо тяло. Честно, всеки път, като попитам за някоя книга и книжарят забие поглед в монитора, без дори да се замисли, ми иде да скъсам нещо или да се разплача. 

Та от няколко седмици се каня за визита в “Къща за птици”, чиято цел според собственичката е да подслонява четящи, тоест летящи хора и в която се веселих доста при първото си посещение преди около година и половина, макар да не си спомням какво си купих тогава. Не, сетих се, "Мифи" на Дик Бруна. 

После минавах още няколко пъти — веднъж се захласнах по всички томове на "Атлас на българската литература", друг път си купих "Детски цветослов", която така и не прочетох, понеже я подарих.

Оттогава обаче изтече бая вода, та сега не ми е ясно какво точно да очаквам и ми е вълнуващо и свежо.

Става ми мило, като я зървам отдалеч, и още по-мило, като забелязвам нов детайл в екстериора. Сложили са възглавнички по первазите. Колко радушно, викам си. Още от самото начало, още преди влизането ми насочват вниманието към четенето, не обезателно към купуването. Представям си човек върху възглавница с книга в скута и зелени листа в погледа. 

Както винаги и както трябва, книжарката не ми обръща особено внимание, само бегло "добър ден". Разглеждам си бавно и спокойно, тя ме оставя да си правя моето си нещо, а през това време обслужва съвършено двама други гости. Те са много неориентирани и тя им препоръчва книги, но съвсем не напосоки — задава уточняващи въпроси, интересува се от вкусове и интереси, не смее да е категорична, а е честна и критична. Чела е всички книги, за които говори, и говори за тях с истинско въодушевление и любов. Аз си продължавам ровенето.

Проблемът е, че всъщност няма кой знае какво обновление от последното ми идване, но пак ми е забавно. Зачитам оттук-оттам разни неща, но поради някакви причини, които друг път ще анализирам, нищо не ми хваща интереса. Харесва ми рафтът с поезия и огромната секция с православна литература. Преводните книги са добре подбрани, но в момента ми се четат само оригинали, та не се спирам дълго там. Откривам една красива книга за чая с много фотографии, но тя е по-скоро наръчник, отколкото философия или културно изследване, пък и е преводна, затова не я купувам.

В крайна сметка решавам да си взема "Български приказки" на Николай Райнов, тъй като наскоро купонясвах с "Източни приказки", а и тия дни ми се чете за самодиви и тем подобни. Приближавам се до касата, но нещо ме влече към рафтовете със съвременна българска литература. При нормални обстоятелства не бих, но нали книжарката се показа яка, любопитствам дали може да ми препоръча нещо, ама "нещо по-неизвестно, нещо не Георги Господинов или Милен Русков". Тя застава пред рафта и започва да оглежда. Говори ми за "Задочни репортажи за България" на Георги Марков ("Аз чак сега ги прочетох, но за тези неща никога не е късно"), "Шлеп в пустинята" на Людмил Тодоров, "Внезапни улици" на Иванка Могилска, "18% сиво" на Захари Карабашлиев (нямаше я на рафта, но тя отвори някакъв шкаф и веднага я локализира, ето за това говоря), за Александър Секулов, Деян Енев, Калин Терзийски. Натиква ми няколко книги в ръцете и ме оставя да си разглеждам. Сядам на едно кресло и зачитам произволни абзаци от "18% сиво", "Високите каменни хълмове", "Островът", "Шлеп в пустинята"... Ще ми се да се получи сглобка, но не става. Като че ли преди ми беше по-лесно да оценявам и да се съединявам с чуждия глас и чуждите истории, независимо какво и как разказват, а сега ми остава натрапчивото впечатление, че с писането си тези хора или разкрасяват себе си, или загрозяват света, а на мен ми се чете точно обратното. Поне в момента искам нещо, което има смелостта да прави света по-красив. Малко съм разочарован и малко завиждам на книжарката, че е способна на толкова харесване. Сигурно тя има такава смелост.

Върху масата, на която четох българските книги, още стои купчината от предишната гостенка. Мярвам "Вкусна география" на "Точица". Понеже тъкмо вчера я привърших и още ме държи възхищението, решавам да я купя и някога да я подаря на някого. Леко ми е неудобно, че не харесах никоя от препоръките, но книжарката, изглежда, не го взима присърце. Вади хартиен плик и мушва вътре "Пътят на Христос" — подарък от издателство "Омофор" за Деня на книгата.



"Къща за птици" е в София на "Проф. Асен Златаров" 22.

Университетът на храната

Храната е важен играч. Тя не е просто статична материя, която обслужва жизнения ми нагон. Тя е и културна конструкция, носеща всички белези на производителите си и прехвърляща ги на консуматорите си. Майка ми сготвя обяд, обядът сготвя мен. Дълго преди да започна сам да определям какво ям, каквото ям е започнало да определя какво съм.

Храната е хранилище на културна информация. Архитектониката на гозбата винаги се подчинява на местната теория за живота. Така че заедно с удоволствието и облекчението от поредната доза живец, ние поглъщаме също знания и разбирания за живота — на готвача, града, общността. И докато всички сме подвластни на манджата — и телом, и духом, — не всички сме достатъчно находчиви да я използваме съзнателно в качеството й на учебник. А това е жалко, защото яденето е едно от малкото неща, които така или иначе правим и които кажи-речи винаги, повсеместно и по подразбиране ни кефят (заложено ни е биологично, иначе нямаше да ни се занимава да съществуваме), а ние не разгръщаме пълния му капацитет на университет.

Как тогава да разнищя стртуктурата на храната и да започна да черпя знания от нея? Мога да си купувам готварски книги с рецепти от всевъзможни кухни, така или иначе обичам да чета рецепти, но пък едва ли някога бих хванал някоя готварска книга и да я изчета от кора до кора с образователна цел, ще ми доскучее на втората страница. Или пък мога да си взема някое вълнуващо културологично изследване като “Философия на храненето” на Райчо Пожарлиев, което не е лош вариант, но пък съществува рискът да задълбая твърде много в метафизиката на храната.

Всъщност знанието се усвоява само ако се изживява. Така че най-добре да ям. Също както авторите на алтернативния учебник “Вкусна география” са решили, че щом истинските учебници по география са сухарски, най-добрият начин да научат география е да пътуват, да нагъват каквото им падне по пътя и така да напишат собствения си учебник.

Резултатът не е просто учебник, а цяло изживяване. В основата е пътешествието на две момчета, които не могат да се концентрират в ученето, понеже в главата са им само момичета, та баба им най-безцеремонно ги качва в колата и ги води на образование в натура — ядене на всевъзможни манджи и поглъщане на всичката географска и културна специфика, която те съдържат. 

Текстът във "Вкусна география" е оформен като кратки вписвания от страна на авторите, така че това е дневник или пътепис. Езикът е изключително жив и осезаемо художествен, а историята следва някаква сюжетна нишка, така че това без съмнение е роман. Маршрутът кръстосва всички краища на България, така че това е пътеводител. В структурата на разказа са вмъкнати подробно описани (и изядени) специфични манджи и рецепти, така че това е готварска книга. Всяка страница е обилно и прекрасно изрисувана с гледки, животни, лица и рецепти, така че това е рисувана книга или графичен роман, или илюстриран хартиен блог. Пътьом са изложени всякакви любопитни географски факти, които са изникнали в процеса на яденето, така че това е учебник.

Е, може да не е пълен учебник (кой учебник е пълен в крайна сметка?), но пък е личен учебник, а така е по-хубаво, защото не казва "това е еди-как си, там се среща еди-какво си, тук е живял еди-кой си", нито пък като пътеводител казва "иди там, виж това, направи онова, първо, второ, трето", а по-скоро казва “аз пътувах там, открих това, обикнах онова — пътувай, откривай, обичай и ти".

Това е учебник, който ни учи не толкова на знания, колкото на уменията да търсим, разпознаваме, извличаме и обичаме знанията, уменията да учим и да се забавляваме чрез изживяване.

И много ми хареса какво пише на първата страница:

“Книгата е създадена в партньорство с международната организация “СлоуФуд” като част от работата им по издирване и съхраняване на кулинарните традиции на местните общности и популяризиране на ново качество на живот в съзвучие с природата и културната памет.”

Добра работа, СлоуФуд и Точица. Добра работа.

Какво може да бъде

“Прочети тази книга — ми казват понякога. — Главният герой ми напомня за теб.”

“Тогава — казват ми, след като съм изкарал някаква прясна, нестабилна теория за себе си — онази книга със сигурност ще ти хареса.”

Вярно, не е лесно да съм онова, което ми е весело да бъда. На някои им иде отръки да са луди, но при мен се случва трудно — другата реалност все натиска и ми инжектира скучни идентичности, онова се свива и има нужда от подхранване — нещо да го разведри, нещо да го утвърди като валидна същност, нещо да го утеши, че съмишленици има. И хапче шантава литература често върши работа. “Ще прочетеш за някой като теб.”

Но напоследък мисля други работи. “Защо ми е — ще отговоря — да чета за себе си? Стига съм се ровил само в собствените си комплекси, това не е сериозно или поне не е супер интересно.” 

Дай ми нещо друго, дай ми нещо чуждо, странно и незнайно. Нещо, което не ме утвърждава, а ме разширява, не ме застопорява, а ме отправя. Нещо отвъд представите ми за реалност. Искам да позная нови гледки, да се пляскам по челото, да запълвам белите полета по световната си карта. Други обстоятелства и състояния, други смислови конструкции, други цивилизации и култури. Да се махна от сега и да попадна в друго време.

И ако историята на миналото ми е важна, защото призраците й още кретат в настоящето, историята на бъдещето е еднакво важна, защото тя ми дава перспектива и ме пита накъде съм тръгнал.

На китайски думата за “бъдеще” буквално означава “недошло”. В този смисъл недошлото като антоним на отминалото е не само бъдещето, а всичко, което не се е случило, защото е дошло нещо друго. Всичко, което е можело или може да бъде.

Историята на небивалото поставя това, което съм бил или което съм, на фона на онова, което съм можел или мога да бъда. От една страна, небивалото ме умалява и смирява. Кара ме да се чувствам не толкова централен и повече случаен — тук съм, такъв съм, защото безброй обстоятелства са се стекли по някакъв си начин и е дошъл този свят, а не някой също толкова възможен недошъл. Кара ме да виждам същността на всичко не като някаква, а по-скоро като никаква — празна, нула, белият лист на времето, безброй потенции. От друга страна, като всяка чужда мисъл историята на небивалото ми дава база за сравнение — например нещо подразбиращо се и незабележимо изведнъж ми се представя като нещо ценно или гадно. Нещо, което да ценя или от което да страня. Недошлото ме прави чувствителен към въпроса какво искам да дойде и какво — да не дойде. Какъв искам да бъда и какъв — да не бъда. 

Въпросът “какво може да бъде” включва ума ми в режим перпетуум мобиле, в който не е важна дестинацията, а именно непрекъснатото движение, безспирното любопитство, неуморното търсене, постоянната бдителност за всяко мое действие, което ще предизвика това, което ще бъде. "Без движение няма съществуване”, а ексцентричното и концентричното движение, казва един професор Богомолов, тоест движението навътре и движението навън, “не са различни и независими едно от друго, те представляват едно по-сложно целокупно движение. Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение.” Или както казваше рибарят в един невъобразимо древен текст, който четох скоро: "Мъдрецът не трябва да застива сред нещата, трябва да може да се движи заедно със света."

Историята на човешката фантазия ме задвижва, запраща ме далеч и в крайна сметка запълва собствените ми петна. И ако има някаква константа в човешката ми същност, която мога да осребря в човешка полза, това ще е вечното наличие на бели петна по времето, пространството и ума — константата на неизследваното неизвестно.

П.С.: Всъщност исках да пиша за “Сините пеперуди” на Павел Вежинов. И писах точно за това.